спасено и при това не загубихме нито един човек. — Рап разпери ръце. — Единствено твоят покорен слуга беше прострелян.
Кенеди реши да елиминира емоциите. При непукист като Мич и бездруго не вършеха работа.
— Благодаря ти за добрата работа — изрече сухо.
Рап веднага се успокои. Не му харесваше да влиза в разпри с Кенеди, особено след случилото се снощи. Тя винаги го разбираше. Може би по-добре, отколкото той самият разбираше себе си.
— Извинявай, ако съм наранил чувствата ти. Знаеш ли, аз приемам теб и Томи като свое семейство… просто… нещата стоят така. Винаги съм бил на фронтовата линия. Знаеш го. Винаги са ме оставяли сам да взимам решения, винаги съм бил сам на терена. Разрешихме случая с генерал Моро, без да се консултираме с центъра, и не виждам защо трябваше да звъним във Вашингтон да искаме разрешение за спасителната операция.
— Не пожела да се консултираш с нас, защото не искаше да ти забраняваме да участваш в мисията.
— Може би.
— Е, нека си извлечем поуки от случилото се. Явно по-трудно се адаптираш към новата си работа, отколкото мислехме.
— Нямам никакви проблеми — възрази Рап мрачно.
— Напротив, имаш. И то немалки. Трябва да седнем и да изясним твоите професионални задължения и права. Просто не искам да има нови недоразумения в бъдеще. Прекалено ценен си за тази страна и за мен като приятел, за да рискуваш така нелепо живота си.
— Добре де — кимна с неохота Рап.
— Има ли нещо друго, за което би искал да говорим? — попита Кенеди вече с примирен тон.
— Не… Само ми се ще да ми крещиш по-рядко.
— Ще се постарая — усмихна се директорът на ЦРУ.
ГЛАВА 46
Рап никога досега не си беше правил труда да разгледа Овалния кабинет по-подробно. Обикновено го викаха, посочваха му къде да седне, а после си тръгваше веднага след като свършеше разговорът му с президента. Този път, тъй като отказа да седне, той започна да се разхожда из помещението и да разглежда различни произведения на изкуството, докато чакаше Хейс.
Болеше го, като знаеше, че Анна в момента е на долния етаж. Докато пътуваха от Ленгли насам, той разказа на шефката си своята версия на случилото се снощи. Айрини отвърна, че е пропуснал да направи най-важното — да каже на Анна, че съжалява.
Мич сподели, че се разкайва за поведението си.
Да, съжаляваше, че е наранил чувствата на жена си, но в края на краищата тя не се беше омъжила за служител в рекламна агенция. Трябваше да очаква, че могат да го ранят. Кенеди на свой ред подчерта, че очаквано или неочаквано, раняването му не променя факта, че според Анна тя е можела да загуби съпруга си, на когото се е врекла да посвети живота си. Кенеди попита Рап как би се чувствал той на нейно място, ако бяха стреляли не по него, а по Анна.
При мисълта, че може да загуби Анна, той изстина. Трябваше да намери начин да й се извини. Може би дори щеше да получи състрадание заради синината на окото.
Рап изучаваше един портрет на Томас Джеферсън, когато в кабинета влезе Валъри Джоунс. Незнайно защо, беше ухилена до уши. Мич я виждаше за първи път такава.
— Добро утро, Айрини — каза тя.
— Здравей, Вал.
Джоунс се обърна към Рап:
— Как си, Мич?
Рап не отместваше поглед от портрета. С Джоунс не се понасяха. Всъщност не можеше да се сети за друга жена, която така да не харесва.
— Бил съм и по-добре — измърмори.
— О… много лошо. Откъде ти е синината на окото?
За щастие в този момент влезе президентът.
— Извинете ме, че закъснях — каза Хейс, остави подвързана с кожа папка на бюрото си и протегна ръка за поздрав към Рап. — Мич, отново спаси положението. Свърши страхотна работа във Филипините.
— Благодаря ви, сър.
Президентът забеляза синината.
— Напечено ли беше там?
— Не съвсем. — Рап сви рамене.
— Май доста те боли.
Рап поклати глава.
— Не… не много. Било е и по-зле.
— Да, сигурно е така. Е, сядай. — Хейс му посочи канапето срещу Кенеди и Джоунс. — Трябва да обсъдим някои неща.
— Предпочитам да стоя прав, сър.
Хейс го изгледа озадачено.
— Гърбът ми, сър. Ако седна, няма да мога да стана после.
— А, разбирам. Както искаш… — Президентът се разположи пред камината. — В единайсет часа държавният секретар и главният прокурор ще дадат съвместна пресконференция, на която ще обявят за заведеното дело срещу помощник-държавния секретар Петри и посланик Кокс.
Рап беше изненадан. Очакваше президентът да протака няколко седмици, след което случаят да бъде потулен.
— Това е добра новина, сър.
— Предадоха ми, че господин Макмахън е арестувал посланик Кокс и е на път за Щатите.
Рап кимна.
— Точно така. На персонала на посолството беше обяснено, че посланикът трябва спешно да се прибере заради неприятности в семейството.
— Добре. Съветът за национална сигурност заседава в съседната зала. Ако още настояваш, уговорих да присъстваш на ареста на помощник-държавния секретар Петри.
— За нищо на света не бих го пропуснал.
Хейс поклати доволно глава и се обърна към директор Кенеди:
— А сега за проблема, с който нещата не са така розови… Какви ги вършат, по дяволите, в Израел?
— Работя по въпроса, сър. — Директорът на ЦРУ извади от куфарчето си една папка, отвори я и подаде на президента лист хартия. — Това е списъкът на терористите, убити при атаката.
Хейс си сложи очилата и се зачете.
— Мили Боже! Това сериозно ли е?
— Според мен да, но ЦБТ в момента проверява имената чрез други източници.
Президентът се изправи и с листа в ръка закрачи из кабинета.
— Какъв е броят на загиналите? — попита след малко.
— ЦБТ прави опити да установи и това; палестинците казват, че са над сто.
— Възможно ли е?
— Допускаме.
— Но те винаги надуват цифрите!
— Този път може и да казват истината.
Хейс продължи да изучава списъка.
— От тези сто души колко са били терористите?
— За момента смятаме, че цифрата е между двайсет и четирийсет, но това е само предположение.
— Ами историята за бомбената фабрика, която Израел пробутва?
— Не издържа на проверката. Имаме спътникови фотографии и прехванати радиосъобщения. Имало е
