— Ще ударят палестинците там, където те се чувстват най-сигурни, и ще ги изкарат от равновесие.
— Възможно е. — Кенеди сви рамене. — Малко е пресилено, но е възможно.
На Хейс, изглежда, това не му се понрави.
— Да се сещате за друг вероятен виновник освен МОСАД? — попита сприхаво.
Рап беше слушал с голям интерес дискусията, но въпреки че изобщо не вярваше на Бен Фридман, според него имаше и други версии, които трябваше да се проверят. Освен това той знаеше повече по въпроса от тук присъстващите, но Кенеди изрично му беше наредила да запази мнението си за момента, в който ще останат насаме с президента.
ГЛАВА 52
Министър-председателят Голдберг преди никога не се бе чувствал в по-голяма безизходица. По-лошо беше и от войната Йом Кипур, когато го бяха обкръжили сирийските сили и го обстрелваха с артилерия, докато ушите му започнаха да кървят. Тогава той заповяда на командирите да задържат позициите, додето бъде предприета контраатака. Не беше спал три денонощия. Той и хората му се сражаваха с превъзхождащите ги сирийски части в кървавата битка при Голанските възвишения. Най-накрая дойдоха подкрепления и контраатаката все пак беше предприета. Израелската армия отблъсна сирийците извън границите на страната и стигна на един хвърлей разстояние от Дамаск.
Тогава Съединените щати и Съветският съюз се намесиха и се опитаха да разделят и успокоят воюващите страни. Голдберг никога нямаше да забрави урока от 1973 година — да не се доверява на арабските си съседи при никакви обстоятелства. Бяха нападнали вероломно на най-светия за тях празник. В първите три дни от войната арабите буквално смазаха евреите, а когато израелската армия се прегрупира и отблъсна както сирийците, така и египтяните, онези се развикаха за международна намеса. Първо предприеха коварно нападение, а после се разхленчиха за мир. И естествено си искаха земите обратно, макар че във войната бяха загинали хиляди израелци.
Под натиска на арабите, предизвикали петролно ембарго, Съединените щати принудиха Израел да се оттегли и да върне голяма част от териториите, завзети във войната, която евреите не бяха започнали първи. Колко пъти на света трябваше да му се доказва, че на арабите не бива да се вярва? Голдберг беше много разочарован, че политическите лидери в Европа отказват да разглеждат проблема обективно. Дълбоко се натъжаваше от факта, че въпреки перипетиите и несгодите, които неговият народ беше преживял на този проклет континент, те не желаеха да се притекат на помощ на Израел. Голдберг искаше само сигурно място за своя народ. И за капак на всичко, освен че трябваше да си има работа с палестински атентатори самоубийци и с предубедени държавни глави, сега беше принуден да търпи недоволните и в собственото си правителство.
Беше уморен. Години наред бе крачил начело на войниците и бе влизал пръв в битките. Вече не притежаваше същата енергия. Предвид скоростта, с която се развиваха събитията, много вероятно беше още тази седмица да му поискат вот на недоверие. Не стига че ООН и голяма част от членовете на кабинета настояваха да понесе отговорност за клането в Хеброн, ами сега някой беше убил палестинския посланик в Ню Йорк.
Един от помощниците на Голдберг му беше разказал накратко за убийството по време на закуска. Първоначалната му реакция беше страх и разочарование. Първият човек, за когото се сети, беше Бен Фридман, шефа на МОСАД. Цял ден се беше питал дали Фридман е способен да проведе такава скандална операция. И отговорът бе положителен. Министър-председателят би предпочел проблемът сам да отшуми. И без това имаше достатъчно кръвопролития в палестинско-израелския конфликт. Смъртта на посланика щеше да се забрави бързо, но за нещастие всичко вървеше към влошаване. В Америка още беше рано, но заради важността на случая президентът Хейс или държавният секретар Бърг със сигурност щяха да са будни и да чакат на телефона уверение, че Израел няма нищо общо с покушението.
Голдберг се изкушаваше да зарови главата си в пясъка, но подобна постъпка щеше да бъде глупава и не му отиваше на характера. Той се нуждаеше от истината и Фридман трябваше да му я разкрие. После щеше да реши какво да каже на американците. Прокара трепереща ръка по оредялата си бяла коса и погледна часовника на стената. Наближаваше два и половина следобед. Фридман закъсняваше, което не го изненадваше. Шефът на МОСАД идваше и си отиваше когато си поиска.
Няколко минути по-късно Фридман най-накрая се появи. Изнервеният премиер го чакаше зад бюрото си. Фридман знаеше за какво го викат. Той беше главният заподозрян за убийството на посланик Али. За разлика от министър-председателя шефът на МОСАД беше облечен по-неофициално, с риза с къс ръкав и панталон. Както винаги, ризата не беше запасана в панталона, за да скрива трийсет и осем калибровия револвер, който Фридман носеше в кобур отзад на кръста.
Никога не излизаше без него.
Той бавно се отпусна на един стол срещу бюрото. Отчаяното изражение на лицето на приятеля му не остана незабелязано за него.
— Давид, не ми изглеждаш добре.
Голдберг поклати глава.
— Това е битката на живота ми.
Фридман изтълкува тези думи като преувеличение на политик, който е загубил надеждата да бъде преизбран.
— Не е страшно — отвърна безизразно.
Голдберг изгледа самоуверения шеф на МОСАД и у него се надигна гняв.
— Може би не си забелязал, Бен, но в последно време кабинетът ми се разпада. ООН крещи, че иска да изпрати инспектори в Хеброн, а след случилото се в Ню Йорк снощи вече няма съмнение, че ще приемат резолюция.
— Кажи им да си заврат резолюцията в…
Голдберг удари с юмрук по бюрото.
— Няма да мога да им кажа такова нещо — извика той, — защото вече няма да съм министър- председател! Благодарение на теб ще съм сдал поста много преди да пристигнат първите инспектори.
— Преувеличаваш.
— Преувеличавам ли? Напротив. Ти ме забърка в тази каша с твоите слепи фанатични действия в Хеброн!
— Не ме обвинявай мен във фанатизъм. Единствената причина, поради която те избраха, беше, че израелският народ искаше човек, който да му бъде фанатично предан.
— Не беше необходимо да затриваш целия проклет квартал!
— Напротив, беше! — извика Фридман. — Помниш ли Фалид ал Дин? Изпратихме ракета точно в колата му, а той се измъкна. Не можех да позволя подобна грешка да се повтори.
— И затова унищожи целия квартал!
— Дяволски си прав, унищожих го! Това е война!
Голдберг измъчено въздъхна:
— Знам, че е война, но трябва да се съобразяваме и с други фактори.
— Като например?
— Като съюзниците ни.
— Имаш предвид съюзниците ни, които бомбардираха Дрезден и Токио и хвърлиха атомни бомби по Хирошима и Нагасаки? — По погледа на Фридман си личеше, че е напълно убеден в благородството на каузата си. Много пъти досега бяха водили този спор и, общо взето, мненията им съвпадаха. — Войната е грозна, но понякога спасява повече живот, като се води по-брутално. Трябва да изгоним всички палестинци от Окупираните територии и да не им позволяваме да се връщат, докато и последната голяма арабска държава не подпише мирен договор с нас… и проклетата международна общност да върви по дяволите!
— Знаеш много добре, че няма достатъчно политическа воля, за да се предприеме подобна операция.
— А защо не?
Голдберг беше ядосан на себе си, че се оставя да го манипулират. Фридман отново показа, че е готов на всичко, за да постигне своето. „Може би — каза си Голдберг — няма да се поколебае да стигне дотам, че
