Натисна спусъка и пушката подскочи съвсем леко, когато тежкият куршум излетя от дебелата черна цев. Той моментално зареди нов патрон и се прицели във втората си цел. Мъжът пред Али все още вървеше, без да съзнава, че другарят му е бил прострелян смъртоносно и вече пада на земята. Дейвид отново натисна спусъка, куршумът отново попадна в целта.
Нов патрон беше зареден в цевта и Дейвид потърси с мерника следващата си цел. Али направи още две крачки и чак тогава разбра, че нещо не е наред. Жената направи две и половина крачки, преди да забележи как мъжът пред нея пада. Именно тази половин крачка беше достатъчна на Дейвид.
Али се обърна, огледа се назад за помощ от другия бодигард. Когато осъзна, че е останал без защита, посланикът се ужаси. Преди да реагира по какъвто и да било начин, Дейвид натисна спусъка за трети път и изпрати последния куршум в главата на първостепенната мишена.
ГЛАВА 49
Навън беше тъмно, вятърът зловещо виеше из залива. Рап застана пред голямото огледало в спалнята и внимателно свали превръзките от раната си. Белегът покриваше почти цялата му дясна част и се простираше надолу към крака. Лекарите искаха да полежи известно време, но и те, и той добре си даваха сметка, че няма да е толкова лесно. Продължаваше да взима антибиотици и да налага раната с лед, когато имаше време. Скоро щеше да заздравее. Навлече памучно долнище на анцуг и дебела фланелка и се отправи към кухнята.
Анна в момента беше на път за вкъщи и Рап се молеше да се е успокоила и да могат да поговорят за снощи без излишни емоции. Нямаше настроение да търпи крясъци. Цял ден беше мислил как е най-добре да постъпи. Да, определено беше прецакал всичко, но още имаше надежда. Анна знаеше за какъв човек се омъжва. Беше го виждала в действие и преди и й бе добре известно какви опасности крие професията му. А освен всичко останало баща й и двамата й братя бяха ченгета.
Потънал в мисли, Рап се зае с вечерята. Пътуването до Филипините беше минало успешно. Семейство Андерсън бяха живи и на път за вкъщи, за смъртта на двамата тюлени беше отмъстено, с генерал Моро бяха приключили, „Абу Саяф“ бяха бити на техен терен, а генерал Ризал беше поискал помощта на ЦРУ, за да се отърве от други предатели.
На един друг фронт обаче нещата не изглеждаха толкова добри. Напрежението между израелци и палестинци достигаше критична точка.
В ООН бяха в ход действия за изпращането на екип от независими инспектори, който да разследва събитието, наречено „Клането в Хеброн“. По телевизията показваха нови и нови кадри на спасители, които вадят малки телца изпод развалините.
Скандалът така се разрастваше, че дори няколко еврейски правозащитни групи протестираха срещу твърдата ръка на премиера Голдберг. Евреите бяха много чувствителни към убийството на жени и деца, а сега ги обвиняваха в извършването на едно от най-тежките престъпления в най-новата история. Като изстрадал народ те се чувстваха морално задължени да предотвратят нов Холокост и последното, което искаха, бе да ги винят за зверства, сравними с тези на нацистите през Втората световна война.
След като се върна от Белия дом, Рап отиде направо в Центъра за борба с тероризма на ЦРУ на приземния етаж на новата сграда, където спешно го въведоха при Джейк Търбс. Търбс зае мястото на Кенеди, когато тя стана директор на Централното разузнаване — ДЦР. Айрини го беше подбрала с одобрението на Хейс. Търбс беше ветеран от Лаос и Афганистан. Той беше един от малкото останали в Ленгли, които имаха реален оперативен опит. Сигурно затова Рап лесно се сработи с него.
Удивително как Търбс, агент единак от Луизиана, беше оцелял след толкова много чистки в Управлението. През деветдесетте години ЦРУ не се отнасяше много добре с оперативни офицери като него. Той беше като отломка от миналото и Рап подозираше, че е успял да се задържи в разузнавателната служба, защото не е вдигал много шум и защото си е водил тайни записки и е събирал неприятни подробности за началниците и политиците.
Мич знаеше със сигурност, че един от шефовете се е опитал да уволни Търбс. Онзи кариерист не харесал грубоватия стил на Търбс и искал да се отърве от него. След трийсет години кариера в службата Търбс бил уведомен, че трябва преждевременно да излезе в оставка. Джейк любезно отхвърлил настойчивото предложение. Шефът му казал, че няма избор. Търбс отговорил, че знае за тайната му любовница и че с удоволствие би разказал за нея на жена му и на момчетата от контрашпионажа. Шефът размислил, но явно това не било достатъчно за петдесет и три годишния ветеран. Той казал на началника си, че има двайсет и четири часа да напусне Управлението по собствено желание — или ще се прости с репутацията и със семейството си. На следващата сутрин шефът си подал оставката.
В момента Търбс също беше много разтревожен за ставащото в Близкия изток. Преди атентатите от 11 септември директорът на ЦБТ към ЦРУ беше сравнително анонимен. Но сега конгресмени и сенатори му се обаждаха често и настояваха да разберат какви опасности се задават на хоризонта и какво прави конкретно Центърът, за да ги предотврати. Търбс беше принуден да наеме шест допълнителни служители за свръзка между ЦБТ и политиците на Капитолия и различните правителствени отдели. Търбс споделяше мнението, че разузнавателната информация губи смисъла си, ако не бъде предадена навреме до държавните структури, които да вземат съответните решения въз основа на нея. Само че политиците не се вписваха изобщо в тази схема. Те обичаха да слушат само себе си и независимо колко пъти човек им кажеше, че дадена информация е секретна, винаги се намираше някой друг, с когото да я споделят. Жената, приятелката, колега без необходимите прерогативи… списъкът беше безкраен.
Имаше и някои редки изключения. Малка група сенатори и конгресмени умееха да си държат устата затворена. Те бяха и хората, които работеха в комисиите по разузнаването. Най-егоистично и самовлюбено в Капитолия разсъждаваха членовете на комисиите по правосъдието, финансите и отбраната. Но след като започна новата война срещу терора, малцина от тези опортюнисти успяха да влязат в комисиите по разузнаването, за да се възползват от удалия им се случай и да си вдигнат рейтингите.
Търбс следеше изкъсо тези хора и беше споделил притесненията си с Кенеди и Рап. Само днес беше получил две информации, толкова скандални, че не смееше да ги предаде на комисиите без одобрението на Кенеди. Айрини беше напълно съгласна с него и насрочи среща в Белия дом, за да уведоми президента. Първата информация се отнасяше за жестокото убийство на иракски генерал в Близкия изток и за фалшиви пари. Втората беше по най-неприятната тема за администрацията на Хейс — саудитците. Рап очакваше президентът да избухне, когато научи за какво става въпрос. ОПЕК се дирижираше от Саудитска Арабия и за да няма нова петролна криза и рязък скок на цените на бензина, американците бяха готови да изтърпят доста неща. Но всяко търпение си има граници.
Рап взе тенджера от шкафа, напълни я с вода и я сложи на котлона. Докато чакаше да кипне водата, той реши да провери дали не го е търсил някой.
Телефонният секретар беше записал две съобщения за Анна. Той сложи макароните във водата, отвори бутилка червено вино и се зае със соса. Шърли го наблюдаваше с любопитство. Кулинарните умения на Рап се ограничаваха до три-четири италиански тестени ястия и пържоли на скара. След като сложи соса да се вари, сервира за двама души на плота за закуска. Още няколко дни щеше да му се налага да се храни прав.
Анна си дойде тъкмо когато макароните станаха готови. Потупа Шърли, окачи палтото си в коридора и влезе в кухнята. Без да вдига поглед, остави на масата пощата, предимно рекламни листовки.
Рап прехвърли макароните в цедката и се обърна към жена си, която до този момент с нищо не беше показала, че го е забелязала.
Реши да се възползва от съвета на Кенеди:
— Скъпа, искам само да ти кажа, че много съжалявам за снощи. Не биваше да крия от теб толкова много. В бъдеще обещавам да ти казвам повече.
Анна сякаш изобщо не го чу. Преглеждаше пощата изключително съсредоточено. Косата й беше прибрана на опашка. Внезапно опашката се разлюля.
Мич беше озадачен, не знаеше докъде ще доведе тази игра. Всяка секунда мълчание го изнервяше.
— Нищо ли няма да ми кажеш? — попита след малко.
Тя сви рамене и продължи да прехвърля писмата.
— Това не ми харесва — промълви най-накрая, без да се обръща към него. — Не обичам да излизам от
