уважение заради огромните му познания за конете, но всички се съгласяваха, че освен от коне, той не разбира от нищо друго. След две години война Алгон продължаваше да не възприема идеята, че нашествениците идват от друг свят — поведение, което безкрайно дразнеше отец Тъли.
Луам пристъпи към водата, където двама от войниците задържаха лодката, и извика през рамо:
— И се грижи за сестра ни, Арута.
Арута го увери, че ще се грижи. Луам скочи в лодката до скъпоценните гълъби и войниците я изтласкаха от брега. Арута остана на място, загледан в морето, докато лодката се превърна в точица в далечината.
После бавно закрачи назад към войника, който държеше юздите на коня му. Спря се и погледна надолу към брега. На юг се издигаха високи канари и над тях — издатината на Моряшка, скръб, стърчаща към утринното небе. Арута прокле деня, в който цуранският кораб се бе разбил в тези канари.
Карлайн стоеше на бойницата на южната кула на цитаделата, загледана в хоризонта и загърната плътно в наметалото си срещу прохладния морски бриз. Беше останала в замъка, след като се сбогува с Луам, и не бе пожелала да слезе до брега. Предпочете страховете й да не засенчат радостта на Луам от това, че ще се присъедини към баща им в бойния лагер. Многократно през последните две години сама се беше упреквала заради тези чувства. Близките й мъже бяха войници, до един обучени още от детството си за бран. Но откакто вестта за пленяването на Пъг бе стигнала до Крудий, тя бе започнала да се бои за тях.
Женско окашляне я накара да се обърне. Лейди Глинис, компаньонката на принцесата през последните четири години, й се усмихна и посочи с леко кимване новодошлия, появил се на отвора на стълбището в пода на кулата.
Роланд изкачи последните стъпала. Последните две години бяха добавили към ръста му и сега младежът не отстъпваше по височина на Арута. Все още беше слаб, но момчешки красивото му доскоро лице постепенно придобиваше чертите на мъж.
Той се поклони изискано и промълви:
— Ваше височество.
Карлайн прие поздрава с кимване, даде знак на лейди Глинис да ги остави насаме и после тихо каза:
— Не си отишъл до брега с Луам?
— Не, ваше височество.
— Говорил си с него преди да тръгне?
Роланд извърна очи към далечния хоризонт.
— Да, ваше височество, макар да трябва да призная, че ми стана неприятно от заминаването му.
Карлайн кимна разбиращо.
— Защото ти трябваше да останеш.
— Да, ваше височество — отвърна с горчивина младежът.
— Защо така официално, Роланд? — промълви Карлайн.
Роланд погледна принцесата. Беше навършила седемнадесет години съвсем наскоро, по Средилетие. Не беше вече онова сприхаво момиченце, отдадено на внезапните изблици на необуздания си нрав, и все повече се превръщаше в красива млада жена, замислена и вглъбена. Малцина в замъка не знаеха за плача, чуващ се от прозорците на покоите на Карлайн много нощи наред, след като пристигна вестта за Пъг. След почти цяла седмица в самота Карлайн се бе появила променена — по-примирена някак и не толкова упорита както по-рано. Външно Карлайн почти не издаваше чувствата си, но Роланд знаеше добре, че раната в душата й не е зараснала. Роланд помълча малко и промълви:
— Ваше височество, когато… — Спря и после каза: — Всъщност няма значение.
Карлайн сложи ръка на рамото му.
— Роланд, независимо от всичко ние с теб винаги сме били приятели.
— Щастлив съм да мисля, че това е истина.
— Кажи ми тогава, защо се е вдигнала тази стена между нас?
Роланд въздъхна и този път в отговора му нямаше и помен от насмешливия хумор.
— Ако се е вдигнала, Карлайн, не аз съм я вдигнал.
В очите й припламна искрица от предишния й нрав и със заядлива нотка в гласа тя каза:
— Аха, значи аз съм архитектът на това отчуждение, така ли?
В гласа на Роланд прозвуча гняв.
— Да, Карлайн! — Той прокара длан през вълнистата си кафява коса и добави: — Спомняш ли си деня, в който се сбихме с Пъг? Същия ден, преди да замине?
При споменаването на името на Пъг лицето й се изопна и тя отвърна със свити устни:
— Да, помня.
— Е, този бой беше глупост, момчешка работа. Казах му, че ако те нарани, ще го пребия. Той каза ли ти за това?
На очите й изби влага и тя промълви:
— Не, не ми го е споменавал.
Роланд се вгледа в красивото лице на девойката, в която беше влюбен от толкова години, и каза:
— Тогава поне познавах съперника си. — Гневът му се уталожи и гласът му стана по-тих. — Обичам да си мисля, че тогава станахме приятели. Но въпреки това се заклех, че няма да се откажа от усилията да спечеля сърцето ти.
Карлайн потръпна и се загърна по-плътно в наметалото си, въпреки че не беше чак толкова студено. Противоречиви, объркващи чувства закипяха в душата й. Разтреперана, тя промълви:
— А защо се отказа, Роланд?
Внезапен и несдържан гняв кипна в гърдите на младежа. И за пръв път той не успя да удържи маската на благоразумие и вежливост пред принцесата.
— Защото не мога да се състезавам с един спомен, Карлайн. — Очите му се разшириха и по бузите му неудържимо потекоха сълзи. — Срещу друг мъж, от плът и кръв, мога да се изправя, но не мога да се боря с тази сянка от миналото. — Думите му закипяха от ярост. — Той е мъртъв, Карлайн. Съжалявам за това; той ми беше приятел и ми липсва, но съм длъжен да го преглътна. Пъг е мъртъв. Докато не приемеш, че е така, ще продължаваш да живееш с измамна надежда.
Тя покри устата си с ръка, с дланта навън, и очите й го изгледаха в безмълвен отказ да приеме думите му. Обърна се рязко и се затича надолу по стълбите.
Останал сам, Роланд опря лакти на студените камъни на старата кула. Стисна главата си с ръце и изпъшка:
— О, богове, какъв глупак съм!
— Патрул! — извика постовият от стената на цитаделата и Арута и Роланд, които гледаха войниците, обучаващи новия набор от околните села, тръгнаха към портите. Патрулът влезе бавно — дузина прашни, омърлушени от измерителната езда конници. До тях крачеха Мартин Дълголъкия и двама от следотърсачите му. Арута поздрави майстора на лова и попита:
— Какво ни водите?
И посочи тримата мъже в къси сиви роби, застанали между колоната конници.
— Пленници, ваше височество — отвърна ловецът и се подпря на лъка си.
Няколко стражи обградиха пленниците, а Арута освободи изморените ездачи и пристъпи към пленниците. Тримата паднаха на колене и забиха чела в пръстта.
Принцът озадачено вдигна вежди.
— Не съм виждал такива досега.
Дълголъкия кимна съгласен.
— Нямат снаряжение и не ноеят оръжие, нито се съпротивляваха, нито побягнаха, когато ги намерихме в леса. Направиха ей това, което виждате сега, само дето се разбъбриха като улични метачки.
Арута се обърна към Роланд.
— Доведи отец Тъли. Той може би ще разбере нещо от езика им.
Роланд побърза да намери жреца. Дълголъкия освободи двамата си следотърсачи и те се запътиха към
