под нозете на Миках запуши и почерня, но той стоеше неуязвим. А когато пороят енергия секна, Миках замахна и запокити чука нагоре. Оръжието се понесе от ръката му със скорост, почти недостижима за окото, затрептя и се превърна в сноп яркосиня енергия, не по-малко ослепителна от небесния диск. Невъзможно високо полетя огненият лъч и порази сияещия диск право в средата. Синкавият лъч отскочи от диска и се върна в ръката на Миках. Онова нещо отгоре отново изплющя безмилостно с огнения си камшик над монаха, но той отново остана невредим, защитен от тайнствената сила на оръжието си. Метна отново чука и лъчът отново удари в сърцевината на бушуващия диск. Когато чукът се върна в ръката му, мъжете в кулата видяха как небесната страхотия леко се поклати, сякаш разколебана, и се завъртя около оста си. Монахът замахна за трети път, чукът му порази целта — и въздухът внезапно се разцепи от толкова силен и разкъсващ звук, че Арута и приятелите му се принудиха да затиснат ушите си. Кръжащите сфери се пръснаха и от недрата им изхвърчаха и полетяха надолу странни дребни тела. Удариха се в земята, загърчиха се и задимяха. Нощта се изпълни с пронизителен писък и неземните същества лумнаха в пламъци. Никой не успя да различи истинската им форма, но Арута имаше чувството, че е по-добре изобщо да не го разберат, защото в мига, в който пламнаха, съществата от сферите ужасно му заприличаха на някакви безобразни зародиши, изхвърлени от мъртва утроба. После нощта утихна и над абатството започна да се сипе многоцветен дъжд, като фини прашинки разтрошено звездно стъкло. Една по една прашинките лумваха и угасваха, докато накрая насред двора не остана само монахът, с отпусната, стиснала чука ръка.
— Това беше… невероятно — промълви Лаури. — Не знам дали ще мога да намеря думи да го опиша.
Арута отвори уста да заговори, но Джими и Мартин извърнаха рязко глави и той спря.
— Чух нещо — каза момчето.
Всички притихнаха и ушите им доловиха далечен звук, като от криле на гигантска птица, пърхащи в нощта.
Джими изхвърча навън преди някой да успее да го спре и се завъртя насред двора, оглеждайки нощното небе. Извърна се на север, към покрива на абатството, и от това, което видя, очите му станаха като паници.
— Банат! — възкликна хлапакът и се затича към монаха, който продължаваше да стои вкочанен — като че ли беше изпаднал в някакъв транс. Джими го хвана за ръката и го задърпа.
— Погледни! — викна момчето и монахът отвори очи и погледна накъдето му сочеха.
Закрило с туловището си голямата луна, в нощното небе към абатството се носеше нещо, разперило гигантски криле. Щом го видя, монахът избута момчето настрани и викна:
— Бягай!
Джими се затича през двора към някаква каруца, пъхна се под нея, вдигна глава и загледа какво става.
От небето към двора на абатството се спускаше същество, чийто вид вдъхваше вцепеняващ ужас. Крилете му, разперени на цели петдесет стъпки, изплющяха лениво и то започна да се снишава над монаха. Беше високо двадесетина стъпки и съставено сякаш от всичко, което може да предизвика погнуса. Дълги черни нокти стърчаха от извратената пародия на птичите му пръсти, над които стърчаха подобия на крака с гнусно розов цвят. Но на мястото на бутовете се тресяха едри парцали от тлъста лой, провиснали безподобно от досущ човешките гърди. От туловището бликаше и капеше на малки вадички мръсна слуз. Точно по средата на гърдите на отвратителното същество с широко отворени в ужас очи се взираше посиняло, но иначе съвсем човешко лице, което се гърчеше и врещеше в дразнещо слуха разногласие с гъгнивия рев на самата твар. Двете му ръце бяха като на маймуна. Сияеше в бледа светлина, чиито цветове се меняха от червено към оранжево, после в жълто и така — през целия спектър, докато не се стигнеше отново до кървавочервеното. А от вътрешността му се излъчваше непоносима воня, сякаш гнусната миризма на всичко гниещо и гноясало бе грижливо изцедена и налята в плътта на това същество.
Но най-ужасна от всичко беше главата му. Защото онзи, или онова, което бе сътворило окаяното чудовище в своята безпределна жестокост, го бе увенчало с глава на жена, преголяма за тялото, но иначе съвсем човешка на вид. А най-отвратителната гавра бе вложена в чертите на лицето, защото то съвсем точно напомняше за принцеса Анита. Във всички посоки се вееха безумно дълги кичури и обкръжаваха това лице в облак от рижа коса. Но изражението му напомняше по-скоро за долна улична пачавра, похотлива и безсрамна, особено когато съществото облиза устни като мръсница и извърна очи към Арута. Кървавочервените устни се разтвориха в широка усмивка и разкриха дълги хищни зъби.
— Неее! — изрева Арута, втренчен в съществото с отвращение и погнуса, и обладан единствено от желанието да сложи край на тази мръсна гавра, посегна да извади рапирата си.
Гардан го сграбчи за ръката, за да не му позволи да излезе, и ревна:
— Опомни се! Те точно това искат!
Мартин сграбчи Арута от другата страна и двамата с Гардан го издърпаха назад. Съществото се беше врязло в тях и мърдаше разсеяно набръчканите си пръсти. Нацупи се като малко момиченце, после изгледа Арута похотливо, изплези език и го завъртя сластно. После се изсмя гъгниво, изправи се в цял ръст и изрева към звездите. Вдигна крак и пристъпи към прага, зад който двамата едва удържаха Арута. После изведнъж залитна, изврещя от болка и се извърна.
Синкавата мълния се върна в ръката на брат Миках. Нанесъл бе първия си удар, докато съществото се беше отвлякло. Той отново метна чука, който се завъртя, блесна и халоса чудовището в огромния корем. То изрева от болка и гняв и по туловището му потече струйка черна кръв.
— Ха! Я виж ти! — чу се глас зад гърба на Арута.
Лаури се обърна и видя брат Антъни — явно току-що бе излязъл от подземията на абатството и сега гледаше съществото с любопитство.
— Какво е това? — попита певецът.
Архиварят му отвърна най-спокойно:
— Като го гледам — с магия направено и в каца с мръсотия измътено. Мога да ви покажа описания в дузина трудове как се правят. Разбира се, може и да е някакво родено от самата природа същество, но не ми се струва много вероятно.
Мартин остави Арута в ръцете на Гардан, свали неизменния си спътник — лъка от рамото си — и го изпъна. Пусна стрелата точно когато съществото пристъпваше към брат Миках. Стрелата обаче премина през врата на съществото без никакъв резултат.
Брат Антъни кимна.
— Мда. Магия ще да е. Забележете, че обикновените оръжия изобщо не му действат.
Съществото замахна към монаха, но старият воин вдигна вълшебния си чук в защита и юмрукът на чудовището спря на една стъпка над него, сякаш удари на камък. То изрева от безсилие.
Мартин се обърна към брат Антъни и викна:
— Как може да се убие тази гад?
— Не знам. Всеки удар на Миках извлича енергия от заклинанието, което го е сътворило. Но то е рожба на могъщо чародейство и може да удържи цял ден, че и повече. Ако Миках не издържи…
Но старият монах стоеше здраво на краката си, парираше всеки удар на съществото и му нанасяше рана след рана. То обаче макар да изглеждаше уязвено, не показваше признаци на изтощение.
— Как се прави това нещо? — попита Мартин брат Антъни. Арута беше престанал да се дърпа, но Гардан за всеки случай го държеше.
— Как се прави ли? — отвърна Антъни разсеяно. — Ами, сложно е…
Съществото се разгневи още повече от ударите на Миках и заразмахва безцелно дългите си като мотовилки ръце. По някое време тази тактика му омръзна и то се свлече на колене и замахна над главата на Миках, все едно че забива клин с чук, но в последния момент не улучи и юмрукът му се стовари с все сила върху камъните до монаха.
Миках се олюля. Сякаш чакало точно сега, чудовището замахна към коленете му и го събори на плочника. Старият монах падна тежко и остана да лежи зашеметен. Чукът му издрънча до него.
А после чудовището се изправи и тръгна към Арута. Гардан скочи напред да защити принца, но гадината му се ухили злобно и отвратителната й прилика с Анита го вбеси още повече. Съществото замахна с гнусните си лапи към ветерана, като котка, играеща си с уловена мишка.
От една от вътрешните врати се появи отец Джон — носеше метален прът, увенчан със странно
