били достатъчно далече от владението му и тук той бил законът — плячкосвал, изнасилвал и грабел без страх от справедливо възмездие. След някое време населението от околните селища се надигнало срещу тиранията му и го свалило. Земите под тези стръмнини били раздадени на селяните за оран и посев, но омразата им към барона била толкова силна, че си останали пусти. Един странстващ монах от нашия орден минал оттук и известил храма ни в столицата на Кеш. Помолили сме да ни се отстъпи това място за обител и потомците на въстаналите срещу барона не възразили. Днес само онези от нас, които служат тук, помнят историята на това място. За жителите на градовете и селцата около Корабния залив това винаги е било абатството на Ишап край Сарт.
— Доколкото разбирам, това някога е било казарма — каза Арута.
— Да, ваше височество. Сега го използваме за лечебница и за подслон на редките ни гости. Разположете се удобно. Ще ви оставя, защото ме чака друга работа, но скоро ще се видите с отец абата.
Доминик излезе. Джими се отпусна с тежка въздишка на един от наровете. Мартин отиде до запалената печица в ъгъла и наля на всички от готовия вече дъхав чай. После вдигна бялата кърпа на лавицата до печката, намери под нея поднос с хляб, сирене и плодове и раздаде закуската. След като похапнаха, Лаури се зае да оглежда лютнята си за повреди след тежкия път и почна да я настройва. Гардан се разположи срещу принца. Арута въздъхна продължително.
— Не издържам. Имам чувството, че тези монаси нищо няма да могат да ни кажат за този сребротрън. — Очите му излъчваха покруса.
— Според Тъли тук знаят много неща — каза Мартин.
Лаури остави лютнята настрана.
— Не знам, но колкото пъти се забъркам с някакво чародейство, жреческо или друго, все си патя.
Джими се обърна към певеца.
— Този Пъг ми се стори доста дружелюбен за магьосник. Искаше ми се повечко да си поговоря с него, ама… — Естествено, премълча събитията, които му бяха попречили. — Нищо особено не забелязах в него, но цураните, изглежда, се отнасят към него с боязън, а и сред дворцовата прислуга се ширят едни приказки…
— Нищо не знаеш ти. То си е цяла сага — отвърна му Лаури и с няколко думи му разказа за плена на Пъг и как се бе издигнал после сред цураните. — На Келеуан тези, които практикуват тайните изкуства, не са подвластни на никакви закони и каквото те заповядат, се изпълнява безпрекословно. Тук, в нашия свят, такова нещо няма. Затова цураните в Ламът изпитват страхопочитание към него. Старите навици умират трудно.
— Значи е загубил много, като се е върнал — подхвърли хлапето.
Лаури се засмя.
— Изобщо не беше въпрос на избор.
— А как изглежда Келеуан? — попита Джими.
Лаури подхвана дълъг разказ за преживелиците си на онзи свят, с присъщия за занаята му тънък усет за всяка подробност, звучно и сладкодумно, и четиримата заслушаха притихнали. Всички мъже знаеха историята за Лаури и Пъг и тяхното участие във Войната на разлома, но колкото пъти сладкодумецът подхванеше разказа си, той се превръщаше в нова, изпълнена с бляскави приключения легенда.
Лаури свърши и Джими въздъхна:
— Би било страхотно преживяване да отиде човек на Келеуан.
— Това е невъзможно — отбеляза Гардан. — И слава на боговете, че е така.
— Щом веднъж е станало, защо да не стане пак? — попита Джими.
— Арута, кажи им за писмото на Макрос, в което той обяснява защо е затворил процепа — каза Мартин.
— Проривите са нещо безумно — отвърна Арута. — Невъобразими за човешкия ум пукнатини в пространството, и във времето навярно, между два свята, където няма нищо. Но нещо, свързано с тях, прави възможно да се разбере къде ще изникнат. Отвори ли се един, „следват“ го нови, които се появяват общо взето в същия район. Но първият е този, който не може да се постави под контрол. Доколкото разбрах, е така. За повече подробности трябва да питате Кълган и Пъг.
— По-добре Пъг — каза Гардан. — Ако попиташ Кълган, ще ти изнесе цяла лекция.
— Значи Пъг и Макрос са затворили първия, за да сложат край на войната? — попита Джими.
— Много повече — каза Арута.
Джими се огледа, усетил, че всички останали знаят нещо, неизвестно само на него.
Лаури заговори:
— Според Пъг в древни времена съществувала някаква огромна зла сила, известна на цураните под името „Врага“. Макрос твърди че тя би могла да проникне през прорива, ако бъде оставен отворен, и да достигне двата свята, привлечена от него като желязо от магнитна руда. Някакво свръхестествено същество с умопомрачителна сила, изпепелило цели армии и унизило могъщи чародеи. Така поне ми го обясни Пъг.
Джими килна глава настрана и го изгледа.
— Я, че тоя Пъг май ще излезе важна особа?
Лаури се засмя.
— Ако слуша човек Кълган, Пъг е най-великият чародей на всички времена, освен ако не броим Макрос, който загина при затварянето на разлома. А освен това е и братовчед на херцога и принца, както и на краля естествено.
Очите на Джими се разшириха от удивление.
— Вярно е — каза Мартин. — Баща ни го осинови. Джими, ама ти говориш за магьосниците, сякаш никога не си имал работа с някой от тях.
— А, знам ги аз. Имаше няколко шарлатани в Крондор. Съмнителна сган са. Пък и няма какво да откраднеш от тях.
Гардан, Лаури и Мартин избухнаха в смях. Даже мрачният Арута се усмихна.
Препатилите пътници продължиха да си бърборят за това-онова, за пръв път отпуснали се и почувствали се в безопасност, откакто бяха напуснали Крондор.
От кулата закънтя камбана и в стаята влезе един монах. Махна им мълчаливо с ръка и Арута попита:
— Трябва да тръгнем с вас ли? — Монахът кимна. — Да се видим с абата ли? — Монахът кимна отново.
Арута скочи от нара, забравил за умората, и пръв изхвърча през вратата след монаха.
Килията на абата бе устроена за живот, отдаден на духовното — оскъдно и без никакво излишество. Изненадващото в нея бяха лавиците по стените, отрупани с дузини и дузини томове. Абатът, отец Джон, се оказа добродушен и благонамерен на вид старец, слаб и с аскетична външност. Сивата му коса и брада бяха в пълен контраст с тъмнокожото лице, покрито със ситни бръчици като грижливо изваян махагон. Зад него стояха още двама — брат Доминик и няко си брат Антъни, тънък мъж с неопределима възраст, който не спираше да гледа принца с примижали очи.
Абатът се усмихна, ъгълчетата на очите му се набръчкаха и Арута, кой знае защо, изведнъж си спомни картини от детството с добрия Дядо Мразко, раздаващ сладкиши на децата по време на Зимния празник. С дълбок и звучен младежки глас абатът каза:
— Добре дошли в абатството на Ишап, ваше височество. С какво мога да ви помогна?
Арута набързо описа случилото се през последните няколко седмици.
Докато го слушаше, усмивката на абата бавно се стопи. Когато принцът свърши, абатът рече:
— Ваше височество, много сме разтревожени от чутото за тази некромантия в палата. Но колкото до трагедията, сполетяла скъпата ви принцеса, как бихме могли да ви помогнем ние?
Арута се огорчи и му стана трудно да говори — страхът, че няма да намери никаква помощ тук, го завладя напълно. Усетил огорчението му, Мартин каза:
— Един от заговорниците каза, че отровата му била дадена от нянакъв моредел. Отрова, приготвена с черна магия. Нарече отварата „сребротрън“.
Старият абат се отпусна в креслото и на лицето му се изписа искрено съчувствие.
