много от приятелите му, джуджетата, лежаха мъртви под планинските грамади заради тях. С помръкнало от гняв лице той безмълвно се закле да унищожи нашествениците — на каквато и да е цена.
Придвижваха се тихо през леса, като се оглеждаха бдително за следи от засада. На три пъти през последните шест дни се бяха натъквали на цурански засади и сега броят на джуджетата се бе смалил до петдесет и две. По-тежко ранените бяха отнесени в селата високо в планината, където щяха да са в безопасност и където цураните едва ли щяха да ги последват.
Сега се приближаваха към южните предели на елфския лес. Отначало се бяха опитали да свърнат на изток към прохода, търсейки изход към Камен връх. Пътят им обаче се оказа задръстен от цурански лагери и патрули и се налагаше непрекъснато да възвиват на север. Накрая решиха да се опитат да пробият към Елвандар, където щяха да намерят отдих след дългото си отстъпление.
Съгледвачът се върна от позицията си на двадесетина разкрача напред и каза тихо:
— Лагер. При брода.
Долган се замисли. Джуджетата не умееха да плуват и трябваше да прехвърлят реката през някой от бродовете. Цураните сигурно пазеха всички бродове от тази страна. Трябваше да намерят някое място без охрана, ако такова беше останало.
Томас се огледа. Вече се мръкваше, но пък ако трябваше да се промъкнат през реката толкова близо до цуранските постове, щеше ла е най-добре да го направят в тъмното. Прошепна го на ухото на Долган и вождът на дребосъците кимна. Даде сигнал на предния пост да се отправи на запад от забелязания лагер и да намери подходящо място за пробив.
След кратко изчакване постът се върна с вест за малка група дръвчета пред скална кухина, където можеха да изчакат, докато падне нощта. Бързо се приближиха до мястото и намериха гранитна канара, издигаща се на десетина стъпки над земята и уширяваща се в основата си в диаметър около тридесет стъпки. След като разтвориха шубраците, намериха вътре кухина, в която можеха да се поместят нагъсто. Ширината й беше едва двадесетина стъпки, но пък се спускаше под скалното чело на около четиридесет стъпки. След като всички се побраха вътре, Долган отбеляза:
— Това трябва да е било под реката някога — вижте колко е изгладено дъното. Пропукана е, но едва ли ще се срути.
Томас едва го чу, повел отново битката си с виденията, с онези сънища наяве, които искаше да изтласка от ума си и за които не можеше да не мисли. Притвори очи и образите отново нахлуха, а с тях — едва доловимата музика.
Победата беше мълниеносна, но нещо гризеше мисълта на Ашен-Шугар. Нещо тревожеше Владетеля на Орлови предели. Соленият вкус от кръвта на Алгон Кукуун, тиранина на Ветрената долина, още лепнеше на устните му — съпругите му сега бяха наложници на Ашен-Шугар. И все пак нещо липсваше.
Той се загледа в танца на моредел, виещи кръшно тела под звуците на музиката — за негова забава. Така трябваше да бъде. Но не… Все пак липсваше нещо, нещо дълбоко в душата на Ашен-Шугар.
Аленгвар, онази, която елфите наричаха своя принцеса, негова любимка отскоро, седеше на пода до трона му и очакваше благоволението му. А той едва забелязваше милото й лице и гъвкавото й тяло, облечено в копринени одежди, скроени повече за да изтъкнат хубостта й, отколкото да я прикрият.
— Угрижен ли сте, господарю? — плахо попита тя с едва прикрит — също като тялото й — ужас.
Той извърна очи. Беше зърнала обзелото го за миг колебание; само заради това си бе заслужила смъртта, но щеше да я убие по-късно. Апетитът за плът, както в ложето, така и в убийство, напоследък го бе изоставил. Сега мислеше за своето неназовимо с думи усещане, за онова обсебило го призрачно чувство. Ашен-Шугар вдигна ръка и танцуващите паднаха ничком на пода, опрели чела в студения камък. Музиката на свирачите секна и тишина обгърна пещерата. С едно трепване на ръката му те се пръснаха и опразниха огромната зала, като се изнизаха покрай могъщия златен дракон Шуруга, който търпеливо чакаше своя господар…
— Томас! — отекна гласът.
Томас рязко отвори очи. Долган го стискаше за рамото.
— Време е. Нощта дойде. Беше заспал, момко.
Томас разтърси глава и въртящите се в главата му образи изчезнаха. Усети парене в стомаха си, когато и последното проблеснало в ума му видение за един воин в бяло и златно, застанал над окървавеното тяло на елфската принцеса, изчезна.
Пропълзя с останалите извън пещерата и потеглиха към реката. Гората се беше стаила, сякаш и птиците се бояха да разкрият убежищата си.
Стигнаха до реката без произшествия, наложи се само да се снишат до земята, докато край тях премине един от цуранските патрули. Тръгнаха по руслото й с един съгледвач напред. След няколко минути съгледвачът се върна.
— Пясъчна плитчина през коритото.
Долган кимна и джуджетата навлязоха безшумно във водата в колона по един. Томас изчака с Долган, докато останалите пребродят. Когато и последното джудже нагази в реката, някъде по-нагоре по брега се чу настойчив вик. Дребосъците замръзнаха. Томас бързо се придвижи напред и изненада цуранския пост, напрягащ се да види през мрака. Мъжът изрева и падна, някъде наблизо се чуха викове.
Томас видя запален фенер, който бързо се приближаваше към него, побягна и викна на Долган:
— Бягай! По петите ни са!
Няколко от джуджетата се поколебаха, докато Томас и Долган скачаха в реката. Водата беше студена и се носеше със сила към пясъчния нанос. Томас стъпи здраво на дъното и закрачи. За него водата беше едва до кръста, но джуджетата се оказаха покрити почти до брадичките. Изобщо нямаше да могат да окажат съпротива.
Първите цурански стражи наскачаха във водата. Томас се обърна да ги задържи, докато дребосъците се измъкнат в безопасност. Двама цурани нападнаха и той ги порази без усилие. Джуджетата вече почти бяха достигнали отсрещния бряг. Очите му за миг зърнаха Долган, чието лице, осветено от светлините на цураните, се беше сгърчило в безпомощно отчаяние.
Томас се хвърли срещу следващите цурански войници. Четирима или петима от тях се опитваха да го обкръжат и най-доброто, което можеше да направи, бе да ги задържи на разстояние. Опиташе ли се да убие някого от тях, щеше да се изложи на напада на останалите.
Екът на нови гласове му подсказа, че само още няколко мига и ще го обкръжат. Зарече се да ги накара да платят скъпа цена и се хвърли срещу един от нападателите си, разсече меча му на две и прекърши ръката му. Мъжът с вик се срина във водата.
Томас едва успя да отбие ответен удар с щита си, когато нещо изсвистя покрай ухото му и цуранският страж рухна сред водата с писък. Дълга стрела се бе забила в гърдите му. Въздухът изведнъж се изпълни със стрели. Още няколко цурани паднаха, а останалите започнаха да отстъпват. Всички нагазили в реката войници загинаха преди да успеят да се доберат до брега.
Нечий глас извика:
— Побързай, човече! Сега ще ни отвърнат.
Сякаш за да докаже правотата на предупреждението, една стрела изсвистя покрай лицето на Томас от противоположната посока. Той се забърза към спасителния бряг отсреща. Цуранска стрела го удари по шлема и той се олюля. Докато се изправяше, друга го порази в крака. Той залитна напред и падна върху песъчливата земя край водата. Няколко ръце се протегнаха и грубо го повлякоха.
Главата му изведнъж се замая, очите му се замъглиха и той смътно чу нечий глас да казва:
— Мажат стрелите с отрова. Трябва да… — Остатъкът от думите потъна в черен мрак.
Томас отвори очи. Нямаше никаква представа къде е. Чувстваше се замаян, устата му беше пресъхнала. Над него изникна някакво лице, една ръка повдигна леко главата му и поднесоха вода към устните му. Той отпи дълбоко и се почувства по-добре. Извърна леко глава и видя двама мъже, седнали до него. За миг се уплаши, че са го пленили, но после забеляза, че мъжете са облечени в тъмнозелени кожени туники.
— Беше много зле — каза му онзи, който му бе подал водата. Чак сега Томас осъзна, че са елфи.
