спазъм, тялото му се изви във висока дъга — само петите и главата му се опираха в ложето, и задърпа въжетата с такава сила, че кожата се разкъса и закърви. След миг той се срина на леглото. Върховната жрица отстъпи крачка назад, после пристъпи да го погледне и каза тихо:
— Мъртъв е. Запалете свещта.
Арута даде знак и един от стражите запали вощеница от една от горящите свещи и пренесе огъня на изгасналата. Жрицата подхвана ново заклинание. Ако предишното будеше смут, то това звучеше направо застрашително, като студ, лъхащ от най-далечния кът на някоя изгубена, замръзнала земя на вечна скръб. Носеше в себе си екота от риданията на души, лишени от всякаква надежда. Но и нещо друго се прокрадваше в него, нещо властно и привличащо, някакво почти изкусително усещане колко чудесно би било да оставиш всяко бреме и да легнеш във вечен покой. С всеки нов стих чувството за ужас надделяваше и стоящите около пентаграмата едва устояваха на желанието да побегнат надалече от гласа на жрицата.
Изведнъж заклинанието секна и в стаята се възцари тишина като в гробница.
— Ти, що стоиш пред нас в плът, но вече си поданик на волята на нашата повелителна Лимс-Крагма — чуй ме — високо каза жрицата. — Тъй както нашата Господарка на смъртта властва над всякого в края, така и аз сега ти повелявам от нейно име. Върни се!
Тялото върху дървеното ложе се размърда и отново се отпусна безжизнено. Върховната жрица повтори: „Върни се!“ и трупът отново се размърда. Главата на мъртвеца внезапно се надигна и очите му се отвориха. Като че ли се огледа, но макар очите му да бяха отворени, зениците се бяха извърнали навътре и се виждаше само бялото. Въпреки това мъртвецът сякаш виждаше, защото главата му престана да се върти, сякаш се взираше в жрицата. Устата се отвори и от нея изригна чужд, кух смях.
Върховната жрица пристъпи напред.
— Тишина!
Мъртвецът притихна, но после се ухили и усмивката бавно започна да се уширява в ужасен, неописуемо зъл израз. Лицето му трептя, обхванато сякаш от пристъп на странна парализа. Самата плът по скулите се затърчи като нагорещен восък. Цветът на кожата избледня. Челото му стана по-високо и брадичката — по- тънка, носът — по-извит и ушите изострени. Само за няколко мига мъжът, когото бяха разпитвали, изчезна, заменен от същество, в което нямаше нищо човешко.
— Богове! Брат на Тъмния път! — промълви Лаури.
Джими пристъпи неловко на място и прошепна:
— Вашият брат Морган май е от доста по на север от Ябон, госпожо. — Капка хумор нямаше в гласа му, само страх.
Отново лъхна вледеняващият вятър, незнайно откъде, и върховната жрица се извърна към Арута. Очите й се бяха разширили от страх и тя като че ли изрече нещо, но никой не можа да чуе думите й.
Съществото върху ложето, един от омразните тъмни братовчеди на елфите, изврещя в луд възторг. После с внезапна и потресаваща сила моределът разкъса стягата на едната си ръка, сетне на другата. И преди стражите да успеят да реагират, разкъса и въжетата, придържащи краката му. След миг мъртвото същество се изправи и тръгна към върховната жрица.
Тя остана на място, обкръжена от невидима сила, и вдигна ръка към мъртвата твар.
— Стой! — Моределът се подчини. — С властта на своята повелителка искам покорство от теб, призования. Ти си в нейната власт и си поданик на нейните закони и повеления. С нейната власт ти повелявам: върни се!
Моределът се поколеба за миг, а после със смайваща бързина протегна ръка, стисна върховната жрица за гърлото и изкрещя със същия кух и далечен глас:
— Не безпокой слугата ми! Щом толкова обичаш повелителката си, сама иди при нея!
Върховната жрица впи длани в китката му и по ръката на съществото премина синкав пламък. С болезнен вой то я надигна, все едно че нямаше тегло, и я запокити към стената до Арута. Тялото и се блъсна в твърдите камъни и тя се свлече на пода.
Всички бяха замръзнали. Превъплъщението на това същество и неочакваното му връхлитане срещу върховната жрица ги бе лишило от воля. Храмовите стражи се бяха вцепенили от ужас, след като жрицата им бе унизена така от някаква тъмна неземна сила. Гардан и хората му също бяха слисани.
Съществото отново се изсмя гъгниво и кухо и се обърна към Арута.
— Е, господарю на Запада, срещнахме се най-сетне и твоят час дойде!
Моределът за миг се олюля, после закрачи към Арута. Храмовите стражи се окопитиха преди бойците на Гардан и скочиха напред: единият застана между настъпващия моредел и зашеметената жрица, другият нападна съществото. Само след миг бойците на Гардан направиха жива стена пред Арута. Лаури хукна към вратата и изрева с цяло гърло на стражите отвън.
Боецът от храма замахна с острия си ятаган и прониза съществото. Незрящите очи се разшириха, обкръжени от кървави кръгове, и моределът се ухили зловещо. Ръцете му се изстреляха напред, прекършиха врата му, после хвърлиха издъхналото тяло настрани. Първият от дворцовите стражи, който се добра до чудовището, замахна отстрани и го съсече, отваряйки кървава бразда през целия му гръб. То замахна назад с ръка и събори боеца, пресегна се, измъкна ятагана от гърдите си и с ръмжене го хвърли настрани. Докато се извръщаше, Гардан скочи зад него, стисна го с яките си мишци и го надигна от пода. Ноктите на чудовището задраха по ръцете му, но Гардан го удържа във въздуха, далече от Арута. Съществото изрита назад, петата му улучи крака на Гардан и двамата паднаха.
Лаури успя най-сетне да дръпне резето, вратата се разтвори широко и дворцовите и храмовите стражи нахлуха вътре. Съществото почти се беше добрало до Арута, когато първият страж го нападна отзад, последван само миг по-късно от още двама. Храмовите стражи подсилиха защитата на изпадналата в несвяст жрица. Гвардията на принца притисна с атаката си моредела. Гардан успя да се изправи, затича се и застана до Арута.
— Бягайте, ваше височество! Ще го задържим тук, много сме!
Вдигнал рапирата си, Арута извика:
— За колко време, Гардан? Как можете да спрете същество, което вече е мъртво!
Джими се скри зад Арута и запристъпва заднишком към вратата. Не можеше да откъсне очи от счепкалата се камара от тела. Стражите удряха съществото с мечовете си, с юмруци, кой с каквото му попадне, надявайки се да го обезсилят. Мяркаха се окървавени лица и ръце, а съществото дращеше с нокти и не падаше.
Лаури заобиколи мешавицата, търсейки пролука, насочил напред сабята си. Мерна отстъпващия към вратата Джими и изрева:
— Арута! Давай след Джими! Да бягаме! — После заби сабята си в купчината тела и оттам се разнесе нисък, смразяващ стон.
Арута се поколеба. Масата от тела се приближаваше към него, сякаш тежестта на стражите служеше само да забави настъплението на чудовището. Гласът на моредела прокънтя:
— Бягай, ако искаш, господарю на Запада, но убежище не ще намериш от слугите ми.
Обладан като че ли от нов прилив на сила, моределът се надигна, разтърси се и отхвърли впилите се като пиявици по тялото му войници. Те се блъснаха в стоящите пред върховната жрица и за миг съществото успя да се освободи и да се изправи в цял ръст. Тялото му беше плувнало в кръв, лицето — раздрано от кървави рани. Разкъсана плът висеше от едната буза, придавайки на мъртвешкото лице неизменна зла усмивка. Един от стражите успя да се надигне и посече дясната ръка на съществото с меча си. То се извъртя и раздра гърлото на войника с един замах на здравата си ръка. А после заговори с къркорещ глас:
— Със смърт се храня! Ела! С твоята ще се нахраня! Двама от окопитилите се войници скочиха върху чудовището отзад и го събориха на пода пред краката на Арута. Съществото задращи към принца с изпънатата си напред здрава ръка, пръстите му бяха като куки. Наскачаха още стражи и Арута се хвърли напред и промуши рамото му със сабята си. Ужасяващото туловише се разтърси за миг, после отново запълзя напред.
Масата от тела пълзеше към принца, като някакъв гигантски рак. Стражите заудряха с всичка сила, сякаш се надяваха да защитят Арута като съсекат демоничното същество буквално на дребни късове. Арута отстъпи, раздвоен между неохотата да побегне и отказа на моредела да бъде спрян. Един от войниците полетя настрани с рев и главата му изпращя върху каменния под. Друг извика:
