от нашия, а поведението им обикновено е далеч по-деликатно от това на някои по-въодушевени, макар и заблудени слуги на някои храмове.
— Вярно е, но вие говорите е признат служител на легитимен храм — възрази Доминик.
Кълган го изгледа в очите.
— Простете ми за забележката, но въпреки репутацията на Ишапийския орден, че имат по-широки възгледи за нещата, вашите думи звучат крайно ограничено. Какво толкова, ако тези окаянички не служат непременно в някой храм? Защото какво излиза? Че ако една жена служи в храм, тя е свята, но ако силата я споходи в някоя схлупена колиба сред леса, е вещица, така ли? Дори старият ми приятел отец Тъли трудно би преглътнал подобна догматична дивотия. Всъщност вие не говорите за съществения въпрос за доброто и злото; става дума просто за това кой се е включил в по-добра гилдия.
Доминик се усмихна:
— Значи вие се стремите да създадете по-добра гилдия?
Кълган издуха поредния облак дим.
— В известен смисъл — да, въпреки че не това е основната ни цел, а по-скоро — усилието да се съхрани колкото може повече познание за чародейството.
— Простете ми за грубите въпроси, но едно от задълженията ми беше да определя източника на вашата мотивация. Кралят е ваш могъщ съюзник и нашият храм беше загрижен да не би зад вашата дейност да се крият някакви тайни помисли. Прецени се, че след като ще идвам тук…
— Защо да не поразпитате какво правим и да видите какво ще ви кажем? — довърши Пъг.
— Доколкото познавам Пъг, той винаги е държал на честта — намеси се Касуми.
Доминик продължи.
— Ако изпитвах някакво съмнение, нямаше да кажа нищо. Това, че целите ви са най-висши, е без съмнение. Просто…
Пъг и Кълган попитаха едновременно:
— Какво?
— Напълно ясно е, че преди всичко се стремите да създатете тук общност на учени. Това само по себе си е повече от похвално. Но вие няма вечно да сте тук. Някой ден вашата академия може да се окаже могъщо оръжие в грешни ръце.
— Повярвайте, взимаме всички възможни мерки, за да избегнем този риск — каза Пъг.
— Вярвам — кимна Доминик.
Пъг изведнъж се вслуша и каза:
— Идват.
Кълган го изгледа напрегнато и попита:
— Гамина?
— Да — каза Пъг. — Връзката бе по-добра от всякога. От седмица на седмица силата й расте. — После обясни на другите: — Прочетох съобщенията, които ми донесохте снощи, и поканих тук двама души, които смятам, че може да ни са от помощ.
— Гамина е… способна да приема и да изпраща мисли със забележителна яснота — каза Кълган. — До този момент тя е единствената, за която знаем, че е надарена за това. Пъг ми е разправял за подобна дарба на Келеуан, прилагана по време на обучението му, но тя е изисквала подготовка на приемащия.
— Подобно е на умствения досег, прилаган от някои жреци, но при нея, изглежда, не е нужен физически контакт, нито близост дори — обясни Пъг. — Нито съществува опасност да попадне в плен на съзнанието, до което се докосва. Гамина е изключително рядък талант. — Доминик се впечатли, а Пъг продължи: — Тя досяга ума и е все едно, че ти говори. Храним надежда един ден да проумеем този природен талант и да открием начин и други да се научат на това.
— Чувам, че идват — каза Кълган и стана. — Моля ви, господа, Гамина е твърде плаха душа. Преживяла е трудни времена. Не го забравяйте и бъдете внимателни с нея.
Старият маг отвори вратата и влязоха мъж и малко момиче. Мъжът беше много стар, с оредяла коса, спускаща се до раменете му като бял дим. Едната му ръка лежеше на рамото на момичето. Той ходеше превит, а под червената му роба изпъкваше гърбица. По бледите му очи, втренчени в пустото, личеше, че старецът е сляп.
Но това, което прикова вниманието им, беше момичето. Облечено бе в прости дрехи и изглеждаше не повече от седемгодишно — крехко същество, което плахо стискаше старческата длан, опряна на рамото му. Имаше огромни сини очи, които сияеха на бледото, нежно изваяно личице. Косата на момичето беше почти бяла като на стареца, с леко златист блясък. Това, което най-много порази Доминик, Гардан и Касуми, бе непреодолимото чувство, че едва ли някога в живота си са виждали толкова красиво дете. В детинските му черти отсега се долавяше бъдещата ненадмината женска красота.
Кълган помогна на стареца да се настани на стола до неговия. Момичето предпочете да остане право, с ръце на рамото му. Пръстчетата му шареха нервно, сякаш се боеше да не го лишат от досега до стареца. То огледа тримата непознати като току-що доведено от гората наплашено диваче, без да положи никакво усилие да скрие недоверието си.
— Това е Роджън.
Слепецът се приведе напред в стола си.
— С кого се срещам? — Въпреки преклонната му възраст лицето му изглеждаше живо и усмихнато. Личеше, че него, за разлика от детето, го радва възможността да се срещне с новодошлите.
Пъг представи тримата, седящи срещу Роджън и Кълган, и слепецът се усмихна широко.
— Радвам се да се запознаем, господа.
— А това е Гамина — каза Пъг.
Доминик и другите двама се стъписаха, щом гласът на момичето прокънтя в главите им.
„Здравейте.“
Устните на детето не се бяха помръднали. Тя стоеше неподвижно и се взираше в тях с големите си сини очи.
— Тя проговори ли? — попита Гардан.
— С ума си — отвърна Кълган. — Другояче не умее. Роджън се пресегна и потупа ръцете на детето.
— Гамина се е родила с тази дарба, макар че едва не подлудила майка си с безмълвния си плач. — Лицето на стареца помръкна. — Баща й и майка й били пребити с камъни от своите съселяни за това, че са родили демон. Били нещастни, суеверни хорица. Но се побояли да убият детето, за да не би да придобиела „естествената“ си форма и да ги избие всички. Затова я оставили в гората да я разкъсат хищниците… Нямаше и три годинки.
Гамина погледна стареца с пронизващия си поглед. Той се извърна с лице към нея, сякаш я виждаше, и промълви:
— Да, тогава те намерих. И заговори на другите:
— Живеех в гората, в една изоставена ловджийска колиба. Аз също бях прогонен от родното си село, но много години преди това. Предсказал бях смъртта на селския мелничар и ме обвиниха заради това. Дамгосаха ме за вещер. Пъг поясни:
— Роджън притежава така нареченото „второ зрение“, дарбата да провижда, навярно като компенсация за това, че се е родил незрящ.
Роджън се усмихна и потупа ръчичката на момиченцето.
— Приличаме си ние двамата, в много неща. Бях започнал да се боя какво ще стане с детето, когато умра. — Млъкна и заговори на момичето, трогнало се от думите му. То трепереше и от очите му бликаха сълзи. — Кротко — сгълча го леко старецът. — И аз ще си отида един ден — с всички е така. Но се надявам да не е скоро — добави той с хриплив смях и продължи разказа си: — Дойдохме от едно село край Саладор. Когато се разчу за това чудно място, поехме на път. Половин година ни трябваше, докато стигнем пеш дотук, главно заради старческата ми немощ. Но тук намерих хора като нас, които виждат у нас източник на знание, а не повод за боязън. Сега сме у дома си.
Доминик поклати глава удивен, че старецът и малкото дете са могли сами да прекосят стотиците мили, и развълнувано попита:
— Вече започвам да разбирам донякъде това, което се прави тук. Има ли много други като вас двамата?
