Джак Фини
Страхувам се...
Страхувам се, много се страхувам и не само за себе си — аз, в края на краищата, вече съм на шейсет и шест, косите ми са посивели — страхувам се за вас, за всички, които сте още далеч от крайния ви срок… Страхувам се, защото в света отдавна са започнали тревожни явления. Отбелязват ги тук и там, потълкуват ги, потълкуват ги, после махнат с ръка и ги забравят. А аз съм дълбоко убеден, че не бива да се забравят; че ако не се осъзнаят навреме, светът ще потъне в непрогледен кошмар. А дали съм прав — съдете сами.
Една вечер — беше миналата зима — се връщах у дома от шахматния клуб, на който съм член. Вдовец съм, живея сам в уютен тристаен апартамент с прозорци към Пето авеню. Беше още рано, включих лампата над любимото ми кресло и се захванах с недочетеното криминале. После включих радиото, без, за съжаление, да обърна внимание на коя станция е настроено. Чу се мелодия на акордеон — в началото тиха, после по-силна. Приятно е да се чете при такъв акомпанимент, затова отворих книжлето на отбелязаната страница и потънах в…
Искам да съм безкрайно точен в подробностите; не, не казвам, че бях се заслушал в предаването. Но мога твърдо да заявя, че в един момент музиката прекъсна и публиката започна да ръкопляска. Тогава мъжки глас — чувстваше се, че аплодисментите му доставят удоволствие — рече доволно: „Добре де, добре“, но аплодисментите продължиха поне още десет секунди. Той пак рече доволно: „Добре де, добре“. Тогава ръкопляскането утихна. Гласът на водещия рече: „Чухте изпълнение на Алек еди-кой си“, а аз пак се забих в книжлето…
Но за малко. Глас, очевидно на човек на средна възраст, отново привлече вниманието ми; тонът беше друг, може би защото ставаше дума за друг изпълнител: „А сега ще чуете госпожа Рут Грили от Трентън, щат Ню Джърси. Госпожа Грили е пианистка, познах ли?“ Момичешки глас, срамежлив, едва доловим, отвърна: „Познахте, Мейджър Бауъс…“ Мъжът — вече познавах самоуверения му тон — попита: „И какво ще ни изпълните?“ „Гълъбът“ — отвърна момичето. Мъжът повтори, обявявайки номера:
— Гълъбът!
Пауза, после акорди на пиано — аз продължавах да си чета. Тя свиреше, аз слушах с половин ухо, но все пак ми направи впечатление, че не е чак толкова добра — объркваше ритъма, може би от вълнение. И тогава нещо прикова вниманието ми изцяло: от радиото прозвуча гонг. Момичето изкара неуверено още няколко тона, но гонгът удари пак, музиката прекъсна, долови се неспокойният шум на аудиторията. „Добре, добре“ рече познатият глас и разбрах, че всъщност това съм очаквал и че знаех предварително какво ще бъде казано. Публиката се успокои и гласът пак подхвана:
— Така, а сега…
И радиото млъкна. За известно време нито звук, нито пращене. После започна съвсем друга програма: изпълнение на Бинг Кросби и син, последните тактове на „Песните на Сам“ — много я харесвам. Продължих да чета, е, малко объркан от това внезапно превключване на програмите, но не се замислих чак толкова много. Докато дочетох книгата и се заприготвях за лягане.
И точно тогава, събличайки се в спалнята, аз се сетих, че Мейджър Бауъс е отдавна-отдавна умрял. Минали са поне пет години, откак този кльощав шегаджия с неговото добре познато „Добре де, добре“ бяха звучали за последен път из Америка.
E, и какво остава да се прави, когато се случва нещо напълно невъзможно? Например да разкажа на приятелите — и без това често ме питат не съм ли слушал скоро Мак и Моран, двама комици, популярни преди четвърт век, или, да речем, Флойд Гибънс, диктор от предвоенното време. Правиха си и други майтапи по адрес на старото ми радио.
Но един човек — в четвъртък следващата седмица, един от тях ме изслуша напълно сериозно, а когато свърших, ми разказа своя история, не по-малко странна. Човекът беше умен, разсъдлив, и докато го слушах, аз все още не изпитвах страх, а само недоумение: между неговата история и странното поведение на моето радио изглежда имаше нещо общо, нещо свързващо. Имам много свободно време, затова още на другия ден хванах влака за Кънектикът с една-единствена цел — да получа потвърждение от първа ръка. Записах всичко подробно и в моите бележки въпросната история изглежда така.
СЛУЧАЙ 2. Луис Трекнър, 44-годишен, търговец на дърва и въглища, Данбъри, Кънектикът. На 29 юли м.г. господин Трекнър излиза от собствения си дом в шест сутринта. Редом до вратата, от самия край на покрива до основите, вижда бяла ивица боя, още незасъхнала.
— На ширина сякаш е прокарвана с осемдюймова четка — разказва Трекнър. — Веднага бие на очи, къщата ми е бяла. Реших, че през нощта децата от махалата са се пошеували, ама как — без стълба не можеш да стигнеш покрива, пък и за чий дявол им трябва да се майтапят… Ивицата не беше наплескана как да е, а съвсем старателно, в самия център на фасата.
Значи господин Трекнър намира стълба и изчиства боята с терпентин. А през октомври решил да пребоядиса къщата.
— Бялото не държи дълго, затова я направих сива. Фасадата боядисах последна, свърших някъде към пет в събота надвечер. А на сутринта ставам и какво да видя — бяла ивица, пак по цялата височина. Тогава, значи, реших, че наистина са децата, тъй като ивицата беше на абсолютно същото място. Но като огледах, разбрах — тази боя не е новата, а онази бялата, която предния ден бях заличил! Излиза, че някой е свършил доста работа — почистил е осем дюйма ширина от новата боя. И как не го е домързяло, дявол да го вземе?!
Забелязвате ли общото между неговата история и моята? Да предположим за миг, че се е случило нещо, което и в двата случая нарушава за малко нормалния ход на времето. Точно така е станало с мен: в продължение на няколко минути аз съм слушал предаване, отзвучало преди много години. Да предположим по-нататък, че никой не е докосвал къщата на господин Трекнър, освен той самият — боядисал си е къщата през октомври, но поради някакво фантастично заплитане на времето въпросната нова боя се е появила на фасадата предното лято. Тъй като тогава, през лятото, той е почистил тази боя, ивицата от новата боя е изчезнала след като е пребоядисал къщата си през есента.
Ще излъжа, ако кажа, че повярвах на тази история с лека ръка. Просто изградих една занимателна хипотеза и я разказах на приятелите си.
Аз съм общителен човек, имам много познати, затова сегиз-тогиз се налага да слушам и други истории, не по-малко странни.
Докато разказвам, някой ни в клин, ни в ръкав, ме прекъсне: „Това ми напомня един случай, който чух тези дни…“ — и аз хоп, добавям още една история към колекцията си. На един, който живеел в Лонг Айлънд, му позвънила сестра му от Ню Йорк, било петък вечер. Пък тя настоявала, че е звънила чак в понеделник, три дни по-късно. Във филиала на Чейз Нешънъл Бенк на Четирисет и пета улица ми показаха чек, заведен в документацията ден преди да бъде подписан. На Шейсет и осма улица пристига писмо, изпратено от градчето Грийн Ривър, щат Уайоминг, само седемнайсет минути преди да пристигне…
И тъй нататък, и тъй нататък. Моите истории станаха хитовете на вечерните ни сбирки. Винаги съм твърдял, че събирането и проверката на тези сведения ми е всичко на всичко хоби. Но когато чух историята на Юлия Айзенберг, осъзнах, че това отдавна не е просто хоби.
СЛУЧАЙ 17. Юлия Айзенберг, 31-годишна, чиновничка, Ню Йорк. Живее в малка къща без асансьор в квартала Гринуич Вилидж. Разговарях с нея, след като един мой приятел от клуба, неин съсед, ми разказа една доста заплетена история.
Преди около четири години, една вечер към единайсет, госпожа Айзенберг изтичва за минутка до близката аптека да си купи паста за зъби. Когато се връща, вече съвсем близо до дома си, при нея дотичва голямо черно-бяло куче, вдига се и слага лапи на гърдите й.
— Имах неблагоразумието да го погаля — разказа ми госпожа Айзенберг, — и от тази секунда изобщо не искаше да ме напусне. Когато влязох във входа, ми се искаше да го избутам бедничкия, че да затворя вратата. Съжалявах го глупачето, даже се почувствах виновна — след час, като надзърнах през прозореца, то още беше пред вратата.
Кучето останало наоколо още цели три дни и всеки път с дива радост посрещало и изпращало госпожа Айзенберг.
— Когато сутрин се качвах в автобуса да отивам на работа, кучето винаги ме изпращаше и гледаше подир мен толкова скръбно, толкова жално, бедното добро глупаче… Даже реших да го прибера, но си знаех — сигурно иска да се върне у дома, при своя стопанин, тогава съвсем ще ми домъчнее за него.
