врата му. Омар изведнъж се оказа на сантиметри от него.
— Забавлявах се, докато те манипулирах. — Мазното му лице сякаш беше станало още по-огромно. — Толкова чисти бяха намеренията ти, а гледай какви разрушения причини. — Омар махна с пълната си длан към телевизионния екран.
Дейвид протегна ръка назад в опит да достигне бодигарда.
Омар изпитваше удоволствие от борбата.
— Трябваше да бъдеш по-предпазлив… всичките сте такива. — Омар поклати глава, като че четеше конско на непослушно дете. — Нали ти ми казваше да не разкривам на никого плановете. — Усмивката внезапно изчезна от лицето на Омар. — И непрекъснато ме изнудваше за пари!
Дейвид не можа да стигне до окото на противника. Чън беше прекалено силен. Палестинецът осъзна, че така няма да постигне нищо. В периферното поле на зрението му започнаха да се появяват светли петна, белите дробове го заболяха. Омар се приближи до него. Говореше му нещо, но той не го разбираше. Мозъкът му беше прекалено зает да се бори за кислород. Виждаше как животът му бавно се изплъзва и мислите му се върнаха в неговата младост. В Йерусалим, в семейството му. Конвулсиите престанаха, тялото му се отпусна. Пред очите му се появи майка му, която се грижеше за болните.
И тогава настъпи смъртта.
Рап бавно свали слушалките от главата си и ги захвърли на леглото. Остана вцепенен до прозореца, загледан в огромната бяла яхта. Някакво упорито чувство за справедливост дълбоко в него не му разрешаваше да възприеме случилото се, да се примири с него. Нищо не можеше да стори. Направи всичко възможно да сподави това чувство, но то не му даваше мира. Същото беше и с останалите в стаята. Възцари се гробна тишина.
Най-накрая Рап се обърна към тях:
— Събирайте целия багаж. Искам да освободим стаята до петнайсет минути.
Екипът от техници вече работеше по въпроса. Един от тях изпращаше закодирано съобщение до Ленгли, а друг се зае да прибира оборудването. Трети беше проникнал в компютърната мрежа на хотела и вкарваше вирус, който да изтрие всички записи от охранителните камери, направени от момента на пристигането им до трийсет минути след като си тръгнеха.
Преди да излезе, Рап погледна за последно към залива и към внушителната яхта на Омар и лимузината, все още паркирана до нея. Президентът щеше да получи всички необходими доказателства, че и отгоре. Досега Мич беше убивал многократно. Не можеше да каже, че му харесва или че изпитва удоволствие. Да, понякога изпитваше морално удовлетворение, когато отнемеше живота на някой, който си го е заслужил, но само толкова.
Замислен, той облече сакото си, с кобура с беретата отдолу, и тръгна към вратата. Спря се на прага и погледна към тримата аналитици.
— Добра работа. Ще се видим в самолета.
Мина покрай асансьорите и заслиза по стълбите. В същото време включи зашифрованата радиостанция.
— Скот, идвам при теб. Чакай ме с колата на източния вход на хотела.
ГЛАВА 75
Омар побърза да се присъедини към екшъна. Беше изгонил безцеремонно всички от яхтата, за да може да се наслади на частната си среща с Дейвид. Братовчедите му бяха отишли в едно казино, за да намерят жени за утрешното пътуване до Сен Тропе. Би предпочел да открият някоя млада и многообещаваща актриса, а не пак проститутки, за които да плаща. Колко забавно беше да покварява невинни души.
Омар беше давал на заем през годините огромни суми на италиански, френски и американски продуценти и стените в галерията на горния етаж на яхтата бяха изпълнени с фотографии с автографи от филмови знаменитости. Снимките винаги впечатляваха наивните тийнейджърки. Размерът на яхтата, разкошът, фотографиите — това караше девойките да се разтапят. А ако всички тези неща не бяха достатъчни, той винаги имаше обилни запаси от наркотици, които премахваха задръжките.
Омар стъпи на пристана. Нощта беше ясна, свежият средиземноморски въздух беше много приятен. Убийството на Дейвид беше изострило сетивата му. Не можеше да чака цяла нощ, за да пристъпи към забавлението. Братовчедите му щяха да изпитат огромно удоволствие, когато им покажеше на видео как Чън удушава наглия палестинец. Никой не го харесваше. В началото Омар беше възхитен от Дейвид, но неговата дръзка нагласа го дразнеше. Непрекъснатите неодобрителни жестове и отказите му да се присъедини към сексуалните оргии бяха започнали да стават нетърпими. В края на краищата той беше някакъв палестинец и мястото му в арабската йерархия на народите беше на самото дъно. Фактът, че не си знаеше мястото и че не спираше да иска пари, окончателно повлия на Омар да вземе това решение. Пък и щеше да спи много по-спокойно, ако затвореше веднъж завинаги устата му.
Рап наблюдаваше как дебелият арабин се тътри по пристана, облечен в лъскавия си костюм. Огромният китаец — телохранител, вървеше пред него и непрекъснато се озърташе за опасности. Рап беше чел британските доклади от наблюдението. Трябваше да открие някаква слаба страна. На кораба щеше да е трудно — имаше прекалено много хора, не се знаеше кой кога и къде ще се появи. Всички щъкаха нагоре- надолу. Оставаха тоалетната в казиното и стаичката в хотела. Имаше и много други варианти, към които Рап можеше да прибегне, ако се наложеше, но в момента не разполагаше с време, а прибързаните действия често водят до грешки. В занаята на Рап грешките често причиняват нежелана смърт или най-малкото международна криза или скандал. За щастие му хрумна една много добра възможност.
Мич никога не действаше без заповед. Президентът не знаеше какво е намислил, но той нарочно направи така. В операции като тази беше най-добре да се изолира президентът и неговата администрация, за да могат после те да отрекат всякакво участие. Рап и Кенеди бяха решили, че е дошло време да изпратят ясно послание на саудитците. Нямаше да им позволят повече да финансират тероризма.
Рап чуваше в слушалката кратките радиопреговори между Скот и неговите подчинени. Вниманието му обаче беше съсредоточено другаде. В момента ясно виждаше Омар и Чън. Останалите бяха необходими като резерв, за да прослушват полицейските честоти, както и за да довършат започнатото, ако поради някаква причина Рап не успее да го стори. Той обаче възнамеряваше да изпълни всичко докрай и отново да се измъкне невредим.
Чън първи се приближи до лимузината. Макар че казиното се намираше само на няколко пресечки оттук, Девон льо Клер държеше колата в двайсет и четири часова готовност. За принца беше прекалено голямо усилие да извърви пеша разстоянието. Преди да отвори вратата, китаецът отново се огледа и хвърли кръвнишки поглед на група младежи. После направи път на Омар да се качи в колата и с усилие намести огромното си тяло на задната седалка до шефа си, след което затвори вратата.
Първият куршум го улучи в лицето. Вторият също. Заглушителят на пушката намали огъня от изстрелите до едва доловимо пламъче. Куршумите с кух връх пробиха челото му и влязоха в мозъка. Чън заприлича на древна каменна статуя — изправен, с ръце на коленете. Дори не успя да разбере какво се е случило. В крайна сметка това беше безболезнена и мигновена смърт.
Омар нямаше да има такъв късмет. Вратите на лимузината се заключиха автоматично и колата потегли. Омар се протегна за лампата на тавана и я запали. Огледа се нервно. Нещо странно ставаше. Беше чул необичайни шумове и бе видял няколко искри. А стоящият винаги нащрек Чън сега се беше отпуснал.
Долови някакво движение отпред. Изведнъж разбра, че в колата има непознат. Още обаче не беше проумял цялата сериозност на ситуацията.
— Кой е там? — подвикна нервно.
Облечен в черно, Рап се сливаше с тъмния интериор и матовите стъкла на лимузината. Той се наведе напред и отвърна на арабски:
— Аз съм приятел на брат ти.
Омар се ококори и побутна Чън. Тогава вече разбра, че има нещо много нередно. Безжизненото тяло на китаеца се килна настрани.
— Кой си ти? — изписка принцът.
