— Брате Антъни?
Дребничкият, с примижалия поглед, каза:
— Сребротрън значи? Веднага отивам да разровя архивите, отче абате. — Полите на расото му зашумоляха по дъсчения под и той бързо излезе.
— Колко време ще отнеме това? — попита Арута.
— Зависи — отвърна абатът. — Брат Антъни притежава забележителната дарба да събира факти сякаш от въздуха и да помни неща, които е прочел преди десетилетия. Затова израсна до ранга на главен архивар, тукашния ни Пазител на знанието. Но търсенето може да отнеме дни.
Арута явно не разбра за какво му говори абатът и старият духовник каза:
— Брате Доминик, защо не покажете на принца и спътниците му част от това, с което се занимаваме тук? — После абатът стана и се поклони леко на принца, а Доминик се запъти към вратата. — След това го доведете при кулата. — Обърна се към Арута. — Скоро ще се видим пак, ваше височество.
Последваха монаха по главния коридор на обителта и Доминик им каза:
— Насам.
Преведе го по няколко стълбища надолу, до място, където се пресичаха четири прохода, и пътьом им обясни:
— Този хълм не е като другите наоколо, както може би сте забелязали на идване. Този е предимно от здрава скална твърд. Когато първите монаси дошли в Сарт, намерили тези тунели и подземни килии под цитаделата.
— За какво са? — попита Джими.
Стигнаха до една врата и Доминик извади голяма желязна халка с ключове, с помощта на които отключи тежката ключалка. Вратата се отвори тежко и след като всички влязоха, монахът я затвори.
— Онзи разбойник барон, за когото ви разправях, използвал тези изкопи за складове — при обсада, както и да трупа плячката си. Сигурно много се е отпуснал в пренебрежението си към селяците, че да могат да проведат успешна обсада, и това го е унищожило. Тук има място да се струпа продоволствие за години. Ние изкопахме още и сега хълмът отвътре е разровен от кухини и проходи като пчелна пита.
— Но защо? — попита Арута.
Доминик им махна с ръка да го последват през друга врата, този път отключена. Озоваха се в огромно помещение, с рафтове по цялата височина на стените и стойки с рафтове в средата. Всички рафтове бяха затрупани с книги. Доминик пристъпи до един от тях, свали една и я подаде на Арута.
Древният том беше с дебела кожена подвързия, с прогорени в нея, избелели от времето златни букви. Арута го разтвори предпазливо и пожълтелите листове се възпротивиха, прилепнали един към друг, сякаш не бяха разлистванй от столетия. На първата страница се видя странно писмо на непознат език, най- грижливо изписано с изряден почерк. Принцът вдигна книгата пред лицето си и я подуши. Страниците издаваха остра, лютива миризма.
Върна книгата на монаха и Доминик поясни:
— Консервант. Всяка книга е обработена страница по страница, за да не се похаби. — После подаде книгата на Лаури.
Пътешествалият къде ли не бард каза:
— Езика не го говоря, но мисля, че е кешийски, макар да не ми прилича на нито едно от писмената, които познавам.
Доминик се усмихна.
— Книгата е от южната част на Велики Кеш, към границата с Кешийската конфедерация. Дневник на един малко побъркан дребен благородник, издънка на нищожна династия, написан на прост делкийски. Високоделкийският, доколкото ние можем да преценим, е бил таен език, известен само на жреците на някакъв загадъчен орден.
— Що за място е това? — попита Джими.
— Ние, служителите на Ишап, събираме книги, томове, ръкописи, свитъци и пергаменти, дори най-малки и едва запазени фрагменти. Сред ордена ни съществува поговорка: „Братята в Сарт служат на Бога на познанието“, което не е много далече от истината. Когато някой от нашия орден намери нещо писано, изпраща го, или точен препис от него, тук. Всички помещения под обителта са пълни с такива рафтове. Пълни са от пода до тавана и непрекъснато копаем нови кухини. От върха на хълма та до най-ниското равнище има над хиляда помещения като това. Във всяко се съхраняват по около седемстотин тома, ако не и повече. Някои от по-големите съдържат по няколко хиляди. При последното преброяване се разбра, че притежаваме над половин милион тома.
Арута се слиса. Собствената му библиотека, наследена с трона на Крондор, наброяваше не повече от хиляда тома.
— От колко време събирате всичко това?
— От над три века. Мнозина братя от ордена не се занимават с нищо друго, освен да обикалят по света и да изкупуват всеки текст, който намерят, или заплащат да им се направи препис. Някои книги и преписи са много древни, други са на непознати нам езици, а имаме и от друг свят, придобити от цураните в Ламът. Има тайни писмена, прорицателства и магически ръкописи, достъпни за очите само на най-висшестоящите в йерархията на ордена. — Монахът огледа просторното помещение. — И все пак все още съществуват толкова много неща, които са ни непонятни…
— Как се оправяте с всичко това? — попита Гардан.
— Имаме братя, чиято единствена задача е да съставят каталози на тези трудове. Всички те се трудят под ръководството на брат Антъни. Правят се указатели, които непрекъснато се обновяват. В сградата над нас, както и в едно помещение най-долу, по рафтовете не се държи нищо друго освен указатели. Потрябва ли му на човек труд по определена тема, може да го намери в указателите. Ще го намери по списък с номера на камерата — сега се намираме в седемнадесета камера, — номера на рафта, както и номера на мястото, където, се съхранява. Сега възнамеряваме да съставим взаимно засичащи се индекси по автори, когато са известни, по заглавия, както и по теми. Работата обаче върви бавно и ще ни отнеме поне един век.
Арута бе поразен от самия мащаб на такова начинание.
— Но с каква цел всъщност събирате и съхранявате всички тези трудове?
— Преди всичко — заради самото познание — отвърна Доминик. — Но има и друга причина, която ще оставя да ви обясни отец абатът. Заповядайте, той вече ни чака.
Джими излезе последен и хвърли поглед към купищата книги. Имаше чувството, че оставя зад гърба си цяла вселена от знания и идеи, немислими за него досега, и че никога няма да може да научи и една частица от всичко, което се криеше в недрата на абатството. Почувства се някак принизен. За пръв път личният му свят му се стори дребен и нищожен, сравнен с другия — огромен и примамлив, чакащ да бъде открит.
Арута и спътниците му изчакаха абата в една голяма стая със запалени факли, мятащи треперливи сенки по стените. Вратата се отвори и абатът влезе с още двама монаси. Единият беше Доминик, втория не бяха виждали досега. Беше стар, но едър и все още изправен за почтената си възраст, и въпреки широкото расо приличаше по-скоро на воин, отколкото на монах, впечатление, усилващо се от тежкия чук, висящ на колана му. Прошарената му коса бе оставена да израсте чак до раменете, но също като брадата му беше изрядно подкастрена и вчесана. Абатът рече:
— Време е да заговорим откровено.
Арута му отвърна рязко:
— Това ще се оцени високо.
Монахът с неназованото име се усмихна широко.
— Притежаваш рядката дарба на баща си да говориш прямо, Арута.
Арута го изгледа отново, изненадан от фамилиарния тон. И се слиса. Десет години бяха минали, откак за последен път бе видял този човек.
— Дуланик!
— Вече не, Арута. Сега съм просто брат Миках, Защитник на вярата… което означава, че сега троша глави в името на Ишап, както навремето заради Ерланд. — Старият монах потупа самодоволно чука на кръста си.
