Градът тънеше в дрямка. Откъм Горчивото море се беше спуснала гъста мъгла, загърнала цял Крондор в тежката си белота. Столицата на Западните владения на Кралството не си отдъхваше ни час, но обичайните нощни звуци се бяха удавили в почти плътните бели валма, загърнали като в мантии фигурите на случайните минувачи. Всичко изглеждаше по-унило, не толкова рязко, както обикновено, все едно че градът най-сетне бе намерил покой.
Но за един от обитателите на града тези нощни условия бяха почти идеални. Мъглата бе превърнала всяка улица в тесен тъмен проход и всяко каре сгради — в самотен остров. Безкрайният сумрак едва се прекъсваше от уличните фенери по ъглите — малки крайпътни убежища от топлина и светлина за минувачите, преди отново да се гмурнат сред влажния мрак на нощта. Но между тези нищожни приюти от светлина отдалият се на нощен труд бе благодарен на допълнителната закрила, защото тихите му стъпки съвсем се заглушаваха и ловките му движения оставаха напълно скрити за очите на случаен зрител. Джими Ръчицата си вършеше работата.
Около петнадесетгодишен, Джими вече го брояха за един от най-надарените членове на Шегаджиите — Гилдията на крадците. Джими си беше крадец, дето се вика, почти от рождение, улично момче, издигнало се от дребни отмъквания на плодове от пазарните сергии до Пълноправен член на Шегаджиите. Не знаеше кой е баща му. Майка му се препитаваше с проституция в Бедняшкия квартал, докато не издъхна в ръцете на някакъв пиян моряк. Оттогава момчето бе попаднало в гилдията и се беше издигнало светкавично. Най- удивителното в издигането на Джими не беше възрастта, защото Шегаджиите се придържаха към възгледа, че щом едно хлапе се е опекло за кражби, трябва да го пуснеш да се развихри. Провалът си имаше цена. Бездарният крадец бързо се оказваше мъртъв крадец. И стига да не бе заплашен друг Шегаджия, смъртта на един крадец с ограничен талант не беше кой знае каква загуба. Не, най-удивителното нещо в светкавичното издигане на Джими беше в това, че той бе почти толкова добър, колкото си въобразяваше, че е.
Сега с ловкост, граничеща със свръхестественото, той се вмъкна в стаята. Безмълвието на нощта се нарушаваше само от хърканията на изобщо неподозиращите визитата му домакини. За осветление му послужи бледият отблясък от далечния уличен фенер. Джими се огледа, напрегнал всичките си сетива. Едва доловима промяна в скърцането на дъските под краката му и малкият крадец намери онова, което търсеше. Липсата на оригиналност у търговеца в избора на скривалище го накара да се засмее наум. С пестеливо движение хлапето отмести хлабавата дъска на пода и ръката му бръкна в тайника на тепавичаря Триг.
Триг изсумтя насън и се извърна в постелята, предизвиквайки ответното изхъркване на дебелата си жена. Джими замръзна на място, сдържайки дъха си, докато двете спящи туловища в леглото не се укротиха. След което измъкна тежката издута кесия и грижливо я върза на широкия си колан под туниката. Постави дъската на мястото й и се върна при прозореца. С малко късмет щяха да минат няколко дни преди кражбата да се открие.
Седна с гръб навън на перваза, вдигна ръце и се хвана за стряхата. Издърпа се рязко нагоре и се озова на покрива. Наведе се през ръба, притвори с леко бутване кепенците и придърпа куката с връвта така, че вътрешното резе да се върне на мястото си. После бързо издърпа връвта и се засмя тихо, представяйки си колко ще се обърка тепавичарят, докато се мъчи да разбере как са му откраднали златото. Остана да лежи още малко по корем върху керемидите, вслушан дали вътре не са се разбудили. След като не последва никакъв звук, Джими се отпусна.
Стана и закрачи тихо по „Булеварда на крадците“, под което име бяха известни покривите на града. Скочи леко от покрива на къщата на Триг върху съседния, после седна на керемидите да си огледа плячката. Кесията бе живо доказателство за скъперничеството на тепавичаря, скътал голяма част от приличните си доходи. Парите щяха да му осигурят прилично съществуване за няколко месеца, стига да не ги проиграеше набързо на комар.
Смътен шум накара Джими да легне по очи на покрива и да замръзне, притиснат до керемидите. Чу го отново — леко шумолене откъм другия скат на покрива. Хлапакът прокле наум лошия си късмет и прокара нервно пръсти през влажните от мъглата къдрици на кестенявата си коса. Някой друг по покривите щеше да му навлече само неприятности. Тази нощ Джими работеше без благословията на Нощния майстор — навик, който му беше докарвал ругатни и бой няколкото пъти, когато го бяха хващали, но ако сега застрашеше на всичко отгоре и работата на някой друг Шегаджия, очакваше го доста повече от няколкото сурови думи и пердаха. В гилдията с Джими се отнасяха като с възрастен, беше си спечелил това положение с умението и хитростта си. В замяна от него се очакваше да се държи като отговорен член и възрастта не можеше да му послужи за извинение. Рискуваше ли живота на друг Шегаджия, можеше да загуби своя.
Другата възможност можеше да се окаже не по-малко неприятна. Ако из града действаше без разрешение на гилдията някой гастролиращ крадец, задължението на Джими беше да донесе за него. Това донякъде щеше да смекчи собственото му нарушение, особено ако предадеше на гилдията полагащите й се две трети от златото на тепавичаря.
Джими пропълзя до билото на покрива. Трябваше само да зърне самоволния крадец и веднага да докладва за него. После Нощният майстор щеше да разпространи описанието му и рано или късно щяха да го навестят биячите на гилдията и да го научат на прилично поведение, дължимо пред Шегаджиите от гастролиращи любители. Джими се вгледа надолу, но не видя нищо странно. Как така нищо? Джими Ръчицата седна и зачака. След като отново не видя нищо, седна и зачака. Тук имаше нещо, което подложи на изпитание вроденото му остро любопитство.
Когато се задействаше, това вродено остро любопитство беше единствената слабост на Джими — наред с неохотата, която изпитваше понякога, щом се наложеше да дели плячката си с гилдията. Отрастването му сред Шегаджиите бе възпитало у него особено отношение към живота — скептицизъм, граничещ с цинизъм — чувство, твърде развито за възрастта му. Необразован си беше, но хитър. Едно нещо обаче знаеше със сигурност: звуците не идват току-така от нищото… освен ако не е намесена някаква магия.
Джими се закроти на мястото си, мъчейки се да отгатне какво ли може да е онова, което шумолеше отпред, а не се виждаше. Или някой невидим дух си беше размърдал задника на ръбестите керемиди, нещо напълно възможно, но малко вероятно, или пък там се спотайваше нещо много по-материално.
Джими се втренчи в сумрака и когато ушите му отново доловиха щумолене, успя да зърне нечие смътно движение. Някой се спотайваше в мрака, загърнат при това в черно наметало. Джими можеше да го засече само когато се раздвижеше. Промъкна се още малко към билото на стръмния покрив, за да си осигури по- добра гледка, и се озова точно зад фигурата. И надникна отново. Спотайващият се помръдна да намести плаща си и космите по гърба на Джими настръхнаха. Фигурата пред него беше изцяло облечена в черно и носеше тежък арбалет. Не беше никакъв крадец, а Козодой!
Джими се прилепи към покрива. Да се натъкнеш на излязъл по работа член на Гилдията на смъртта не беше най-добрият начин да си осигуриш живот до дълбоки старини. А на всичко отгоре имаше изрична заповед — всяка вест за братството на убийците да бъде донасяна на часа, и тази заповед идваше не от кого да е, а лично от Праведника, тартора на Шегаджиите. Джими предпочете да изчака, залагайки на дарбите си в случай, че го разкрият. Макар да не притежаваше легендарните качества на един Козодой, разчиташе все пак на самоувереността си на петнадесетгодишен хлапак, превърнал се в най-младия майстор-крадец в историята на Шегаджиите. Ако го разкриеха, нямаше да е първото му бягство по Булеварда на крадците.
Времето течеше и Джими чакаше, с неприсъща за възрастта му дисциплина. Крадец, който не можеше да остане неподвижен на място с часове, ако се наложи, не оставаше жив за дълго. От време на време чуваше и мерваше движенията на убиеца. Дълбокият респект на Джими към членовете на Гилдията на смъртта, граничещ със страхопочитание, бързо започна да спада, защото човекът пред очите му не показваше кой знае какво умение в стоенето неподвижно. Джими отдавна бе усвоил хитрината да отпуска и стяга полекичка мускулите си, за да не се схванат. И освен това, прецени той, легендите често преувеличаваха, а в случая това беше само от полза за Козодоите, за да поддържат хорския страх.
Убиецът изведнъж се раздвижи, отметна плаща си и надигна арбалета. Джими чу приближаващия се тропот на конски копита. Долу по улицата минаваха конници и убиецът бавно сниши оръжието. Явно подминаващите не бяха очакваната от него мишена.
Джими се повдигна още малко на лакът, за да види по-добре непознатия, след като плащът вече не го прикриваше. Убиецът леко се извърна да вдигне наметалото и за миг разкри лицето си. Малкият крадец присви крака, готов да скочи ако се наложи, и го огледа. Не успя да различи почти нищо характерно, освен че е тъмнокос и дребен на ръст. А после убиецът сякаш погледна право към момчето.
