Голдберг обмисли предложението. Идеята не беше лоша. Бен Фридман можеше да изплаши дори и най-яростните си опоненти.
— По-късно може би. Сега съм по-зает да обяснявам на международната общност защо умряха толкова много невинни граждани.
Главният директор на МОСАД се изкуши да му напомни, че палестинците, живеещи в онзи квартал, не са чак толкова невинни. Но размисли. Голдберг воинът се беше превърнал в Голдберг политика.
— Те са странични жертви във войната.
— Но шестнайсет ракети „Хелфайър“, Бен! Не са ли много?
Фридман сви рамене.
— Такава възможност се появява веднъж в живота. Не можех да позволя нито един от тях да се изплъзне.
— Казаха ми, че твоят агент е имал достатъчно експлозиви в куфарите, за да унищожи всички участници в срещата.
Шефът на МОСАД беше, меко казано, изненадан, че Голдберг е запознат с подробностите на операцията, но с нищо не го показа. Нарочно не му беше казал много, защото между тях съществуваше негласно единодушие, че ако акцията се провали, премиерът ще отрече, че е знаел за нея. А сега някой в собствената му служба снасяше информация на министър-председателя. Трябваше да разбере кой.
— Давид, не ми казвай, че си изгубил куража си.
Голдберг се намръщи.
— Не сменяй темата на разговора, Бен. Имам и други източници. Чувам, че си минал всички граници… че сме можели да избегнем избиването на невинни граждани.
Фридман спря да се люлее и изгледа сурово стария си приятел.
— Направи ми услуга и престани да ги наричаш невинни. Те от години взривяват нашите жени и деца и много добре знаеш, че единственият начин да ги спрем е да ги ударим по-силно.
Голдберг вече не беше убеден в подобна теза. Като млад командир на танк той споделяше възгледите на Бен. Когато преди няколко години пое юздите на страната, във вижданията му не настъпи промяна. Но сега, след всичките самоубийствени атентати, убежденията му не бяха старите.
— Бен, времената сега са други. Цял свят ни гледа!
Фридман беше отвратен. Прииска му се да посъветва Голдберг да си подаде оставката, щом се чувства безсилен. Но отново размисли.
— Светът винаги ни е гледал. Не ние сме агресорите, Давид, и ти го знаеш.
— Но все някога това трябва да свърши. Трябва да намерим начин!
— Да не би да искаш да оттеглиш армията и да изградиш глупавата си стена? Забравил ли си историята на народа ни? Единственото, което ще постигнеш, е да им дадеш територия, от която да ни нападнат. Ще те запомнят като израелския Невил Чембърлейн.
— Не говоря за това — отвърна Голдберг. — И не ми чети лекции за Невил Чембърлейн, след като само преди ден си избил стотици жени и деца. Докладваха ми от армията, Бен. Знам, че не е имало никаква бомбена фабрика. Онези хора не биваше да умират!
Фридман обаче нямаше намерение да отстъпва.
— Признавам, че смъртта на някои от хората беше неоправдана, но само на малцина. Преобладаващото мнозинство от живеещите на онази улица бяха или терористи, или поддръжници на терористите. Не съжалявам за решението си и съм готов да застана пред министрите от твоя кабинет и да се защитя.
— Не кабинетът ме притеснява — изстреля Голдберг, — а ООН и американците! Ако разнищят инцидента и открият, че не е имало никаква бомбена фабрика, ние ще понесем удара.
— Няма да разнищват. С американците мога да се оправя. Винаги съм се оправял. Що се отнася до ООН, те са шайка безсилни дилетанти. Само след седмица всичко ще се забрави. — Фридман отпи от бирата си. — Обещавам ти… всичко ще отмине. Сега обаче трябва да продължим офанзивата. След подобна атака те ще извършат грешки. Ще искат да отмъщават и ние трябва да сме готови да парираме ударите им. Това е моето предложение.
Голдберг се люлееше в стола и слушаше шефа на МОСАД. Не знаеше как да постъпи. Старият войник у него искаше да яхне вълната на настъплението, но другият глас го съветваше да бъде предпазлив. Вторият глас принадлежеше на политика, който имаше подкрепата на по-малко от половината избиратели.
Единствената причина, поради която досега не беше получил вот на недоверие, беше липсата на ясен противник, който да иска да го смени. Опонентите му обаче крояха заговори и не беше далеч денят, в който щяха да се нахвърлят срещу него. За момента обаче ще се наложи да държи изкъсо Фридман. Ако ООН открие истината за случилото се в Хеброн, кабинетът за миг ще се обърне срещу него и Израел за пореден път ще бъде принуден да седне на масата за преговори със слабо ръководство.
ГЛАВА 44
Беше късна нощ. Мич Рап бе зад волана на колата си. Седеше някак сковано и гледаше дясната половина на задните му части да не докосва седалката. От медицинска гледна точка не е опасно да те прострелят в задника — няма жизненоважни органи, само мускули и мазнини. От гледна точка на удобството обаче е доста неприятно. За забавление на Коулман и неговите момчета по време на полета от Филипините Рап или стоеше прав, или лежеше по корем.
След като операцията беше минала успешно и здравето на Рап беше извън опасност, мъжете решиха да го вземат на подбив. Мич прие спокойно шегите. Хуморът бе добър начин да се разсее и да не мисли за това, което го чакаше у дома.
Интимните връзки, както опитът му показваше, имат свойството да се усложняват. В момента се опитваше да си спомни дали през последните дни е давал някакви обещания, където точно и ясно се казва, че ще избягва ситуации, в които могат да го прострелят. Повечето от разговорите със съпругата му се състояха от намеци, тъй като секретността бе неотменима част от работата му. Ала той й бе дал известни гаранции, че няма да върши глупости. Нещо му подсказваше, че Анна ще определи прострелването в задника като абсолютно, сто процента глупаво събитие.
Накрая обаче си даде сметка, че буквалисткият му подход, макар и оригинална форма на защита, не струва и пукната пара. Двамата с Анна не се бяха споразумели за нищо конкретно, но съществуваха съвсем конкретни очаквания. Анна не беше нито адвокат, нито съдия и затова нямаше да е разумно да се хваща за детайлите. Тя беше негова съпруга и никаква логика или умел подход нямаше да го спасят от нейния гняв.
Трябваше спешно да си изфабрикува оправдателна история. Семейство Андерсън в момента се възстановяваха във военноморската болница в Пърл Харбър. Рап беше казал на Кенеди, че иска да остане с тях няколко дни и да проведе разпита. Надяваше се да протака цяла седмица, докато раната му заздравее. Освен това мислеше, че ще е сравнително лесно да инсценира инцидент с падане от сърф върху коралов риф. Трябваше само да намери скъсан клин и да си поиздраска лицето. Да, щеше да боли, но болката щеше да е нищожна в сравнение с това, което жена му щеше да му стори, ако разбереше, че е прострелян.
Кенеди веднага отхвърли молбата му. Каза, че нещо се е случило в Израел и той й е нужен незабавно във Вашингтон. Самолетът щял да го чака в Пърл Харбър и не трябвало да губи нито минута. Рап се примири с мисълта, че се налага да понесе гнева на Анна.
Чувството за страх беше ново. Връзките за него досега винаги бяха прости и ясни. След смъртта на приятелката му от колежа той не беше позволил на никоя друга жена да се доближи до него. Отчасти причината бе в професията му. Интимността изисква искреност, а неговият занаят не му позволяваше да се разкрие напълно пред която и да било жена.
Бе преживял бурна любов с Донатела Ран, израелска шпионка, която бе продължила с прекъсвания няколко години. В известен смисъл Донатела го познаваше най-добре от всички.
Имаше и доста други връзки, но никоя от тях не беше достатъчно сериозна, за да го накара да се промени. Анна обаче беше преобърнала нещата. Преди, ако някоя жена вземеше да му задава въпроси или искаше прекалено много от него, той се измъкваше през най-близкия изход и никога не се връщаше при нея. Интимните взаимоотношения бяха лесна работа за него, докато той диктуваше условията. Щом някоя се опиташе да ги промени или оспори, с връзката беше свършено.
