Сега всичко беше много по-различно. Не можеше да се измъкне, защото живееха в общ дом. Беше се оженил за Анна, защото искаше да прекара остатъка от живота си с нея. Тя го караше да се стреми да бъде по-добър и благороден.
Но в момента, докато шофираше в тъмното по един провинциален път в Мериленд, той тръпнеше, като си представяше как ще реагира Анна.
Зави по автомобилната алея към тяхната къща и преглътна тежко. Беше й се обадил по-рано днес, когато кацнаха в Калифорния за презареждане. Каза й, че ще се прибере около полунощ. Сега наближаваше един часът и Рап се надяваше да е заспала. Лампата на предната веранда светеше, но къщата беше потънала в мрак.
Паркира на новото асфалтирано място до гаража. Беше го направил, за да може Анна сутрин да изкарва колата си, ако тръгва първа.
Внимателно се измъкна от автомобила. Всеки път когато поставяше тежестта на тялото върху десния си крак, му се струваше, че някой забива нож в раната му. Лекарят на борда на „Бело Ууд“ му даде патерици, но той ги остави на летището.
Извади чантата си от багажника и закуца към входната врата. Когато пъхна ключа в бравата, кучето се разлая. Рап отвори вратата.
— Здрасти, Шърли! — подвикна, потупа кучето по главата и набра кода за изключване на алармата.
Стори му се, че чу музика някъде из къщата. Анна беше оставила включена малката лампа над печката в кухнята. На стълбите за втория етаж имаше лист хартия. На него пишеше: „Мой скъпи съпруже, ужасно много ми липсваше. Качи се горе бързо!“
Рап въздъхна и бавно пое по стъпалата. Когато се качи на горния етаж, разбра, че музиката идва от спалнята. Раздвояван между силното желание да вземе Анна в обятията си и страха от реакцията й, той открехна вратата.
Стаята беше осветена от свещи. На леглото, в черна копринена нощница, лежеше красивата му съпруга. Тя му се усмихна дяволито и протегна ръка.
Мислите на Рап препускаха объркано. Част от него искаше той незабавно да скочи в леглото при нея. Друга част обаче му казваше, че първо трябва да й обясни някои неща. Накрая спечели тактиката на най- малката съпротива и най-голямата наслада. Рап пристъпи напред.
Спря до леглото и взе ръката й. Всичките му тревоги и притеснения се разсеяха, когато срещна погледа на блестящите й смарагдови очи. Тя го придърпа към себе си. Рап се наведе. Преряза го болка.
Без да забелязва нищо, Анна коленичи в леглото и обви ръце около кръста му.
— Много ми липсваше, скъпи!
— Виждам — отвърна Рап и взе в длани лицето й.
— Аз липсвах ли ти?
— Знаеш, че да. — Рап се усмихна. — Повече, отколкото можеш да си представиш.
— О, мисля, че мога да си представя.
— Добре ли прекара седмицата?
— Не. — Анна протегна ръце и свали сакото му. — Как бих могла да прекарам добре седмицата без теб? — После дойде ред на кожения кобур с беретата. Тя внимателно го свали и го постави върху сакото.
Рап плъзна длани по стройния й гръб. Тя започна да разкопчава ризата му. Той я целуна. Знаеше, че трябва да поговорят, но не можеше да спре.
Изведнъж Анна сключи ръце в прегръдка. Болката избухна в мозъка му.
Той се отдръпна рязко.
— Какво има? — възкликна тя изумена.
— Ъъ… — Затърси подходящите думи, ала те не идваха.
— Какво ти става? Какво направих?
— Нищо, нищо не си направила. Просто…
— Заболя ли те? Защо не ми каза? Какво има?
Въпросите заваляха един след друг.
— Мила, не е кой знае какво… просто пострадах леко — заоправдава се Мич.
— Как пострада? Дай да видя!
Рап хвана ръцете й.
— Не… не ти трябва да гледаш. Дреболия.
Анна съзря вина в погледа му и съмнението й се засили.
— Какво искаш да кажеш с това „не ти трябва“? Аз съм ти съпруга.
— Скъпа. — Рап направи поредния вял опит да я успокои. — Наистина не е сериозно.
Анна скръсти ръце, погледна го право в очите и заяви:
— Ти май се опитваш да скриеш нещо от мен, Мичъл Рап. По-добре си признай още сега, или ще си имаш големи неприятности.
Рап въздъхна. Беше в задънена улица. Отчаян, той изплю камъчето:
— Простреляха ме, докато спасявахме заложниците, и…
— Простреляха те! Господи, къде? Добре ли си?
— Да… да, добре съм.
— Къде си ранен?
— Ами… в задните части. Но не се притеснявай, ще се оправя… само дето ме боли много.
— Как те улучиха?
— Не мога да говоря за това. Секретно е.
— Секретно — друг път! Ти си ми съпруг само от една седмица, идваш и ми казваш, че трябва да заминеш от града спешно и че няма повече да се правиш на Джеймс Бонд! — Тя го мушна с пръст в гърдите. — Ти ме излъга, Мичъл Рап!
— Не, не е вярно, скъпа.
— Не ме будалкай, Мичъл! Не ми стига тази обида, ами и в петък вечерта се натъкнах на шефката ти, която ми каза, че си във Филипините и наблюдаваш операцията по спасяването на американското семейство. Айрини ми каза, че си на някакъв кораб и си в безопасност. Не мога да разбера защо бях толкова глупава да й повярвам!
— Айрини ти каза за мисията? — възкликна Рап.
— Да. И не сменяй темата, нито се опитвай да се криеш зад тъпата национална сигурност! Ако искаш този брак да продължи, по-добре ми признай всичко още сега. Как, по дяволите, те простреляха?
Вече нямаше място за отстъпление.
— Улучиха ме по време на спасителната акция.
— Значи не си бил на кораба, а си участвал в акцията?
— Да.
— Значи кучката ме е излъгала! — извън себе си от гняв, викна Анна. — Твоята шефка седеше срещу мен в Белия дом и ме лъжеше! Заповядва ти да оглавиш операцията, а после има наглостта да ми казва, че си в безопасност! — Тя стисна юмруци. — Край с работата ти за нея. А когато я видя отново…
— Не обвинявай Айрини! — не се стърпя Рап.
— Защо?
— Защото… тя също не знае, че съм участвал пряко в операцията.
Анна зяпна.
— Как така? Нали ти е шеф!
— Ами… тя… просто… ъъ… беше заета. Нямаше възможност да контролира събития, ставащи на няколко хиляди километра от нея. — Анна смръщи лице. За да не се заеме да разглежда думите му под лупа, Мич се усмихна: — Хей, важното е, че съм си у дома и съм жив. Имам малка драскотина, която ще заздравее за седмица-две.
— За какво говориш? — извика Анна. — Та ти си прострелян в задника! — Тя посегна да го плесне отзад, но той хвана ръката й.
— Скъпа, моля те, успокой се.
