Кенеди влезе в Конферентната зала първа и обяви:
— Само началниците да останат, моля.
Това беше покана за всички с по-ниски постове от член на кабинета да напуснат, защото щяха да се обсъждат изключително деликатни въпроси. Шепата помощници веднага се отправиха към вратата и излязоха. Останаха само началничката на кабинета, съветникът по националната сигурност, държавният секретар, президентът, Рап и Кенеди. Последните двама предпочетоха да стоят прави.
Кенеди се обърна директно към президента:
— Сър, в последно време се получи интересно развитие на събитията. Тази фотография беше заснета от охранителна камера на Пен Стейшън в Ню Йорк в нощта, в която бе убит представителят Али. А тази фотография беше направена на Юниън Стейшън приблизително три часа по-късно. Експертите от Ленгли казват, че това е същият човек, когото англичаните фотографираха по време на среща с принц Омар. Същият, който беше заснет от камерите на летище „Кенеди“ в неделя.
Хейс впери поглед в снимките.
— Значи… ако те разбирам правилно, той е във Вашингтон в момента.
— Фотографията е от вторник рано сутринта и не сме сигурни дали още е в града, но…
— Но вероятно е — довърши президентът.
— Да, сър.
— А дали той има нещо общо с експлозията от тази сутрин?
— По-скоро да.
— Знаем ли кой е този човек?
Кенеди се поколеба.
— За съжаление още не, сър.
Президентът стисна зъби, бе объркан и разочарован.
— Какви действия предприемаме, за да го заловим?
— Проверихме всички наши бази данни на известни или подозирани терористи, както и всичко, което ни предоставиха англичаните и Интерпол. Поради очевидни причини не се обърнахме за помощ към французите и израелците.
— И не открихме нищо — заключи Хейс с равен и безизразен тон.
— Да, сър. — Кенеди нямаше намерение да скрива истината.
Хейс се обърна към другите си съветници:
— Е, добре де, какво тогава правим, да го вземат дяволите?
Пръв отговори съветникът по националната сигурност:
— Мисля, че е време да включим ФБР. И ако този тип е още в страната, трябва да предупредим всички местни, щатски и федерални полицейски служби. Трябва да хвърлим голяма мрежа, за да го хванем.
— Сър — обади се Рап, — мисля, че идеята не е твърде добра.
Всички в залата обърнаха погледи към него.
— Покажи му факса — кимна той на Кенеди.
Тя постави листа на масата пред президента и му обясни с какво е толкова важен той. Хейс хвърли поглед на факса.
— Какво се опитвате да ми кажете?
Рап изпревари Кенеди:
— Мисля, че е прекалено очевидно, сър. Посланик Жусар е бил купен.
Хейс се намръщи.
— Сто процента ли е сигурно, че тази банкова сметка принадлежи на посланика?
— В момента проверяваме, сър, но е малко вероятно да има случайно съвпадение.
Външният министър Бърг си припомни разговора, който беше провела с френския си колега. Опитвайки се да накара Париж да отложи гласуването, тя беше помолила шефа на френската дипломация да преразгледа решението си. Тогава той й бе признал нещо, което й се стори необичайно.
Бърг реши, че е време да сподели мислите си с присъстващите:
— Извинете ме, господин президент, но съм склонна да се съглася с господин Рап.
— Защо? — изненада се Хейс.
— Когато вчера се опитах да накарам французите да смекчат позицията си, министърът на външните работи призна, че дори той е бил леко неподготвен за ставащото в ООН. Аз го попритиснах, но той спомена само, че представителят Жусар е действал без одобрението на Париж. Оправданието му беше, че Жусар бил много ентусиазиран политик и близък приятел на президента. Освен това натискът за създаване на палестинска държава не бил нищо ново. Цяла Франция подкрепяла идеята.
Хейс забоде пръст в листа.
— Искам това да се провери и да се потвърди. Бързо!
— Задействали сме най-добрите си хора — отвърна Кенеди.
— Кажи ми защо този лист — Хейс размаха факса — трябва да ме убеди да не се обаждам на ФБР? И защо да не наредя на федералните да се заемат с издирването на мистериозния непознат, който, изглежда, все се оказва на неподходящото място в неподходящото време?
— Защото информираме ли ги веднъж, той ще разбере, че го търсим.
Хейс въздъхна тежко.
— Не виждам как ще успеем да го скрием задълго от ФБР.
— Съгласна съм — намеси се Джоунс. — Ще има разследване на Конгреса и ако… и когато те разберат, че съзнателно сте крили информация от ФБР… — Отговорът беше очевиден.
Кенеди предварително беше подготвила Рап, че това ще е най-убедителният аргумент да включат ФБР. Беше му казала също така, че Джоунс ще го посочи.
— Сър — обърна се Мич към президента. — Искам само двайсет и четири часа. Дайте ми един ден и ще открия кой е този мъж и какво е намислил.
Президентът му вярваше, но за съжаление не разполагаха с цял ден.
— Времето ни изтича, Мич. ООН ще гласува днес следобед. Извини ме, но ще трябва да предупредим ФБР.
— Ами ако накарам ООН да отложат гласуването с един ден?
Хейс се заинтригува.
— Как?
ГЛАВА 70
Посланик Ейтан чакаше в Овалния кабинет вече единайсет минути и трийсет и осем секунди. Израелският шеф на посолството в Съединените щати беше много педантичен и непрекъснато поглеждаше часовника си. Да чака президента, не беше нещо кой знае колко необичайно, но да го чака сам в Овалния кабинет — беше, и още как. Нарочно или не, той беше поставен в ситуация, която го объркваше и смущаваше. Всичко беше започнало с една конферентна връзка с шефовете му от Йерусалим. Те му бяха наредили да не казва нищо на Щатите. Нямаше да му е много трудно, тъй като той и така не знаеше нищичко. Беше обаче изнервящо, защото собственото му правителство не му се доверяваше и не считаше за необходимо да го информира какво в действителност се случва.
После бяха протестиращите пред посолството и ярката оранжева боя. Началникът на неговата охрана отказа да спре и да изтрият боята. Както и предполагаше, телевизионните екипи фокусираха камерите именно върху намацаната лимузина. А после се случи и най-объркващото събитие — бомбената експлозия. Ейтан и асистентът му бяха отведени в стола на Белия дом и им беше наредено да стоят там и да не мърдат. Никой не можеше да влиза или да напуска сградата без разрешението на Тайната служба.
Докато пиеше кафето си, той беше гледал новинарските бюлетини по телевизията. Съобщаваше се, че цел на атентата е бил саудитският посланик. Ейтан не изпитваше жал за този човек и това не го изненадваше. Той го познаваше бегло, но причината да не тъгува за смъртта му беше друга. Имаше доста хора, които изобщо не познаваше, но в същото време изпитваше съчувствие към тях. Ейтан не беше безчувствен, просто си каза, че е време другите да усетят болката и мъката, която той и сънародниците му
