седмозъбо острие. Абатът се изстъпи пред Арута, който тъкмо се канеше да се притече на помощ на Гардан, и изрева:
— Не! Нищо не можеш да направиш.
Нещо в гласа му подсказа на Арута, че е безсмислено да се опитва да влиза в бой със съществото, и принцът отстъпи. Абатът тръгна към измамната твар.
В това време Джими изпълзя от каруцата и се изправи. Разбираше, че няма полза да вади камата си, и затича към брат Миках да види жив ли е. Старият монах беше в несвяст и момчето бързо го завлече под каруцата. Гардан размахваше безпомощно сабята си пред чудовището, което продължаваше да си играе с него.
Джими се огледа трескаво и видя падналия вълшебен чук на Миках. Хукна към него, сграбчи го за дръжката, просна се по корем и изгледа чудовището. То все още не го бе забелязало. Джими надигна чука и се изненада от тежестта му — беше два пъти по-тежък, отколкото предполагаше. Стана, затича се и спря точно зад чудовището, чийто мръсен, покрит с груба четина задник лъсна над главата му, докато то се навеждаше да сграбчи Гардан.
Гигантската лапа сграбчи капитана и го надигна към разтварящата се паст с дългите зъби. Отец Джон насочи металния прът и изведнъж от него се понесоха вълни от зелена и пурпурна енергия, които обляха гадината. Тя нададе болезнен вой и стисна силно Гардан, който изкрещя от болка.
— Спрете! Ще го убие! — извика Мартин.
Абатът спря магията си, съществото изсумтя гъгниво и запокити Гардан към мъчителите си. Капитанът се блъсна в Мартин, брат Антъни и абата и ги събори. Принцът се взираше в гнусната подигравка с лицето на Анита, надвесена над вратата. Крилете на съществото му пречеха да нахлуе в абатството, но дългите му ръце се плъзнаха напред като змии и се пресегнаха да се докопат до Арута.
Мартин успя да се изправи и помогна на потресения абат и на брат Антъни да станат. Архиварят възкликна:
— O, да! Разбира се! Лицето на гърдите му! Бий в лицето! Мартин мигновено опъна лъка си, но съществото се присви и скри целта му. То се пресегна отново да сграбчи Арута, но изведнъж залитна назад и седна на задницата си, виейки от болка.
За миг лицето на гърдите му се откри и Мартин пусна тетивата и промълви:
— Килиан дано поведе стрелата ми!
Вярна на прицела му, дългата стрела се заби точно в челото на безумното човешко лице на гърдите на чудовището. Очите на лицето се подбелиха и се склопиха, а от раната рукна червена, човешка кръв.
Съществото се вкочани, започна да се гърчи и да се тресе пред удивените им погледи и засия все по- ярко от святкащите пламъци в туловището му. Слузестата тъкан, от която беше съставено, стана прозрачна, превърна се в цветно сияние от пушеци и газове, които се завихриха в безумен танц и бавно се отвяха от нощния вятър. Светлините постепенно угаснаха и дворът отново остана пуст и тих.
Арута и Лаури пристъпиха към Гардан, който въпреки удара бе останал в съзнание.
— Какво стана? — простена капитанът.
Всички извърнаха очи към Мартин. Той пък на свой ред кимна към Антъни, който каза:
— Нали херцогът ме попита как се правят тези неща. Нечестивите магии за създаването на такива твари изискват някое живо същество, все едно дали човек или животно, върху което да се вае.
Лицето на гърдите му беше единственото, останало от нечия окаяна, безумна душа, използвана като ядро за сътворяването на чудовището. Беше единствената смъртна част в него, която може да бъде поразена от земно оръжие, и когато тази част бе убита, магията… се разплете.
— Нямаше да мога да го прострелям, ако не беше се извило така назад — каза Мартин.
— Голям късмет — кимна абатът.
— Късметът няма нищо общо — уточни ухилен Джими, който се приближи до тях с чука на брат Миках в ръка. — Аз го цапардосах но задника. — Момчето кимна към зашеметения Миках под каруцата. — Нищо му няма — успокои ги той и подаде чука на абата.
Арута все още беше потресен от гледката с лицето на Анита и не можеше и дума да обели, но Лаури се обърна с уморена усмивка към абат Джон.
— Отче, ако няма да ви затрудни много, дали ще се намери винце в манастира, да пийна? Такава воня досега не ми се е случвало да понеса.
— Ха! — каза възмутен Джими. — Ти да го беше помирисал от мойта страна!
Арута гледаше кървавочервения диск на изгряващото слънце над планините Каластий. Няколко часа след нападението абатството си бе възвърнало донякъде реда и спокойствието, но неговата душа още кипеше. Онова, което стоеше зад покушенията срещу него, се оказваше много по-могъщо, отколкото бе очаквал въпреки предупрежденията на отец Натан и върховната жрица на Лимс-Крагма. Станал бе непредпазлив в припряността си да намери лек за Анита, а това не му бе присъщо. Можеше да бъде смел, когато се наложи, и смелостта му беше донесла няколко победи, но поведението му напоследък не можеше да се нарече смелост, а по-скоро — импулсивна опърничавост. Сега Арута изпитваше нещо чуждо за самия него, нещо, което му бе непознато още от дете. Арута изпитваше съмнение. Толкова уверен беше в замислите си, а ето че Мурмандамус или беше предвидил всеки негов ход, или по някакъв начин умееше да реагира с невероятна бързина при всяка стъпка на Арута.
Джими седна до него, поклати глава и каза:
— Всичко само доказва това, което винаги съм твърдял.
Въпреки угризенията и тревогите си, принца малко го досмеша от сериозния тон на момчето.
— И какво е то?
— Колкото и за хитър да се мислиш, все ще се появи нещо и бам — падаш по задник. После си мислиш: „Виж ти, как не се сетих“. След дъжд качулка, както казваше Алвърни Бързака.
Арута се зачуди дали момчето не е прочело мислите му. Джими продължи:
— Тия ишапийци си седят тука, мрънкат си молитвите и са убедени, че твърдината им е страшно защитена с магиите им. „Нищо не може да пробие духовната ни защита!“ — как ли пък не. После ми идват ония светещи топки и онова крилатото — и хоп! — „Ау, как не се сетихме!“ Преди малко Антъни цял час ми дърдори какво било трябвало да направят. Е, надявам се, че скоро ще скалъпят някаква по-яка защита. — Джими се облегна на каменната стена над пропастта. Дълбоката долина под стените на абатството изплуваше от сенките, огряна от издигащото се слънце. — Старият Антъни ми разправяше, че заклинанията, нужни за снощните прелести, искали много труд, тъй че според него насам скоро нямало да се завърти някоя нова магия. Ще си стоят здраво в крепостта, докато не дойде нещо още по-силно и да ги срита.
— Нещо философ го даваме, а? — усмихна се Арута и Джими сви рамене.
— Никакъв философ не съм, обаче ме е толкова страх, че гащите ще напълня, и няма да е зле и ти да вземеш да се поизплашиш малко. Не стигаха ония немрящи твари в Крондор, ами и това снощи… Какво да ти кажа, не знам ти какво изпитваш, но на твое място щях добре да си помисля дали все пак да не избягам в Кеш и да си сменя името.
Арута се усмихна тъжно. Хлапакът му беше казал нещо, което през цялото време се мъчеше да отрече.
— Честно казано, аз съм не по-малко изплашен от теб, Джими.
Джими се изненада от признанието му.
— Сериозно?
— Сериозно. Слушай, само някой побъркан не би се изплашил от това, което видяхме, и от това, което може би ни чака, но важното не е дали си изплашен, или не, а как се държиш. Баща ми казваше, че герой е този, който е способен достатъчно да се изплаши, за да съхрани разума си и да избяга, и след това да преживее някак поражението си.
Джими се разсмя искрено и по детски, а не като онзи преждевременно възмъжал хлапак, на какъвто често приличаше.
— И това е вярно. Аз лично предпочитам да се свърши каквото трябва, и то по-бързо, пък после си свиркай. Тия страдания за велики каузи стават само за легендите.
— Май наистина си малко философ — каза Арута и смени темата. — Ти снощи действа много ловко и храбро. Ако не беше отвлякъл чудовището, за да го порази Мартин…
