годишният хакер от Масачузетския технологичен институт можеше да постигне резултати много по-бързо. Нищо от информацията, която щеше да придобие, нямаше да може да бъде използвано в съда, но Дюмонд беше работил достатъчно с Рап и знаеше, че той предпочита да урежда нещата тихо и незабелязано.
Дюмонд беше ограничил търсенето си в три банки, две със седалище в Цюрих и една в Женева. И трите бяха сред най-старите в Швейцария. Льо Клер имаше достъп във всяка от тях. Първоначално Дюмонд концентрира вниманието си върху по-големите транзакции — от пет до десет милиона долара. Не откри нищо и започна да проверява отново парите, циркулиращи до трите банки. Отново нищо.
Като последна мярка той провери всяка банкова сметка от последния месец, като търсеше малки транзакции от други банки и в различни дни. Искаше да види дали има такива, които се вливат в една сметка. Особено внимание отдели на имената на банките, в които парите се превеждаха. Търсеше натрупване на средства на едно-единствено място, което щеше да го доближи до разгадаването на мистерията.
Гледаше и датите на транзакциите. Опитваше се да групира различните траншове, но не откри нищо, което дори да се приближава до пет милиона долара. Изведнъж една сума привлече вниманието му: 500 000 долара бяха изпратени от една от банките в Цюрих в понеделник в друга банка на остров Мартиника. Беше готов да се закълне, че вече е виждал някъде тази транзакция. Да, две седмици по-рано Льо Клер беше превел същата сума от друга банка пак на сметката в Мартиника.
Когато потърси титуляри на сметката в Мартиника, на Дюмонд отново му се стори, че има нещо познато. Името не беше много обичайно. Беше френско, като неговото. Беше срещал някъде това име, но в момента не можеше да се сети къде. Бе на крачка да се откаже и да остави компютъра да извърши търсенето. И тогава се сети.
Съсредоточи се върху единия екран. Пръстите му заподскачаха по клавиатурата. Отвори електронното издание на днешния „Ню Йорк Таймс“. Потърси статията, която го интересуваше. Още в първия абзац откри въпросното име — Пиер Жусар. Гледаше ту към статията, ту към банковата сметка на карибския остров, съдържаща един милион долара. Дюмонд си каза, че може и да е случайно съвпадение, но в крайна сметка стигна до извода, че не е. Не можеше да е случайност. Рязко свали слушалките от главата си и набра мобилния телефон на Рап.
ГЛАВА 67
Беше необходим близо час, за да разберат какво в действителност се е случило. Белият дом беше блокиран. На никого не се разрешаваше нито да влиза, нито да излиза. Президентът и другите държавни люде бяха преместени долу, в Оперативната зала. Джак Уорч, специалният агент, отговарящ за охраната на Хейс, беше заповядал всички да бъдат отведени в бункера под сградата на Белия дом, но президентът се възпротиви. Веднъж вече беше седял в бункера и нямаше никакво желание да се връща там, освен ако не възникнеше неотложна необходимост.
Когато Уорч видя, че не може да излезе наглава с президента, той отстъпи. Но помоли поне да се преместят в Оперативната зала. Хейс се съгласи и екипът по националната сигурност слезе на подземния етаж, откъдето можеха да наблюдават кризата и да поддържат постоянна връзка с различните отдели, служби и агенции. Тежковъоръжените облечени в черно бойци от Екипа за контранападение на Тайната служба бяха заели отбранителни позиции при Западното крило. На покрива на другите сгради други агенти бяха застанали в готовност с преносими ракети земя-въздух „Стингър“. Президентската лимузина стоеше със запален двигател и чакаше да евакуира главнокомандващия, ако е необходимо.
Мъжете и жените под командването на Уорч бяха реагирали прецизно и ефикасно, както той очакваше от тях. Нееднократно бяха провеждали учения и репетирали всяко едно движение, докато и последният агент не станеше експерт не само по задачата, с която беше натоварен лично, но и по тези на другарите си. Сега стоте агенти от подразделението за охрана стояха нащрек, готови за всякакви предизвикателства. С всяка следваща минута обаче те си даваха сметка, че Белият дом не е бил целта на атаката. Поне не и днес.
Първоначалните доклади, които пристигнаха в Оперативната зала, сочеха, че Държавният департамент е бил атакуван с кола-бомба. Но те бързо бяха опровергани като неточни, когато държавният секретар Бърг установи връзка с подчиненото й ведомство и й казаха, че взривът е станал на няколко пресечки от Вирджиния Авеню. Първите кадри от трагедията излъчи „Фокс“, чийто екип се бе намирал в Държавния департамент, за да снима някаква делегация. След като се отърсиха от първоначалния шок, те събраха цялото си оборудване и пристигнаха право на мястото на взрива.
Имаха късмет да се озоват на местопроизшествието, преди вашингтонската полиция да е отцепила района. „Фокс“ предадоха на живо как пожарникарите се опитват да изгасят пламъците, обхванали няколко изкривени метални останки. ФБР и Агенцията по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия пристигнаха двайсет минути по-късно и накараха екипа на „Фокс“ да се премести от другата страна на огражденията, при представителите на другите медии.
Бомбените специалисти от АТФ и ФБР бързо установиха точно къде е станал взривът и откриха и малкото останали парчета от колата, която беше използвана като носител на бомбата. Навсякъде имаше разпръснати стъкла, и от двете страни на улицата, най-малко на разстояние една пресечка и в двете посоки. От сградите наоколо излизаха ранени хора, много от които държаха само хартиени кърпички върху раните си, причинени от разбити стъкла. Медицинският център към университета „Джордж Вашингтон“, който се намираше само на няколко пресечки оттук, беше пълен с пострадали. За щастие малцина бяха получили травми, застрашаващи живота им.
Истинската цел на атентата не бе разкрита веднага. Няколко коли бяха изхвърлени от пътя, изкривени и смачкани до такава степен, че не можеха да бъдат разпознати. На много от сградите бяха нанесени значителни щети. Истинската цел беше забелязана, когато някой от саудитското посолство се обади да провери дали посланикът е още в Белия дом. Отговорът беше отрицателен. Изглежда, персоналът на посолството, след като беше гледал трагичните кадри, се бе опитал да се свърже с Азис и с неговата охрана. Никой от тях обаче не отговаряше на телефоните.
Агент на ФБР установи, че една от смачканите коли всъщност е лимузина. Тя беше поела най-голяма част от взривната вълна и явно се беше оказала в епицентъра. Разкъсана надве и запокитена на другата страна на улицата, колата лежеше преобърната на отсрещния тротоар. Телата в лимузината бяха изгорели напълно и опознаването им беше невъзможно. Марката на колата беше установена като мерцедес, имаше дипломатически номера. Принц Абдул бин Азис, посланикът на Кралство Саудитска Арабия в Съединените американски щати, беше мъртъв.
Отначало президентът не искаше да повярва, после беше напълно объркан и накрая се разгневи. Когато Рап повторно пристъпи в Оперативната зала, Хейс беше направо побеснял от ярост. Тъкмо обмисляше какво да каже на саудитския престолонаследник, когато Си Би Ес пуснаха репортажа си за инцидента. Веднага започнаха най-различни спекулации. И в следващата емисия новини вече сякаш не беше достатъчно да се представят само фактите.
Експерти и аналитици от всякакъв калибър говореха по всякакви канали и жонглираха с имената на терористични организации, сякаш бяха борсови индекси. Така наречените експерти поставяха под въпрос професионализма и ефективността на ФБР и ЦРУ. Създаването на новото Министерство на вътрешната сигурност беше определено от един многознайко като фундаментален провал.
И в цялата тази медийна шумотевица един-единствен глас привлече президента. Говорителят на палестинците се питаше дали зад последния атентат не стои Израел, който по този начин е искал да забави гласуването в ООН и да скара Америка и най-близкия й арабски съюзник. Версията беше толкова покъртителна, че дори Рап сериозно се замисли върху нея. Той и Кенеди се спогледаха разтревожено.
Ако не беше факсът, който Рап държеше в ръката си, той беше склонен да повярва, че Израел стои зад цялата операция. Министър-председателят Голдберг беше достатъчно безскрупулен и дързък, за да проведе такава акция, а Бен Фридман беше идеалният изпълнител. Ако вината за тази кола-бомба беше хвърлена върху някоя от десетките терористични групи, Дворът на Саудите щеше да затвори дебелите си портфейли за тях и да започне преследване срещу фанатиците в собствената си страна. Саудитският посланик и престолонаследникът бяха братя. Той беше идеалната мишена, а какво по-подходящо място за пъкленото дело от американската земя?
