— Стойте!
Извърнаха конете, защото отзад се чуваше тропотът от копитата на преследвачите им.
Арута се канеше да им нареди да се подготвят за бой, но Джими скочи от коня си, издърпа нещо от вързопа зад седлото си, изтича назад по моста и коленичи.
— Какво правиш? — извика му Арута.
— Дръпнете се!
Шумът от приближаващите се коне се усили. Мартин скочи от коня, свали дългия лък от рамото си и когато се появи първият черен конник, без да се колебае, пусна дългата един разкрач стрела. Тя полетя безпогрешно и порази конника в гърдите. Той залитна и рухна от седлото. Вторият успя да го избегне, но конят на третия се препъна в тялото на падналия и ездачът му излетя от седлото.
Арута тръгна напред да пресрещне втория ездач, който се канеше да мине по моста, но Джими извика:
— Не! Назад!
Момчето скочи и побягна. Конникът препусна по моста и когато стигна до мястото, където бе коленичил Джими, се разнесе оглушителен трясък, последван от облак гъст черен дим. Конят се подплаши, изправи се на задните си крака и воинът в черното се преметна през перилото, полетя надолу и металната му ризница задрънча по камъните. Конят се обърна и побягна назад.
Джими се затича назад към моста с малко шише в ръка, издърпа тапата му и го метна в пушека. Изведнъж отсамният край на моста избухна в пламъци. Черните ездачи дърпаха юздите и конете им зацвилиха изплашени.
Джими се дръпна от пламъците, а Гардан изруга.
— Вижте, падналият се надига!
Всички съзряха през гъстия дим и огъня как ездачът със стрелата в гърдите се олюля и тръгна към моста. Друг, също свален от Мартин, също бавно започна да се изправя.
Джими дотича до коня си и го яхна.
— Това пък какво беше? — подвикна му Арута.
— Бомбата ли? Имам навик да си нося. Много от Шегаджиите ги използват, за да прикрият бягството си и да предизвикат суматоха. Вдигат повече пушек, отколкото огън.
— Какво имаше в шишето? — попита Лаури.
— Не знам. Един алхимик в Крондор, продава такива шишенца на селяните да палят стърнищата.
— Много е опасно да го разнасяш насам-натам — каза Гардан. Винаги ли го носиш със себе си?
— Не. Но пък и не пътувам често по места, където може да срещна разни твари, дето ще се спрат само ако ги изпечеш. След онази история в къщата на курвите си помислих, че може да свършат работа. Имам още едно.
— Тогава го хвърли! — ревна Лаури. — Мостът още не е пламнал. Джими извади и другото шише, смуши коня напред и метна шишето в огъня.
Пламъците лумнаха силно, надигнаха се на десет-дванадесет стъпки и погълнаха дървения мост. От двете страни на дълбокото дефиле конете зацвилиха и се задърпаха по-надалече от пожара.
Арута погледна през моста към вражеските конници. Зад тях се приближи друга фигура — моределът без ризница, с бръснатата глава и перчема. Закова се на място и се загледа към Арута и спътниците му с безизразно лице. Арута усети как кристално сините му очи сякаш го пронизват. Усети и омразата. Сега за пръв път виждаше същинския си враг, един от онези, от които бе пострадала Анига. Мартин започна да мята стрела след стрела към черните ездачи, а моределът им даде мълчаливо знак и ги поведе назад към горите.
— Той ме познава — каза Арута. — Уж бяхме толкова умни, а те са знаели накъде съм тръгнал.
— Но как? — попита Джими. — При толкова отвличащи ходове…
— Тук действа някаква черна магия, Джими — каза Мартин. — Някакви незнайни сили.
— Да тръгваме — подкани Арута. — Това няма да ги спре. Спечелихме само малко време.
Лаури ги поведе към северния път за Сарт. Не се обърнаха повече към трещящите пламъци.
През остатъка от деня яздиха почти непрекъснато. От преследвачите им нямаше и следа, но Арута беше сигурен, че не са далече. Някъде по залез слънце въздухът се изпълни с лека мъгла и разбраха, че са приближили брега. Според Лаури малко след залез трябваше да стигнат абатството.
Арута яздеше мълчаливо и разсеяно се взираше в околните сенки.
— Спомняш ли си миналото? — попита го Мартин.
Арута замислено погледна брат си.
— По-простите времена, Мартин. Просто си припомням по-простичките времена. Ще се пръсна. Час по- скоро да свърша с тая загадка със сребротръна и да си върна Анита… — Въздъхна и гласът му омекна. — Мислех си какво ли щеше да направи татко на мое място. Мартин хвърли поглед към Гардан, а капитанът каза: — Точно това, което сега правиш ти, Арута. От момче още го познавам лорд Боррик и бих казал, че по нрав никой не прилича повече на него от теб. И тримата сте като него: Мартин по начина, по който оглежда нещата внимателно. Луам ми напомня за него, когато изпадаше в по-весело настроение, преди да загуби лейди Катерин.
— А аз? — попита Арута.
— Ти ли? — каза Мартин. — Ти мислиш също като него, малки ми братко, повече от Луам и мен. Аз съм най-големият ти брат. Но приемам заповедите ти не само защото си принц на моето херцогство. Следвам водачеството ти, защото повече от всеки друг, когото съм познавал след татко, взимаш верните решения.
Зареял поглед в далечината, Арута промълви:
— Благодаря ти. Това е висока похвала.
Лаури намираше пътя все по-трудно, така че яздеха все по-бавно.
— По-добре да продължаваме с пълзене, отколкото да спрем — каза Арута.
Гардан изостана назад с Джими. Момчето присвиваше очи да различи дали не се крие нещо зад този или онзи дънер, но съзираше само парцалива мъгла под бледите лъчи на гаснещото слънце.
И изведнъж един от храстите изпращя и от него излетя конник. Конят на момчето се завъртя в пълен кръг и воинът в черната броня го подмина. Гардан замахна със закъснение към нападателя и не улучи.
— Насам! — изрева Арута и се помъчи да подмине друг конник, профучал през пътя. Озова се лице в лице срещу ездача — моредела без броня — и видя белезите на бузите на Тъмния брат. Времето за миг като че ли спря. Усещането беше странно за Арута — виждаше пред себе си врага си в плът и кръв. Не скритите в мрака ръце на невидими убийци, нито тайнствени безтелесни сили — срещу него бе застанало същество от плът и кръв, върху което можеше да излее целия си гняв. Без звук моределът замахна право към главата на Арута и принцът се спаси само защото успя навреме да се сниши до врата на коня. После замахна с рапирата си и усети как върхът и пронизва плът. Изправи се и видя, че е улучил моредела в лицето, прорязваки го дълбоко през нашарената с белези буза. Но съществото само простена, гърлено и приглушено, и Арута разбра, че моределът е без език.
— Напред! — изрева принцът и препусна. Другите го последваха, пришпорвайки конете в бесен галоп.
За миг преследвачите им се сащисаха от внезапния им пробив, но гонитбата продължи. Арута не помнеше да е яздил някога толкова лудо — фучаха през дърветата, по път малко по-широк от козя пътечка.
Дълго препускаха така сред гъстата гора, все някак като по чудо успявайки да не се отклонят фатално от просеката. После Лаури изрева:
— Пътят за абатството!
Излязоха от гората и продължиха в галоп по утъпкания път през полето. Конете се бяха запенили. Черните ездачи не ги настигаха, но и не изоставаха.
Отминаха нивите и се заизкачваха. Пътят се виеше нагоре през заоблените хълмове. После се стесни и трябваше да яздят един след друг. Мартин остана последен.
Захладня. Хълмовете се издигаха и спускаха, нахвърляни сякаш от ръцете на безгрижни богове. След по-малко от час щяха да изкачат най-високия. Всичко бе покрито с буйна трева и храсти, но дървета
