— Вижте! — извика Лаури.
Спътниците на Арута се извърнаха. Непознатите ги настигаха, пришпорили конете си в бесен галоп. Черните им фигури се откроиха на сиво-зеления склон на хълма отзад.
Арута и другите мъже стигнаха първата ниска каменна стена плавни отскоци, но Джими за малко щеше да изхвърчи от седлото си. Успя някак да се справи, без да изостава много от другите изруга наум другите три стени, които го деляха от началото на леса. Групата начело с Арута навлизаше сред дърветата.
Когато Джими ги настигна, Лаури посочи.
— Не могат да ни настигнат, затова тръгват успоредно на нас. Надяват се да ни пресекат пътя северно оттук. — Певецът се изсмя — Просеката извива на североизток, тъй че безименните ни приятели ще трябва да пробягат една миля повече през горските храсталаци, за да ни засекат. Докато стигнат дотам, отдавна ще сме ги изпреварили. Ако изобщо намерят просеката.
— Все пак трябва да побързаме — каза Арута. — Малко светлина ни остава, а лесът не е безопасен и в спокойни времена. Колко има до този път?
— Би трябвало да го стигнем два часа след залез, може би малко по-рано.
Арута му махна с ръка да води и петимата навлязоха още по-надълбоко сред смрачаващия се лес.
От двете страни на широката просека зееха тъмни дупки. В сумрака, под смътната светлина на двете луни, процеждаща се през клоните, гъстите дървета приличаха на плътна стена. През нощта си бяха проправяли пътя през това, което Лаури пресилено бе нарекъл „просека“ и което ту изникваше на няколко стъпки пред коня му, ту се стапяше на няколко стъпки след коня на Джими. За Джими нямаше никаква разлика между това, през което яздеха, и околния пущинак, само дето криволиците, през които Лаури избираше да ги води, като че ли бяха по-малко обрасли. Момчето постоянно се озърташе през рамо за някакви следи от преследвачи.
Арута нареди да спрат.
— Дотук като че ли никой не ни следва. Навярно сме ги объркали.
Мартин скочи от седлото.
— Едва ли. Ако с тях има някой опитен следотърсач, бързо ще ни хванат дирите. Ще се движат бавно като нас, но няма да изостанат.
Арута слезе от коня и заяви:
— Ще отдъхнем малко. Джими, свали торбите с овес зад седлото на Лаури.
Джими изръмжа недоволно, но се залови да нахрани и избърше конете. Още след първата си нощ по пътя беше разбрал, че като скуайър от него се очаква да се грижи за коня на господаря си… както и за всички останали.
Мартин преметна лъка си през рамо и рече:
— Мисля да отида малко назад, да залича следите и да видя дали са наблизо. До час ще се върна. Ако нещо се случи, не ме чакайте. Ще ви намеря в ишапийското абатство утре през нощта. — И се скри в мрачината.
Арута седна на сваленото седло, а Джими и Лаури се заеха с конете. Гардан остана на пост, взирайки се в тъмните дървета наоколо.
Мина време, а Арута все така си седеше, без да помръдва, потънал в мисли. Джими го изгледа накриво. Лаури улови погледа на момчето, приближи се до него и му помогна да изтрие коня на Гардан с шепа трева.
— Тревожиш се за него — прошепна певецът.
Джими кимна в тъмното и отвърна тихо:
— Аз си нямам семейство, певецо, нито много приятели. Той ми е… важен. Да, тревожа се.
Когато привършиха, Джими се приближи до взиращия се в тъмнината Арута.
— Конете са нахранени и избърсани.
Арута като че ли се отърси от мрачните мисли.
— Добре. Сега отдъхнете малко. Тръгваме призори. — После се огледа. — Мартин къде е?
Джими погледна към просеката.
— Още не се е върнал.
После се изтегна на земята, опря глава на седлото и се загърна с одеялото. Дълго се взира в тъмнината, преди да заспи.
Нещо го разбуди. В тъмното приближаваха два силуета и Джими понечи да скочи, но видя, че са Мартин и Гардан. Сети се, че Гардан бе останал да пази. Двамата вървяха тихо и след малко стигнаха бивака.
Джими събуди останалите. Като видя брат си, Арута попита:
— Какво, преследват ли ни?
Мартин кимна.
— Няколко мили назад по просеката. Банда… човеци, моредели а и аз не знам. Огънят им беше малък и не можах да ги огледам добре. Единият поне е моредел. Освен него всички останали са с черни ризници и с дълги черни пелерини. Всички са със странни шлемове, покриващи цялата глава. Не ми трябваше много време за да се уверя, че едва ли са приятелски настроени. Прокарах фалшива следа през нашата. Би трябвало малко да ги отвлече, но е добре да потегляме веднага.
— А моределът? Каза, че не е облечен като другите.
— Не, и освен това е най-едрият проклет моредел, който съм виждал. Гол до кръста, само по кожено елече. Главата му е обръсната, само с дълъг кичур на тила, вързан като конска опашка. Видях го добре на светлината на огъня. Такъв като него досега не бях виждал, макар да са ми описвали подобни. Лаури кимна.
— Планинският им клан от Ябон.
Арута погледна певеца и той обясни:
— Като малък край Тир-Сог съм слушал да разправят за набезите на северните планински кланове. Различават се от горските си събратя. Този кичур на главата му означава, че е някакъв главатар, важна особа.
— Отдалече е дошъл — каза Гардан.
— Да, и това показва, че след Войната на разлома при тях се е установил някакъв нов ред. Знаем, че мнозина от онези, които бяха изтласкани на север от цураните, се стремяха да се присъединят към роднините си в Северните земи. Но сега, изглежда, са се върнали с част от братовчедите си.
— Или пък — вметна Арута — означава, че са под негова команда.
— За да е станало това… — почна Мартин.
— Съюз. Моределски съюз. Нещо, от което винаги сме се бояли — каза Арута. — Хайде, че след малко ще съмне.
Оседлаха конете и скоро излязоха на Горския път, главния вътрешен път в областта от Крондор на север. Малко кервани минаваха по него. Макар да беше по-кратък, повечето пътници и търговци предпочитаха обиколния, през Крондор и по крайбрежието, защото беше по-безопасен. Лаури ги увери, че сега яздят успоредно на Корабния залив, на един ден път от абатството на Ишап край Сарт. Самият град Сарт се намираше на едно полуостровче в северния край на залива. Абатството беше някъде сред хълмовете североизточно от града, тъй че бяха хванали пътя между самото абатство и града. Ако дръпнеха по-здраво, можеха да стигнат малко след залез слънце.
Сред дърветата назад не се виждаше нищо, но според Мартин водената от моредела банда със сигурност ги догонваше. Сред ранните утринни горски звуци острият му слух бе доловил смътна промяна — сигурен знак, че нещо не толкова далече минава през леса и тревожи обитателите му.
— Смятам да се върна назад да видя дали нашите приятели не ни настигат — каза Мартин.
Джими се обърна и видя сред дърветата следващите ги черни фигури.
— Много късно! Видели са ни! — извика момчето.
Групата на Арута пришпори конете и тропотът на копитата им отекна през леса. Всички се снишиха над шиите на животните. Отдалечиха се малко от черните ездачи и Джими въздъхна облекчено. След няколко минути стигнаха до едно дълбоко дефиле, което не можеше да се прескочи с коне. Прехвърляше го груб дървен мост. Препуснаха по него и от другата страна Арута спря.
