Впрочем никой така и не разбра чие е това куче, докато един ден се запиля някъде…
Две години по-късно някакъв приятел подарява на госпожа Айзенберг двайсетдневно кутре.
— Сам виждате, апартаментът ми е малък за куче, но то беше толкова симпатично, че не устоях. Ядеше повече от мен и стана красив и силен пес.
Районът е спокоен, песът бил послушен, затова вечер госпожа Айзенберг го освобождавала от каишката.
— Една вечер видях да души в полумрака нещо, само на няколко крачки от мен. Повиках го, но той не реагира. Не се върна нея нощ, никога повече не се върна и никога повече не го видях… А нашата улица е къща до къща, няма дворове и пасажи, всички врати се заключват. Той нямаше къде да изчезне, просто нямаше. И все пак изчезна.
Госпожа Айзенберт дълго търсила своя пес, разпитвала съседите, дала обявления във вестника — напразно.
— И когато една вечер се приготвях да си лягам, погледнах през прозореца и внезапно си спомних нещо, което бях напълно забравила. Припомних си кучето, което аз прогоних преди повече от две години… — Госпожа Айзенберг впи поглед в мен и рече тъжно: — Беше същото куче, беше моето куче! Ако сте имали куче, сигурно знаете — стопанин не може да сбърка кучето си. Това беше моето куче! Може и да ви изглежда глупаво, но аз сама прогоних кучето си две години преди да се е появило на бял свят.
Плачеше беззвучно и сълзите се стичаха по бузите й.
— Може да ме мислите за психопатка, за откачила от самота, за разчувствала се заради кучето си… Ако мислите така, грешите.
Тогава, в бедната, но чиста стаичка на госпожа Айзенберг аз осъзнах с цялата необходима сериозност, че тези странни дребни инциденти са не просто занимателни, не просто необясними — те биха могли да се превърнат в трагедия. И тогава за пръв усетих, че се страхувам.
Вече цели единайсет месеца аз разкривам и разплитам тези необясними истории една подир друга. И съм изненадан и наплашен от това, че се случват все по-често и — не знам как да го кажа — започвам да се страхувам от тяхната нарастваща сила, от тяхното влияние върху човешките съдби, от техния усилващ се драматизъм. Ето един случайно избран пример, пример за нарастването на…
На кое?
СЛУЧАЙ 34. Пол В. Керч, 31-годишен, счетоводител, Бронкс.
Беше ясен слънчев ден, когато се срещнах с това навъсено семейство в собствената им квартира в Бронкс. Господин Керч се оказа набит, симпатичен, но доста навъсен човек; жена му — тъмнокоса, приятна, под трийсетте, но с тъмни кръгове под очите; синът — приятно момченце на шест-седем. Запознахме се и те веднага изпратиха момчето в детската стая.
— Добре де — започна уморено господин Керч и приближи до етажерката с книги, — да не си губим времето. Вие казахте по телефона, че в общи линии знаете за нас.
Свали от най-горния рафт книга и извади от нея цяла пачка снимки.
— Ето ги въпросните снимки. — Седна до мен на кушетката, стиснал снимките. — Имам доста добър апарат. Пък съм и опитен фотограф, имам собствена лаборатория. Преди две седмици всички заедно отидохме до Сентръл парк… — Гласът му беше уморен и равен, сякаш беше разказвал тази история стотици пъти наум. — Денята беше хубав като днешния, затова снимах цяла галерия от потрети — сами или заедно. Бабите са щастливи като им подаряваш снимки. Апаратът има самоснимачка, регулираш го, нагласяш на фокус и след няколко секунди затворът сработва автоматично — има време да дотичаш при другите и да се снимаш с тях…
Даде ми всички снимки без една. В очите му беше застинала някаква пълна безнадеждност.
— Тези снимах в началото.
Снимките бяха в голям размер и ги разгледах внимателно. Нищо особено, най-обикновени семейни снимки, но доста ясни, различаваш и най-дребните детайли. На всичките бяха тримата: бащата, майката и момчето. Позите различни, но върху лицата — дежурните усмивки. Господин Керч в ежедневен костюм, жена му в тъмна рокля и тънък жакет, момчето в тъмна фланела и панталони до коленете. Вдигнах очи, за да покажа, че съм разгледал всички снимки.
— Тази направих по точно същия начин. Разбрахме се как да застанем, нагласих камерата и отидох при тях. В понеделник вечер проявих филма. И ето какво излезе на последния негатив…
Даде ми снимката. В началото ми се стори, че е точно като останалите. После открих разликата. Господин Керч си беше същия, рошав и усмихнат, но в съвсем друг костюм. Момчето стърчеше до бащата, но пораснало с поне три дюйма и с дълги панталони; беше видно, че е станало по-голямо, и точно толкова видно, че е същото момче. Затова пък жената нямаше нищо общо с госпожа Керч. Елегантна блондинка, слънцето сияе в пухкавите й коси, накратко — не можеш да откъснеш очи от нея. Усмихва се, забила ироничен поглед в обектива и стиснала мъжа си за ръка.
Погледнах господин Керч.
— Коя е тази?
Поклати уморено глава.
— Не знам. — И съвсем неочаквано избухна. — Честно ви казвам, не знам! Никога не съм я виждал! — Извърна се към жена си, но тя не го удостои с поглед. Сложил ръце в джобовете, той ходеше напред и назад. Уж говореше на мен, но думите му бяха адресирани за жена му. — Коя е тази?! И как изобщо се е появила тази тъпанарска снимка?! Пак ви казвам — никога не съм я виждал!
Пак погледнах снимката.
— А дърветата? — попитах. Зад тримата се виждаха дърветата на Сентръл парк, наметнати с красиви летни листа.
— Знам — отвърна той с болка. — И знаете ли какво ми казва тя? — Пак метна поглед към жена си. — Казва, че е жена ми. Тоест другата ми жена, онази след две години. Господи! — и обви главата си с длани. — Какво ли не можеш да чуеш от една жена!
— Защо мислите така? — попитах госпожа Керч, но тя не сметна за необходимо да ми отговори.
— Разправя, че на снимката е запечатано онова, което ще бъде след две-три години. Че тя ще умре… или аз ще се разведа, ще се оженя за тази, а момчето ще остане при мен…
Двамата бяхме вперили очи в госпожа Керч. Гледахме я толкова дълго, че накрая беше принудена да каже нещо:
— А ако не е така, какво означава всичко това?
Никой от нас не намери отговора, затова се надигнах да си тръгвам. Какво всъщност можех да им кажа? И можех ли изобщо да им кажа, че и каквато и да е разгадката на тази злополучна снимка, с техния съвместен живот е свършено?
Мога да продължа. Мога да ви разкажа стотици подобни случаи. Всички те са от Ню Йорк или околностите му и от последните няколко години. Има стотици такива истории и в момента протичат стотици. Бих могъл да продължа безкрайно, но ще задам главния въпрос: какво става и защо?
И само аз мога да ви отговоря.
Не сте ли забелязали, че всички, които познавате, категорично са против настоящето? И че всички дълбоко тъгуват за миналото? Аз го забелязах отдавна. През целия си дълъг живот съм слушал какви ли не откровения от типа „едно време беше друго“, „животът тогава беше различен“, „тогава имаше смисъл да се живее“, „тогава беше сигурен за бъдещето на децата си“, накратко — „доброто старо време“… Никой не го казва, когато е млад. И на мен някога бъдещето ми се струваше блестящо. Но сега е друго. Къде е доброто старо време?
За пръв път в цялата своя история хората отчаяно искат да се спасят от своето настояще. Вестниците са наблъскани с призиви за общото ни спасение и дори самото название е вече символично. Много списания са изцяло посветени на фантастиката: спасете се, идете в друго време, в миналото или в бъдещето — все едно кога, идете на други планети — все едно къде, само да е по-далеч от „тук“ и по-далеч от „сега“. В света се появи единно и страстно като жажда желание, можете да го усетите дори физически — натиска на мисълта, която се бори против хода на времето. И аз съм дълбоко убеден: този натиск на милиардите умове, слети в единен порив, започват бавно, колебливо, но все по-отчетливо да разклащат самия ход на времето. В минутите, когато този порив достига своя апогей, когато желанието да избягаш, да се спасиш обхваща почти целия свят, точно тогава се появяват описаните от мен инциденти.
