гарите „Юниън Стейшън“ и „Ричмънд“. — Програмата, за която говореше Борн, беше способна да обработва стотици лица в секунда и светкавично да ги сравнява с образеца. — Той е, Мич. Почакай малко, сега ще ти дам името му и закъде пътува.
Умът на Рап препускаше.
— Каза ли на някого?
— Само на Маркъс. Той в момента работи по името и по дестинацията на полета.
— Онзи още ли е на гишето на летището?
— Не, току-що свърши с регистрацията, но го следим с камерата. Чакай малко… Маркъс има името. Дон Марен. Резервирал е място за самолет, който излита за Париж в десет и трийсет и две. Оттам, изглежда… лети за Ница.
— Я повтори. — Рап започна светкавично да пресмята различните вероятности. Дори когато Борн повтори думите си, Рап сякаш не я чу. Съзнанието му вече беше насочено към Европа. Вече не мислеше как да стигне до летище „Балтимор“ за половин час. Не мислеше как да се оправи с полицията на летището, с ФБР и с всеки друг, който би се опитал да се докопа до човека, най-вероятно убил палестинския и саудитския посланик. Изведнъж картината рязко му се проясни.
— Могат ли камерите да потвърдят дали наистина се качва на самолета?
Последва мълчание, докато Борн проверяваше нещо.
— Току-що настроих камерата на неговия изход. Вече се качват на самолета. Не мисля, че ще има време да избяга.
— Но ако има и билет за друг полет…
— Ще го проследя и ще се уверя, че се качва на самолета за Париж.
Ако нещата се объркаха, щяха да му се скарат, че не е уведомил полицията на летището да арестува непознатия. Ако го стореше обаче, щеше да има доста свидетели. А дори и да успееше да отмъкне непознатия от полицията и ФБР, щеше да му се наложи сам да го разпитва, а той мразеше подобни занимания. Имаше и по-добър начин, малко по-рискован.
Гласът на Борн отново го извади от размислите му:
— Какво искаш от мен да правя?
— Дръж го под око. Гледай да се качи на борда и ми намери наблюдателен екип и самолет.
— Сигурен ли си, че не искаш да се обадим на ФБР и да го задържат?
Не, не беше сигурен. Но ако късметът не им изневереше в следващите трийсет минути, щеше да има по-голяма яснота.
— Нека оставим засега федералните настрани. Само не го изпускай и ми осигури самолет.
Рап натисна бутона за прекъсване на разговора и бързо набра друг номер. След няколко позвънявания се обади Скот Коулман.
— Можете ли да се приготвите с момчетата за тръгване до един час? — попита Мич.
— Може ли да попитам къде ще ходим?
— В Южна Франция. Ниска интензивност на конфликта, повече следене и наблюдение. Но ако ми се наложи да извърша някакви по-сериозни действия и да пренасям тежък товар, ще се нуждая от помощта ви.
— За стандартния хонорар ли? — попита тюленът в оставка.
— Разбира се.
— Пиши ни тогава в списъка.
Рап вече слизаше по стълбите.
— Добре, ще ти се обадя пак, за да уточним детайлите. Ти се приготви.
— Готов ли сте? — попита Кенеди с пръст над бутоните на осигурения срещу подслушване телефон.
Хейс кимна и постави длан на собствения си телефон.
Айрини набра някакъв номер и след последната цифра направи жест на президента да вдигне неговата слушалка.
Гласът, който се отзова от другата страна на линията, не беше на Бен Фридман. Негов асистент любезно я уведоми, че шефът му говорел по друг телефон. Кенеди не се съмняваше. Шефът на МОСАД по всяка вероятност в момента обсъждаше с министър-председателя Голдберг телефонното обаждане на посланика от Вашингтон. Тя каза, че е много важно да говори с Фридман и че ще почака да свърши.
Не мина и минута, когато Фридман дойде на телефона. Гласът му беше предпазлив:
— Айрини, как си?
— Благодаря, добре, Бен, а ти?
— Бил съм и по-добре. Много по-добре.
— Представям си. Чу ли за срещата ни с вашия посланик?
— Да, нещастното развитие на събитията току-що беше сведено до знанието ми.
— Бен, искам да ти направя услуга. Като на стар приятел. Президентът съвсем сериозно настоява да изтеглите танковете от Хеброн незабавно.
— Така чух и аз.
Кенеди знаеше, че той нямаше да я удостои с информация доброволно.
— Това не е всичко, Бен.
Фридман въздъхна тежко.
— Какво още иска той?
— Главата ти! Иска да си подадеш оставката като директор на МОСАД. Веднага.
— Това е смешно. Защо ще иска подобно нещо? Какво го е грижа кой ръководи МОСАД?
— Знае, че го излъга за Хеброн, а съюзниците не бива да се лъжат. — Фридман мълчеше. — Бен, сигурна съм, че си имал причини да постъпиш така, но сега е време да се очистиш. Ако искаш да си запазиш работата и да съхраниш съюза ни, кажи ми.
— Давид Голдберг няма да се съгласи никой да му нарежда. Дори и този някой да е президентът на Съединените щати.
— Дори и това да означава политическата му кариера да приключи със скандал? Не ви съдя за случилото се в Хеброн. Господ знае как бихме реагирали ние, ако всяка седмица под носа ни избухваха бомби, но трябва да ме държиш в течение, Бен.
— Какво знаеш за Хеброн?
— Не, Бен, така няма да стане. Ако искаш да си запазиш работата и да избегнеш публичен скандал, ти ще ми отговориш на въпросите. Президентът е бесен, Бен! Онова там са били хеликоптери „Апачи“ с ракети „Хелфайър“. — Тя понижи глас, сякаш не искаше друг да я чуе, и добави: — Имаме спътникови кадри от атаката. Президентът иска да отнесе записите в ООН и да покаже на света, че ти и Голдберг сте лъжци.
Минаха няколко секунди и Фридман проговори. Нямаше друг избор, освен да признае истината.
— Нямаше никаква бомбена фабрика.
— Защо не ми го каза в началото?
— Извинявай. Трябваше да го сторя.
— А защо трябваше да лъжеш?
— Защото не исках да изпусна шанса да ликвидирам ония копелета до един. Но тъй като се срещаха в жилищен квартал, знаех, че палестинците после ще кажат, че е било клане.
— Как разбра за срещата?
— Имахме наш източник.
— Кой?
— Един агент.
— Кой беше източникът ви?
— Не мога да ти кажа.
— Бен, ние сме на една страна. Повярвай ми. Трябва да ми кажеш кой беше агентът ви.
— Един палестинец.
— Вие плащахте ли му за услугите?
— Не.
— Вербувахте ли го, или той сам дойде при вас?
