изпитват всяка седмица. Особено саудитците, които чрез така наречените благотворителни фондации подкрепяха немалка част от групите, проливащи израелска кръв по най-брутален и нечовешки начин.
Намираше се в Белия дом вече почти два часа и се изнервяше все повече с всяка следваща минута. Гласуването в ООН за палестинска държава бавно, но неумолимо наближаваше. И ако Ейтан не предадеше посланието си скоро, после щеше да е твърде късно. След почти две години, изпълнени със самоубийствени атентати, ООН се канеше да награди престъпниците с тяхна собствена държава. Съединените щати трябваше да осуетят подобен прецедент на всяка цена.
Президентът Хейс влезе в кабинета с решителна крачка. Бе смръщил вежди замислено. Тези признаци сами по себе си трябваше да подскажат на израелския посланик, че предстои да се случи нещо знаменателно. Но не Хейс привлече вниманието му. Впечатление му направи присъствието на още двама души и особено на втория. Ейтан очакваше да види държавния секретар Бърг, Валъри Джоунс или може би Майкъл Хейк. Малко се изненада, когато заедно с президента влезе директорът на ЦРУ Кенеди, но третият напълно го обърка. При вида му на посланик Ейтан буквално му омекнаха коленете.
Беше чувал какви ли не истории за този човек. Дори страховитият шеф на МОСАД Бен Фридман се боеше от него. Посланикът досега никога не го беше виждал лично, само на фотографии. Косата му като че беше по-дълга, а лицето му беше доста загоряло. Ако не бе влязъл заедно с Кенеди в кабинета, сигурно нямаше да го познае. Но когато мъжът се обърна към Ейтан и впери черните си очи в него, у посланика изчезна всякакво съмнение. Беше срещал и преди подобни погледи и те не принадлежаха на дипломати. Посланикът отмести очи и забеляза, че президентът е застанал пред него.
— Господин президент — започна Ейтан с леко треперещ глас, — много съжалявам за атентата от тази сутрин.
Хейс се вторачи в госта си, разкопчал сакото и сложил ръце на кръста. Президентът търсеше и най- слабия знак за неискреност.
— Господин посланик, не разполагам с много време и затова ще бъда кратък. Искам армията ви да се изтегли от Хеброн незабавно.
Ейтан остана като гръмнат. Дори не му предложиха да седне! Той навлажни устни:
— Господин президент, с готовност ще предам молбата ви, но, разбира се, не мога да ви дам никакви гаранции.
— Първо, това не е молба, а най-категорично искане — отвърна Хейс. — И искам премиерът Голдберг да направи обръщение по телевизията и официално да обяви изтеглянето.
Израелският посланик се олюля.
— Но, господин президент, не мога да отправя подобна молба без…
Хейс вдигна ръка.
— Знам, че искате някаква отстъпка в замяна. Ето каква ще бъде тя: вие незабавно ще се изтеглите, а ние ще накараме Съвета за сигурност да отложи гласуването за утре.
Ейтан почувства, че се поти обилно. Не можеше да предаде подобно нещо на премиера. Не го позволяваха прерогативите му. Въпреки че го свариха неподготвен, той събра цялата си увереност и отвърна:
— Господин президент, министър-председателят Голдберг никога няма да се съгласи на подобна сделка, ако не получи уверенията ви, че ще наложите вето на френската резолюция.
— Ако не изтеглите незабавно частите си, няма да си мръднем пръста, за да забавим гласуването. Всъщност в такъв случай ще подкрепим френската резолюция.
Ейтан безпомощно поклати глава.
— Боя се, че ще ми трябва повече време, за да… го обмисля и постигна някакъв компромис.
Реакцията на президента беше противоположна на тази, която Ейтан очакваше:
— Ето ви тогава храна за размисъл. Кажете на министър-председателя, че знам какво се е случило в действителност в Хеброн и ако не иска скандал, който да предизвика разпадането на неговото правителство, по-добре да обяви изтеглянето възможно най-скоро.
После президентът се обърна вляво:
— Господин Рап, моля, заведете посланика в зала „Рузвелт“, където сме приготвили всичко, за да се обади на премиера Голдберг.
— Бих предпочел да се обадя от нашето посолство, сър.
— Не знам дали сте забелязали, господин посланик, но времето ни изтича. Ако искате да осуетя гласуването, ви предлагам веднага да се свържете с министър-председателя.
Рап се изправи и посочи към вратата. Президентът явно беше свършил с приказките. Посланик Ейтан се примири. С наведена глава пое към вратата.
ГЛАВА 71
Президентът с неохота даде одобрението си за следващата фаза от плана на Кенеди и Рап. Ако медиите разберяха за това, щяха да го изядат с парцалите. Държавните ръководители на всички страни по света щяха да осъдят постъпката му и буквално всеки член от неговата партия щеше да го заклейми. Както обаче посочи Рап, с друг вариант не разполагаха.
Намираха се в Оперативната зала, само Кенеди и президентът. Кенеди чакаше Хейс да отговори на въпроса й.
Той като че ли беше на път да размисли.
— Сър, вас няма да ви засегне. Идеята беше моя и аз дадох заповед. Мич вече подготви нещата така, че да бъде отречено всякакво ваше участие. Имаме агент на място, а след случилото се тази сутрин никой не би ни обвинил, че сме прекалено предпазливи и подозрителни. — Кенеди изчака няколко секунди и добави: — И нашият, и френският посланик не са в сградата. Сега е моментът, сър.
Нямаше друг начин. Французите отказваха да забавят гласуването, а Рап настоя да не им разкриват известната им информация за Жусар, докато не му дойдеше времето. Този коз щяха да си запазят за по- късно. В крайна сметка всичко се свеждаше до доверието. Хейс имаше доверие на Кенеди и Рап, а освен това бяха се оказали в безизходица.
Президентът погледна директора на ЦРУ и каза:
— Давай.
Кенеди набра номера на телефона и когато се обади познатият глас на директора на Центъра за борба с тероризма, тя започна:
— Джейк, онова телефонно обаждане, за което говорихме… време е. — Изслуша потвърждението от другата страна на линията и затвори.
Айрини Кенеди току-що беше наредила на Търбс да информира ООН за предполагаем терористичен заговор за нападение над щабквартирата на международната организация в Ню Йорк, планирано за днес. Директорът на ЦБТ беше инструктиран да каже само, че заговорът е част от мащабни действия, свързани с експлозията на колата-бомба във Вашингтон. Медиите щели да бъдат информирани и персоналът от щабквартирата трябвало да се евакуира до един час.
Рап стоеше в коридора до зала „Рузвелт“, облегнат на стената и скръстил ръце. Обикновено предпочиташе да остава анонимен, ала тази сутрин дори изпита удоволствие от играта на нерви.
Раната му вече беше в много по-добро състояние и въпреки че не беше спал почти цяла нощ, се чувстваше прекрасно. Сигурно защото най-накрая бяха постигнали някакъв напредък, предприемаха конкретни действия и принуждаваха различни хора да играят по свирката им. Да седи със скръстени ръце и да чака нещо да се случи, противоречеше на характера му. Вече му идваше да влезе вътре и да изскърца със зъби на посланика, когато мобилният му телефон завибрира. Рап погледна кой го търси. Беше от ЦБТ.
— Ало.
— Мич, няма да повярваш какво намерих. — Беше Оливия Борн и звучеше развълнувана. — Хванах нашия човек отново на камера. Току-що се регистрира на международното летище „Балтимор“ до Вашингтон.
— На летище „Балтимор“, сигурна ли си, че е той?
— Компютърът го откри. Правех проверки на камерите на летищата „Рейгън“, „Дълес“, „Балтимор“,
