Роланд сви рамене.
— Само това, че според мнозина вие с него много си приличате.
Арута погледна мрачно Роланд и младежът сви рамене.
— Често се казва, че най-много се обиждаме от тези свои черти, които виждаме у другите. Вярно е, Арута. И двамата сте резки, хуморът ви е язвителен, и двамата не понасяте глупостта. — Роланд заговори сериозно. — В това няма никаква загадка, струва ми се. Ти твърде много приличаш на баща си, а Мартин, тъй като си няма семейство, съзнателно или не подражава на херцога.
Арута се замисли.
— Може и да си прав. Но у този човек ме притеснява и нещо друго.
Без да довърши мисълта си, той се обърна и тръгна към цитаделата. Роланд закрачи до умисления принц, зачуден дали не е превишил правата си.
Нощта тътнеше. Мълнии раздираха мрака и на запад се трупаха тежки облаци. Роланд стоеше на южната кула, загледан в страховития танц на приближаващата буря. След вечерята настроението му беше помръкнало като небето на запад. Денят не беше минал добре. Най-напред се бе притеснил от разговора с Арута при портите. След това Карлайн се отнесе към него на вечерята със същото каменно мълчание, което беше търпял от срещата им на същата тази кула преди две седмици. Карлайн изглеждаше по-примирена от всякога, но Роланд беше изпитвал жегването на яда към самия себе си всеки път, щом извърнеше поглед към нея. Все още долавяше болката в очите на принцесата.
— Какъв невъзможен глупак съм — промълви той на глас.
— Не си глупак, Роланд.
Карлайн беше застанала на няколко крачки от него, загледана в приближаващата се буря. Тя придърпа шала на раменете си, макар въздухът да беше топъл. Далечният тътен на гръмотевиците бе заглушил стъпките й.
— Нощта не е добра да стои човек на кулата, милейди — каза Роланд.
Тя пристъпи до него.
— Мислиш ли, че ще завали? Тези топли нощи носят гръм и мълнии, но малко дъжд.
— Ще вали. Къде са дамите ви?
Тя кимна към вратата на кулата.
— На стълбището. Страх ги е от мълниите и освен това исках да поговорим насаме.
Роланд не отвърна нищо. Карлайн също остана известно време безмълвна. Жестоко назъбени светкавици раздираха набесата, следваха ги гръмотевични трясъци.
— Като бях малка — най-сетне промълви тя, — татко казваше, че в нощи като тази боговете се забавляват в небето.
Роланд погледна лицето й, огряно от единствения фенер, окачен на стената.
— А баща ми казваше, че се бият.
Тя се усмихна.
— Роланд, ти беше прав в деня, в който Луам замина. Бях затънала в мъката си и не можех да видя истината. Пъг пръв щеше да ми каже, че нищо не е вечно. Че да живееш, обърнат към миналото, е глупаво и те лишава от бъдещето. — Сведе леко глава. — Навярно има нещо общо с татко. Когато мама умря, той така и не се съвзе напълно. Бях много малка тогава, но още го помня какъв беше преди. Много повече се смееше преди тя да умре. Тогава приличаше много повече на Луам. След това… заприлича повече на Арута. Засмива се понякога, но хапливо някак, с горчивина.
— Сякаш ти се надсмива?
Тя кимна замислено.
— Да, сякаш се надсмива. Защо ми го каза?
— Нещо, което забелязах… Нещо, което изтъкнах на брат ти днес. За Мартин Дълголъкия.
Тя въздъхна.
— Да, разбирам. Дълголъкия също е такъв.
Роланд промълви.
— Все пак не си дошла, за да говорим за твоя брат или за Мартин.
— Не. Дойдох да ти кажа колко съжалявам за начина, по който се държах. Ядосана ти бях две седмици, но нямах право. Ти просто ми каза истината. Държах се лошо е теб.
Роланд се изненада.
— Не си се държала лошо с мен, Карлайн. Аз се държах грубо.
— Не, ти просто се отнесе с мен като приятел, Роланд. Каза ми истината, а не това, което исках да чуя. Трябва да е било трудно… това, което си изпитал през тези дни. — Тя се загледа отново в приближаващата се буря. — Когато за пръв път чух за пленяването на Пъг, си помислих, че светът е свършил.
Роланд се помъчи да прояви разбиране и промълви:
— „Първата любов е най-трудната.“
Карлайн се усмихна на поговорката.
— Така казват. А при теб?
Роланд се постара да отвърне безгрижно:
— Така изглежда, принцесо.
Тя го докосна по рамото.
— Никой от нас не може да избяга от чувствата си, Роланд.
Усмивката му стана по-тъжна.
— Истина е, Карлайн.
— Ще останеш ли завинаги мой добър приятел?
В гласа й се долавяше искрена нотка на тревога, която трогна младия скуайър. Карлайн се опитваше да постави нещата между двамата на мястото им, но без онова хитруване, което й беше присъщо като малка. Искреното й усилие го освободи от чувството му на отчаяние и от това, че тя не може да отвърне на обичта му.
— Ще остана, Карлайн. Винаги ще бъда твоят най-добър приятел.
Прегърна я и тя се притисна до него, опряла глава на гърдите му. Момичето промълви тихо:
— Отец Тъли казва, че понякога любовта идва неканена като морския вятър, а друг път покълва от семената на приятелството.
— Бих се надявал на такава жътва, Карлайн. Но и да не дойде, пак ще си остана твой добър приятел.
Останаха дълго време така, притихнали и намерили утеха един в друг, всеки за нещо свое, но с нежността, от която всеки от двамата бе лишен от две години. Всеки — потънал в утешението от близостта на другия и без да видят онова, което играта на мълниите разкри за няколко кратки мига. На хоризонта, яхнал гребена на вълните, към залива се носеше кораб.
Знамената по бойниците на замъка заплющяха от вятъра и дъждът заваля. Водата започна да се сбира на локви и светлината от фенерите се отрази в тях, придавайки странен, неземен вид на двамата мъже, застанали на стената.
Блясък на мълния освети морето и войникът посочи с ръка:
— Ето там! Видяхте ли, ваше височество? Три точки, южно от Стражевите скали.
Арута напрегна очи в сумрака и челото му се набръчка.
— В тази тъмница не се вижда нищо. По-черно е от душата на гусвански жрец. — Войникът неволно направи заклинателния жест, предпазващ от бога на убийствата. — Някакъв сигнал от фара на кулата?
— Не, ваше височество. Фарът не свети, няма и вестоносец.
Нова мълния освети нощта и Арута видя кораба, очертан в далечината. Видя го и изруга.
— Ще му трябва фарът при Дълги нос, за да влезе в залива, без да се блъсне в скалите. — Без повече приказки, той се затича по стълбите, водещи към двора. До портите нареди на един войник да му доведе коня и да повика двама ездачи, които да го придружат. Докато ги чакаше, дъждът спря и в топлия и чист нощен въздух остана само усещането за влага. След няколко минути откъм войнишките бараки се появи Фанън.
