— Как си?
— Ще се оправя ваше височество — отвърна немощно жрецът.
Арута се озърна бързо към вратата и забеляза разтревоженото изражение на Гардан. То само потвърди впечатлението му, че изпитанието е изтощило Натан неимоверно.
— Ще се оправиш, разбира се — каза принцът.
— Преживях ужас, пред какъвто не би трябвало да се изправя никой смъртен, ваше височество. Разбирате, че трябва да ви доверя някои неща. — Той кимна към вратата.
Помощник-жрецът затвори вратата и се върна до леглото на Натан.
— Трябва да ви кажа нещо, което не се знае извън стените на храма, ваше височество. Поемам голяма отговорност върху плещите си, но смятам, че е наложително.
Арута се наведе, за да го чува по-добре. Натан продължи:
— Има световен ред, Арута, равновесие, наложено от Ишап, Онзи, който е над всичко. По-главните богове властват с помощта на по-малките, които на свой ред се обслужват от жречествата. Всеки орден си има своя мисия. Външно може да изглежда, че един жречески орден е противопоставен на друг, но от гледна точка на по-висшата истина, всички ордени имат своето място в схемата на нещата. Дори жреците с по-нисък ранг в храмовете са несведущи за този по-висш порядък. Това е причината за конфликтите, избухващи понякога между отделни храмове. Проявената от мен неприязън към ритуалите на върховната жрица снощи беше не толкова заради някакво истинско отвращение, колкото заради душевния мир на моите послушници. Проникновението на всеки индивид спрямо по-висшата истина се определя от това какво и до каква степен му е разкрито в храмовете. Мнозина имат нужда простичките понятия за добро и зло, за светло и тъмно, да ръководят ежедневното им битие. Вие не сте от тях.
— Аз съм се обучавал в следовничество на Единствения път, ордена, за който съм се оказал най- подходящ — продължи жрецът. — Но като всички други, достигнали до високия ми ранг, познавам добре природата и проявите на другите богове и богини. Това, което се появи снощи, няма нищо общо с всичко, което съм изучавал.
Арута го погледна объркано.
— Какво искаш да кажеш?
— Докато се сражавах със силата, движеща мъртвия моредел, усетих нещо от природата й. Това е нещо чуждо, тъмно и застрашително, нещо безмилостно. Бушува и стремежът му е да властва или да руши. Дори онези богове, които наричат тъмни, Лимс-Крагма или Гуис-ва, всъщност не са зли, щом човек схване висшата истина. Но това възпира всякакъв лъч на надеждата. То е въплътеното отчаяние.
Помощник-жрецът даде знак, че е време Арута да си тръгва. Той понечи да тръгне към вратата и Натан извика:
— Почакай, трябва да разбереш още нещо. То си отиде не защото го надвих, а защото го лиших от слугата, в когото се беше вселило. Не му остана телесно сечиво да продължи атаката си. Аз само победих проводника му. То… в онзи миг то разкри нещо от себе си. Все още не е готово да се противопостави на моята Повелителна на Единствения път, но изпитва презрение към нея и към останалите богове. — На лицето му се бе изписала неовладяна тревога. — То изпитва презрение към боговете, Арута! — Натан протегна ръка и Арута я хвана. — Ваше височество, това е сила, смятаща се за върховна. Изпитва неудържима омраза и е готова да унищожи всеки, който застане на пътя й. Ако…
— По-тихо, Натан — промълви Арута. Жрецът кимна и се отпусна.
— Потърси по-голяма мъдрост от моята, Арута. Защото едно усетих неотвратимо. Този враг, тази всепоглъщаща тъмнина… нейната мощ расте.
— Спи, Натан — промълви Арута. — Дано всичко това се окаже само поредният лош сън. — Кимна на помощник-жреца и на излизане каза на кралския лечител: — Спасете го. — Беше по-скоро молба, отколкото заповед.
Изтекоха часове, докато Арута очакваше вест от върховната жрица на Лимс-Крагма. Джими спеше на малкото канапе в ъгъла. Гардан беше излязъл да обиколи постовете на гвардията си. Волней се беше заел с текущите дела на владенията, тъй като Арута бе твърде развълнуван от преживяното предната нощ. Беше взел решение да не уведомява Луам какво точно се случило както бе изтъкнал и преди, с охрана от над сто отбрани войници, щеше да е нужна цяла армия, за да застраши сигурността на краля. Арута се загледа в спящия Джими. Сега дишащият дълбоко младок съвсем приличаше на невръстно момче. Беше се отнесъл с хлапашко пренебрежение към дълбоката си рана, но след като всичко се успокои, беше заспал почти моментално. Гардан внимателно го беше вдигнал и го бе положил на дивана. Арута поклати глава. Хлапето си беше най-обикновен престъпник, паразитче, което и един ден не беше си изкарало прехраната с честен труд. Нямаше повече от четиринадесет-петнадесет години, а се беше превърнало в изпечен уличник, крадец и измамник, но каквото и да представляваше, все пак беше негов приятел. Арута въздъхна, зачуден какво да прави с това момче.
Един паж донесе съобщение от върховната жрица — тя молеше Арута незабавно да я посети. Принцът се надигна тихо, за да не разбуди Джими, и пажът го поведе към покоите, където храмовите знахари се грижеха за нея. Стражите на принца пазеха отвън, а храмовите стражи стояха отвътре — отстъпка, на която Арута се бе съгласил по молба на дошлия от храма жрец. Жрецът поздрави хладно принца, сякаш той лично носеше вина за състоянието на Върховната. После отведе Арута до спалнята, където една жрица се грижеше за главната им храмова надзорница.
Арута се взря в ложето поразен. Върховната жрица лежеше просната върху купчина възглавници. Светлорусата й коса се беше разпиляла около обезкръвеното й лице, покрито сякаш със синкавата глазура на зимен лед. Като че ли за една нощ се беше състарила с двадесет години. Но когато погледът й се прикова в Арута, от него все така се излъчваше власт.
— Възстановихте ли се? — Тонът на Арута издаде тревогата му.
— Моята господарка все още има работа за мен, ваше височество. Много време има още преди да ме прибере при себе си.
— Радвам се да го чуя. Кажете защо ме повикахте?
Тя се надигна и с несъзнателен жест отметна от челото си кичур от почти бялата си коса и Арута забеляза, че въпреки мрачния си поглед върховната жрица е жена с необикновена хубост, макар и хубост, лишена от каквато и да било мекота. Жрицата заговори с все така напрегнат глас:
— Арута Кондуин, над Кралството е надвиснала ужасна заплаха. Във владенията на Господарката на смъртта само една стои по-високо от мен, и това е нашата Майка, Матриаршата в Риланон. Освен нея никой не би могъл да надмогне властта ми във владенията на смъртта. Но сега се появява нещо, което е в състояние да предизвика самата богиня, нещо, което макар и все още да е слабо, макар все още да усвоява силата си, може да надвие властта ми над едного, който е във владенията на господарката ми.
— Проумявате ли важността на думите ми? — продължи тя. — Все едно че някое бебе, току-що отбито от майчината си гръд, е дошло в палата ви, не, в палата на вашия брат, краля, и е обърнало цялата му дворцова свита, стражите му, целия му народ, ако щете, срещу него, правейки го напълно безпомощен а самото средище на властта му. Пред такова нещо сме изправени. И то расте. Докато си говорим сега с вас, то расте, расте силата и яростта му. И е древно…
— Очите й се разшириха и за миг Арута зърна в тях блясък на лудост. — То е ново и в същото време — древно… Не разбирам.
Арута кимна и се обърна към жреца. Той му посочи вратата и Арута тръгна към изхода. Когато стигнаха до прага, върховната жрица захлипа в постелята си.
След като се озоваха в преддверието, жрецът каза:
— Ваше височество, аз съм Джулиан, главен жрец на Вътрешния кръг. Известих майчиния ни храм в Риланон за случилото се. Аз… — Изглеждаше смутен от това, което трябваше да каже. — Най-вероятно след няколко месеца аз ще стана върховен жрец на Лимс-Крагма. Ще се грижим за нея — добави той и кимна към затворената врата, — но тя повече няма да може да ни води в службата ни към нашата господарка. — Разбрах от храмовите стражи какво е станало снощи, а току-що чух и думите й. Ако храмът може да помогне, ще помогнем.
Арута се замисли над думите му. Беше съвсем обичайно жрец от един или друг орден да се включва в числото на съветниците на знатното съсловие. Твърде много неща от мистично естество имаше на този свят,
