обясненията и побърза да добави: — Не, ще изчакам да го чуя някой друг път. Сега, ако ме извините… — И изхвърча от стаята, без да даде възможност на Карлайн да каже нещо. Двамата останаха сами и Карлайн се усмихна на годеника си.
— Е, свърши се. Най-после!
Лаури се ухили широко и я прегърна през кръста.
— Да. И при това почти безболезнено.
— Безболезнено! — повтори тя възмутено и го удари с юмрук в корема. Лаури залитна и се катурна на леглото. Карлайн коленичи до него и когато той се опита да стане, го бутна отново. — Аз да не съм някоя грозна повлекана, която трябва да изтърпиш заради политическите си сметки? — Дръпна кожените връзки на туниката му. — Трябваше да те пратя в тъмницата. Безболезнено значи, чудовище такова?
Лаури я притегли към себе си и лицето му грейна в широка усмивка.
— Здравей, моя любов.
И двамата потънаха в прегръдките си. По-късно Карлайн промълви, полузадрямала:
— Щастлив ли си?
Лаури се засмя и тя надигна сънено глава от гърдите му. — Разбира се. — Погали я по косата и каза: — Защо беше всичко това с брат ти и с отец Тъли?
Тя се изкикоти.
— След като се мъча почти от година да те накарам да се ожениш за мен, не можех да ти позволя да забравиш обещанието си. Доколкото те познавам, искаше да се отървеш от мен, за да се измъкнеш и да заминеш за Сарт.
— Арута! — извика Лаури и скочи от леглото. — А аз тук… О, богове!
Карлайн се надигна на лакти.
— Значи двамата с брат ми се измъквате?
— Да… не, тоест… по дяволите… — Той навлече панталоните и се заозърта. — Къде ми е другият ботуш? Цял час съм закъснял! — Седна на ръба на леглото. — Мила, трябва да тръгвам. Арута няма да се спре пред нищо. Знаеш го.
Тя го стисна здраво за ръката.
— Знаех, че ще тръгнете и двамата. Как смятате да се измъкнете от палата?
— Джими ще ни изведе.
Тя кимна.
— През някой таен изход, който е „забравил“ да спомене на кралския архитект, нали?
— Нещо такова. Трябва да тръгвам.
Тя го задържа още малко.
— Няма да се отметнеш от обета си, нали?
— Никога. — Той се наведе и я целуна. — Без теб съм нищо.
Тя заплака тихо, от щастие и от тъга, уверена, че вече е намерила своя спътник в живота, и уплашена, че може да го загуби. Сякаш прочел мислите й, Лаури промълви:
— Ще се върна, Карлайн. Нищо вече не може да ме отдели от теб.
— Ако не се върнеш, аз ще те намеря.
Той я целуна бързо и тръгна. Карлайн се сгуши в леглото, за да задържи последните останки от топлината му колкото може по-дълго.
— Закъсня — каза Арута.
Двамата с Джими стояха под бледожълтата светлина на фенера и изглеждаха почти призрачно. Арута се беше облякъл като прост наемник: високи до коленете ботуши, вълнени панталони, тежък кожен елек върху синя туника и с рапира, окачена на колана. Над всичко това беше наметнал дебел сив плащ с качулка. Но това, което порази Лаури, бе светлината, която сякаш извираше от очите на Арута. Готов най-после да тръгне за Сарт, принцът гореше от нетърпение.
— Води, Джими.
Джими ги преведе през скритата ниско в стената вратичка. Тръгнаха бързо по древния тунел, много под равнището на дворцовата тъмница. Арута и Лаури мълчаха, въпреки че певецът от време на време кълнеше наум, щом нещо пропълзеше или изцвърчеше под краката му, и бе благодарен, че е толкова тъмно.
После поеха нагоре по груби каменни стъпала. На някаква площадка Джими натисна с рамо каменния таван и плочата се отмести със скърцане.
— Клеясала е.
Хлапакът се промъкна през тесния отвор и пое вързопите им. Основата на външната каменна стена беше умно конструирана с противотежест, така че камъкът, затварящ тайника, да се плъзга лесно, но съоръжението не бе използвано от векове и запъваше. Арута и Лаури успяха някак да се промъкнат. Принцът се огледа и попита:
— Къде сме?
— В парка на двореца. Задната порта е на стотина разкрача, ей натам — отвърна Джими. — След мен. — Преведе ги през гъстия храсталак до малка горичка, в която ги чакаха вързани три коня.
— Не съм ти поръчвал да купиш три коня — каза Арута. Джими се ухили нагло и отвърна:
— Но не сте ми и забранявали, ваше височество.
Лаури предпочете да не се намесва и започна да връзва багажа си зад седлото на единия от конете. Арута каза:
— Бързаме и нямам време за разправии. Не можеш да дойдеш с нас, Джими.
Джими пристъпи до втория кон и се метна ловко на седлото.
— Не приемам заповеди от авантюристи и скитащи наемници. Аз съм скуайър на принца на Крондор. Крал съм достатъчно коне и яздя добре. Освен това интересните неща, изглежда, стават там, където сте вие. Без вас тук ще стане много скучно. Арута погледна въпросително Лаури.
— По-добре да го вземем с нас, та да ни е под око. Ако го оставим, все едно ще тръгне по петите ни. — Арута понечи да възрази, но Лаури добави: — Не можем да извикаме дворцовите стражи да го задържат, нали?
Арута се качи на седлото, явно недоволен, и без повече приказки излязоха от парка и поеха по тъмните околни улички.
— Насам е източната порта — каза Джими. — Смятах, че ще поемем на север.
— Ще тръгнем и на север — отвърна Арута. — Ако ме види някой, че напускам града, предпочитам да се разчуе, че съм тръгнал на изток.
— Че кой може да ни види? — подхвърли Джими безгрижно, макар да знаеше много добре, че всеки конник, преминал през портите в такъв час, ще бъде забелязан.
При караулката на източната порта пазеха двама войници, но тъй като нямаше комендантски час нито тревога, само се размърдаха и погледнаха тримата минаващи покрай тях ездачи.
Отвъд стените продължиха из предградията, разраснали се, след като старата градска крепост бе престанала да побира умножаващото се население. Скоро изоставиха главния източен път и поеха в тъмното между смълчаните сгради на север.
По някое време Арута дръпна юздите и даде знак на спътниците си да спрат. Иззад ъгъла се появиха четирима конници с тежки черни наметала и Джими моментално извади рапирата си — вероятността на тази малка уличка в такъв късен час да се срещнат невинно две групи пътници беше нищожна. Лаури също посегна да извади сабята си, но Арута каза:
— Приберете оръжията.
Лаури и Джими се спогледаха озадачено.
— Добра среща — каза Гардан и спря коня си до Арута. — Всичко е готово.
— Добре — отвърна Арута, огледа спътниците на Гардан и попита: — Но защо са трима?
Гардан се засмя добродушно.
— Понеже не бях го виждал от доста време, реших, че скуайър Джеймс може да е решил да тръгне с вас, все едно дали ще му разрешите, така че взех мерки. Сгрешил ли съм?
— Не си, капитане — отвърна Арута, без да крие неудоволствието си.
— Така или иначе, Дейвид е най-ниският от охраната и ако някой се опита да ги преследва, отдалече
