което познаваме. В него се твърди, че когато всичко друго бъде покорено от силите на мрака, единственото, което ще оцелее, ще бъде „някогашният Сарт“. Ако това пророчество се сбъдне, надяваме се да спасим семената на знанието, които могат отново да послужат на човека. Всички се трудим упорито да не допуснем този ден да настъпи и се молим никога да не дойде.
— Бяхте много любезен, брат Антъни.
— Човек помага с каквото може.
— Благодаря ви.
Арута излезе и докато се изкачваше по стълбите, прехвърли всичко научено в ума си. Върна се при Джими и Мартин и видя, че при тях е Лаури, а също и Доминик, който, изглежда, се бе съвзел, въпреки че още изглеждаше блед.
— До утре Гардан ще е съвсем добре — каза Лаури на принца.
— Хубаво, защото призори напускаме Сарт.
— Какво предлагаш? — попита Мартин.
— Ще кача Гардан на първия кораб от Сарт за Крондор, а ние ще продължим.
— Накъде? — запита Лаури.
— За Елвандар.
Мартин се усмихна.
— Ще се радвам да го посетя отново.
Джими въздъхна и Арута го изгледа.
— Какво има?
— Тъкмо си мислех за ястията в двореца и за твърдото седло.
— Недей да му мислиш толкова — ти се връщаш в Крондор с Гардан.
— И да изтърва най-веселото?
Лаури се обърна към Мартин.
— Този момък наистина има извратено чувство за хумор.
Джими отвори уста да му отвърне, но Доминик го изпревари:
— Ваше височество, ако позволите да пътувам с капитана, искам да отида в Крондор.
— Разбира се. Но какво ще стане със задълженията ви тук?
— Друг ще поеме службата ми. Бездруго няма да съм подходящ за нея известно време, а не можем да чакаме. Нито е срамно, нито позорно. Просто така се налага.
— В такъв случай съм убеден, че компанията ви ще е приятна за Джими и Гардан.
— Почакайте… — почна Джими.
Без да му обръща внимание, Арута попита монаха:
— Какво налага да заминете за Крондор?
— Просто е на пътя ми към Звезден пристан. Отец Джон смята, че е жизненоважно да уведомим Пъг и останалите магьосници за това, което става според нас. Те владеят недостъпни за нас изкуства.
— Това е добре дошло. Ще са ни нужни всички съюзници, които, можем да съберем. Трябваше сам да се досетя. Ще ви поверя и други сведения, които да им предадете, ако нямате нищо против. И ще наредя на Гардан да ви придружи до Звезден пристан.
— Много любезно от ваша страна.
Джими изобщо не беше съгласен да го отпращат за Крондор и се опита да ги накара да го чуят. Арута обаче пренебрегна протестите му и каза на Лаури:
— Вземи тоя кандидат-херцог и идете в града да намерите кораб. Ние ще потеглим утре след вас. Намери, ако можеш, и свежи коне, и гледай да не забъркате някоя каша.
Арута тръгна към общежитието с Доминик и Мартин, а Лаури плесна Джими и рече:
— Хайде, ваша светлост. Ако си свършим работата бързо, ще ни остане време да поиграем в някой хан.
Очите на Джими блеснаха хитро.
— Да поиграем ли?
— Нали знаеш, пашава да речем, или тука има, тука няма. Или зарове. А бе комар.
— О! — възкликна момчето. — Ще трябва да ми покажеш.
Лаури го срита по задника и го подкара пред себе си към конюшнята.
— Ще ти показвам аз, как не! А кой ме обра до шушка миналия път?
Джими се разсмя.
— Ама добра игра беше.
— Викали сте ме? — каза Арута.
Миках се надигна немощно в леглото.
— Да. Чух, че тръгвате след час. Благодаря, че дойде. — Монахът махна с ръка на Арута да седне до него. — Трябва да спя повечко, но до седмица ще се оправя.
Той се закашля мъчително и после продължи:
— Арута, двамата с баща ти бяхме приятели от малки. Калдрик тъкмо въвеждаше практиката да се взимат момчета в двора за скуайъри, която сега е нещо обичайно. Добра банда бяхме. Брукал Ябонски ни беше старши скуайър и ни съсипваше от гонка. Бяхме страхотна тайфа, особено тримата — баща ти, аз и Ги дьо Батира. — При споменаването на последния Арута се намръщи, но не каза нищо. — Топли ме мисълта, че в наше време бяхме гръбнакът на Кралството. Сега сте вие. Боррик добре ви е отгледал двамата с Луам, а и Мартин е чест за името му. Сега аз служа на Ишап, но все още обичам Кралството, синко. Исках само да знаеш, че молитвите ми ще са с теб.
— Благодаря ви, милорд Дуланик.
— А, не. Сега съм само един прост монах. Между другото, кой управлява в твое отсъствие?
— Луам е в Крондор и ще стои там, докато се върна. Волней е временен канцлер.
Миках се разсмя и пристъпът сгърчи лицето му от болка.
— Волней! Кълна се в зъбите на Ишап, сигурно никак не му харесва!
— Така е.
— И ще накараш Луам да го провъзгласи за херцог?
— Не знам. Колкото и да възразява, той е най-добрият администратор, с когото разполагам. Във Войната на разлома загубихме много способни хора. — Арута се усмихна с кривата си усмивка. — Джими предлага да назнача него за херцог на Крондор.
— Ти хич не го подценявай, Арута. Обучавай го добре. Трупай му отговорност след отговорност, докато не зареве, и после още. Образовай го хубаво, после ще извличаш само ползи. Добро момче е той.
— Защо ми говориш всичо това, Миках? Защо са тези грижи за нещо, което си оставил зад гърба си?
— Защото съм суетен старец и грешник, въпреки покаянието си. Защото признавам, че още ме е грижа как е моят град. И защото си син на баща си.
Арута помълча, а после промълви:
— Двамата с баща ми сте били много близки, нали?
— Много. Само Ги беше по-близък на Боррик.
— Ги?! — Арута не можеше да повярва, че най-омразният противник на баща му е бил някога негов приятел.
Миках го изгледа изненадано.
— Мислех, че баща ти го е споделил на смъртния си одър. — Монахът се умълча. — Но пък… Боррик не би могъл. — Въздъхна. — Ние, най-близките приятели на Боррик и Ги, се заклехме. Заклехме се никога да не проговаряме за срама, който сложи край на тяхното голямо приятелство и заради който Ги се врече да облича само черно до края на живота си, с което си спечели прозвището „Черния Ги“.
— Татко веднъж спомена за някаква странна проява на лична храброст, въпреки че нищо друго добро не е казвал за Ги.
— Не би могъл. Както и аз, защото Ги трябва лично да ме освободи от клетвата или да се докаже, че е мъртъв, за да проговоря. Но мога да твърдя, че преди разрива помежду им бяха като братя. Било в закачки с момичета, било в кавги или в бой, никога не се отделяха на повече от един вик разстояние и винаги
