Чарлз посочи най-далечния край на цуранския лагер. С помощта на джуджетата, останали във високопланинските села, Мартин и двамата му спътници бяха извършили едно опасно прехвърляне през Сивите кули, преодолявайки без особена трудност няколкото цурански поста по западния край на долината — фланга, за който смятаха, че най-малко се нуждае от добра охрана. Сега се намираха едва на неколкостотин стъпки от главния стан на цураните.
Гарет тихо подсвирна.
— Тоя има очи на сокол. Аз едва ги виждам тези знамена.
Чарлз отвърна.
— Просто знам какво да гледам.
— И какво означават тези нови знамена? — попита Дълголъкия.
— Лоши новини, майстор-ловецо. Това са родовите знамена на фамилиите, които са верни на Партията на Синьото колело. Поне до времето, когато бях пленен. До обсадата на Крудий ги нямаше. Това може да означава само нова промяна във Върховния съвет. — Той се взря в лицето на майстор-ловеца. — Това говори, че Военният съюз е възстановен. И идващата пролет можем да очакваме голяма офанзива.
Мартин им даде знак да се върнат в леса. Дърветата бяха отрупани с есенни цветове — пищно червено, златисто и кафяво. Преминаха безшумно по окапалия листак, добраха се до убежището на високия храсталак край един от вековните дъбове и приклекнаха в него. Мартин извади малък къс сушено телешко и го задъвка. Прехвърлянето през Сивите кули, макар и с помощта на дребосъците, си беше казало своето: и тримата бяха гладни, изтощени и мръсни.
— Къде са новите батальони? — попита Мартин.
— Няма да ги прехвърлят тази зима. Могат да останат спокойно извън Града на равнините в Келеуан, при по-мекия климат. Ще ги прехвърлят през разлома малко преди пролетното топене. Докато цветята в градината на принцеса Карлайн разцъфтят отново, те вече ще са тръгнали в поход.
Откъм север доехтя пронизителен звук. На лицето на Чарлз се изписа сдържана тревога.
— Чо-джа! — Той се огледа, след което посочи нагоре.
Мартин кимна, сплете ръцете си в столче и повдигна към най-ниския клон на дъба първо Чарлз, а после и Гарет. След това подскочи, а те го хванаха за ръцете и го издърпаха.
Покатериха се на по-високите клони и останаха там, неподвижни и с готови оръжия. След малко се появи патрулът на чо-джа — шест от подобните на гигантски мравки същества се движеха с енергична походка. Водачът им, отличаващ се по шлема с пера, цуранска направа, им даде знак да спрат, обърна се в една посока, после в друга, след което зараздава команди на пискливия им език. Другите петима се пръснаха и в следващите десетина минути тримата на дървото чуваха как претърсват околността.
След като се върнаха, бързо се строиха и си заминаха. Щом се увери, че са се отдалечили достатъчно, за да не могат да ги чуят. Мартин прошепна:
— Какво беше това?
— Подушиха ни. Миризмата ми трябва да се е изменила от всичката мидкемийска храна, която съм изял. Знаеха, че не сме цурани.
Докато слизаше от дървото, Чарлз поясни:
— Чо-джа не могат лесно да извръщат главите си нагоре, затова го правят рядко.
— Какво щяха да направят, ако бяха срещнали някой от предишните ти земляци? — попита Гарет.
Чарлз сви рамене.
— Щяха да го заговорят на цурански. Техният език е почти невъзможно да се научи, така че никой не се опитва.
— Дали ще могат да хванат дирите ни? — попита Мартин.
— Не мисля, но… — Откъм цуранския стан се чу силен лай и той млъкна. — Кучета!
— Те могат да ни проследят — каза Мартин. — Хайде.
И ги поведе в умерен бяг назад към старата пътека през планините, почти обрасла и все още неоткрита от цураните, но използвана от групата на Мартин, за да проникнат по нея в долината.
Тримата тичаха през дърветата и се вслушваха в лая отзад. После кучетата завиха.
— Надушиха следата — каза Чарлз.
Мартин само кимна и ускори крачка. Бягаха още около минута, но воят на кучетата неумолимо се усилваше. Мартин свърна от пътеката, поведе ги към близкото поточе и нагази във водата.
— Накъде? — попита Гарет.
— Надолу по течението. Най-напред ще потърсят нагоре, защото натам е изходът.
— Майстор-ловецо, има и друг начин — каза Чарлз и бързо свали торбата от гърба си. Извади от нея голяма кесия, отвори я и започна да пръска черна прах по брега на потока, където бяха влезли.
Очите на Гарет се просълзиха и той се изсекна здраво, за да не кихне.
— Пипер ли е това?
— Майстор-готвачът Мегар ще се сърди, но си помислих, че може да ни потрябва — отвърна Чарлз. — Ако подушат тук, чо-джа и кучетата няма да могат да помиришат нищо с часове.
Мартин кимна.
— Давай нагоре тогава!
Зашляпаха енергично във водата, след което продължиха с по-спокоен и постоянен ритъм. Мястото, където нагазиха, вече се беше скрило от погледите им, когато кучешкият лай се прекъсна от кихавици. Ядосани гласове зареваха команди. Чарлз се подсмихна. Тримата продължиха през водата.
Щом стигна до един дебел, ниско надвесен над водата клон, Мартин повдигна спътниците си, след което се покатери сам. Изкачиха се по дървото, докато не намериха друг клон от съседния дъб, достатъчно близко, за да могат да се прехвърлят на него.
Скочиха отново на земята на повече от дузина разкрача от брега на поточето. Мартин се огледа, за да се увери, че не са ги забелязали, след това махна на двамата си спътници и ги поведе назад към Сиви кули.
Вятърът метеше стените. Арута се взираше към градчето Крудий и морето зад него. Петна от светлина и мрак пробягваха в кръгозора му, а високо над главата му се носеха къдрави черни облаци. Под тях се простираше безкрайната морска шир, накъдрена от бяла пяна. Вятърът носеше до ушите му шума от строителите, вдигащи поредната сграда в града.
Над Крудий бе есен, осмата от началото на войната. Според Арута пролетта и лятото бяха минали щастливо, без някаква по-сериозна офанзива от страна на цураните, но той не намираше в това някакъв сериозен повод за задоволство. Не беше вече онова момче, изпълнено с жар да предвожда, а кален в изпитанията воин. За своите двадесет и седем години беше виждал повече битки и бе взимал повече решения от повечето мъже в Кралството през целия им живот. И според преценките му цураните бавно и неотстъпно печелеха войната.
Умът му се зарея надалеч. Макар отдавна да не бе онова унесено момче, все още се поддаваше на мечти и спомени.
— Тази есен е къса.
Арута погледна наляво и видя, че до него е застанал Роланд. Скуайърът беше заварил принца потънал в мисли и се бе приближил до него неусетно. Арута изпита леко раздразнение, но се отърси от него и отвърна:
— Да, Роланд. И зимата ще е къса. А напролет…
— Какви са новините от Дълголъкия?
Арута сви в юмрук облечената си в ръкавица ръка и удари каменния парапет на стената със сдържано отчаяние.
— Сто пъти съжалих, че се наложи да замине. От тримата единствен Гарет проявява някакво благоразумие. Чарлз е просто цурански безумец, обладан от чувството си за чест, а Дълголъкия е…
— Дълголъкия — довърши вместо него Роланд.
— Не съм срещал друг човек, който да разкрива себе си толкова малко, Роланд. Дори да живея колкото един елф, не мисля, че ще разбера някога какво го прави такъв, какъвто е.
Роланд се облегна на хладните камъни на стената и каза:
— Мислиш ли, че са живи и здрави?
