Ще последва един период, през който мислите от време на времеще идват неканени. Още докато оформяш някой въпрос, отговорът му ще се появява в ума ти. А понякога отговорът ще те спохожда, докато го четеш или го чуваш. Това те предпазва от замайването под тежестта на познанието, трупано в теб с години, ако те връхлети изведнъж.
— Не е по-различно от заклинанията, приложени за да получиш виденията на Кулата на изпитанието — продължи Хочопепа. — Очевидно ние не разполагаме със средства да „видим“ онова, което се е случило преди времето на моста или в който и да е момент на историята, но можем да предизвикаме догадки, да внушим илюзия…
„Нещата не са такива, каквито изглеждат.“ Миламбер едва прикри изненадата си от този неочакван глас в главата си.
— … и да предложим скеле, около което можеш да добавиш сам онези образи, които за теб самия са най-съществени. Лично аз намирам, че цялото това представление на Кулата намирисва на величава опера. Ако искаш да изучиш историята, а не да гледаш театър, по-добре се залови с библиотеките. — Забелязал, че вниманието на Миламбер се е отвлякло, Хочопепа каза: — Все едно, сега говорехме други неща.
Миламбер отвърна:
— Бих искал да чуя в какво се състои проблемът ти.
Хочопепа приглади гънките на халата си.
— Моля да ме извиниш за още едно малко отклонение. Всичко това е свързано е причината, поради която те поканих тук. — Миламбер даде знак на Хочопепа да продължи.
— Твърде малко се знае за нашите народи преди Изхода. Знаем, че народите са дошли тук от различни светове. Съществуват и допускания, че други като тях са избягали от Врага в различни светове и че твоят предишен дом може да е един от тях. Има няколко нищожни доказателства, които могат да подкрепят тази хипотеза, но засега тя си остава само едно логично разсъждение. — Миламбер си помисли за игрите си на шаах с Владетеля на Шинцаваи и се замисли над тази възможност.
— Дошли сме тук като бегълци. От милиони са оцелели едва хиляди, за да посеят семето си тук. Намерили сме този свят стар и изтощен. Някога тук са процъфтявали велики цивилизации, но всичко, което е останало от тях, са огладените от времето камъни от някогашните им градове. Никой не знае кои са били тези същества. Металите на този свят са оскъдни и всичко, което е донесено от нас по време на Изхода, се е износило с вековете. Животните ни, като вашите коне и добитък, са измрели, с изключение на кучетата. Налагало се е да се приспособяваме към новата си родина и едни към други.
— Много войни сме водили между времето на Изхода и появата на Странстващата. Не бяхме нещо много повече от няколко града-държави допреди Битката на хилядата кораба. След нея най-скромната ни раса, тази на цураните, се издигна и покори всички останали, обединявайки по-голямата част от този свят в Империята. Ние от Конгрегацията поддържаме Империята, защото на този свят тя е единствената най- могъща сила, способна да осигури ред — не защото е благородна или справедлива, или красива, или добра. Но защото мнозинството от човечеството може да живее и да се труди без страх от война, може да живее без глад, епидемии и други бедствия от старите времена. И с този ред, който ни заобикаля, ние от Конгрегацията можем да изпълняваме своя дълг, без да ни се пречи.
— Усилието ни да изтласкаме Странстващата за първи път показа съвсем убедително, че трябва да бъдем оставени да работим, без никой да ни пречи, в това число и императорът, и да ни се предоставят всички необходими за това ресурси — продължи дебелият маг. — Когато за пръв път разбрахме за Странстващата, бяхме лишени от ценно време за действие поради нежеланието на императора да ни съдейства. Ако бяхме подкрепени веднага, навярно щяхме да сме в състояние да се справим с Врага при неговия опит да изкриви разлома. Тъкмо поради това приехме обета да защитаваме и служим на Империята, в замяна на пълна свобода.
— Всичко това изглежда съвсем очевидно, както ми го обясняваш — каза Маламбер. — Все още обаче чакам да чуя какъв е проблемът с мен.
Хочопепа въздъхна.
— Едно по едно, приятелю. Първо да довърша мисълта си. Трябва да разбереш как действа Конгрегацията, за да можеш да се надяваш да оцелееш.
Миламбер учудено вдигна вежди.
— Да оцелея ли?
— Да, Миламбер, да оцелееш, защото тук има много хора, които биха предпочели да те видят на дъното на езерото по време на обучението ти.
— Но защо?
— Целта ни е да възстановим Висшето изкуство. Когато сме избягали от Врага, в зората на историята, оцелели едва по един на хиляда от чародеите, воювали срещу Врага. Те в по-голямата си част са били Низши магьосници и чираци. Съюзявали са се на малки групи, за да опазят знанието, което донесли от родните си светове. Отначало са се търсили един по един, земляк със земляк, сетне, по-късно, съюзите нараствали в непрестанния стремеж да се възстановят забравените умения. След векове била основана Конгрегацията и в нея дошли да се присъединят магове от всички краища на света, та чак до днес, когато всички следовници на Висшия път са членове на Конгрегацията. Повечето практикуващи Низшето изкуство също служат, макар да им е отредено по-различно равнище на почит и свобода. Те обикновено се оказват по-добри в направата на устройства и в разбирането на природните стихии от нас, носещите черните халати — те например правят сферите, с чиято помощ се прехвърляме от едно място на друго. Макар и да не стоят извън закона, Низшите магьосници са защитени от намесата на други лица в живота им, освен от членовете на Конгрегацията. Всички магьосници са подвластни единствено на Конгрегацията.
— Значи получаваме свобода да действаме както намерим за добре, стига да действаме за благото на Империята.
Хочопепа кимна.
— При това няма значение какво точно правим, нито дори ако се скарат двама магове заради едно или друго действие, стига и двамата да го правят за благото на Империята според собствените си виждания.
— Странен закон, поне според „варварските“ ми представи.
— Не е закон, а традиция. На този свят, варварски ми приятелю, традицията и обичаят са точно толкова силно ограничение, колкото и законът. Законите се променят, но традицията устоява.
— Мисля, че се досещам какъв е проблемът ти, цивилизовани ми приятелю. Не си сигурен дали ще действам за благото на Империята, след като съм от друг свят.
Хочопепа кимна.
— Ако бяхме убедени, че си способен да навредиш на Империята, отдавна щеше да си мъртъв. Но не сме напълно сигурни, макар да сме склонни да вярваме, че не си способен да извършиш такова нещо.
За пръв път на Миламбер не му стана съвсем ясно какво чува.
— Смятах, че разполагате с начини да въздействате на учениците си така, че лоялността към Империята да се превърне в основното им задължение.
— Обикновено — да. Но в твоя случай сме изправени пред проблеми, които са нови за нас. Доколкото можем да преценим, ти си се посветил искрено на основната кауза на братството на чародеите, ордена на Империята. Обикновено сме сигурни. Просто четем съзнанието на ученика. При теб обаче не можахме. Налагаше се да разчитаме на опиати на истината, на дълги разпити и на упражнения в тренировките, предназначени да разкрият всякаква налична двойственост.
— Защо?
— Тъкмо това не можем да разберем. Заклинанията, прикриващи истинските помисли, са известни. Не е това. Но сякаш умът ти притежава някакво свойство, на каквото досега не сме се натъквали. Навярно става дума за някаква естествена заложба, която за нас е неизвестна, но е нещо обичайно за вашия свят; или пък е резултат от обучението ти в ръцете на твоя учител от Низшия път, което те предпазва от нашето изкуство за разчитане на мислите. Така или иначе, можеш да си сигурен, че това предизвика доста смут из коридорите. На няколко пъти по време на обучението ти се поставяше вьпросът дали да продължиш и всеки път невъзможността да разчетем мислите ти се изтъкваше като причина да бъдеш ликвидиран. И всеки път мнозинството държеше да бъдеш запазен и да продължиш. Като цяло, ти представляваш едно възможно богатство за ново познание и като такова си заслужаваш да рискуваме въпреки съмненията — за да сме
