Сърцето на Джими заби гръмко и той се зачуди как убиецът не чува толкова силен туптеж. Но мъжът отново се извърна и замръзна в нощното си бдение и Джими тихо се отпусна под билото на покрива. Вдиша бавно, мъчейки се да потисне внезапно обзелото го желание да се изкиска. След като и то отмина, се отпусна и отново рискува да надникне.
Убиецът отново зачака и Джими — с него. Зачуди го оръжието на Козодоя. Тежкият арбалет съвсем не беше най-добрият избор за опитен стрелец, защото отстъпваше по точност на средно добър лък. По- подходящ беше за не толкова обучен в стрелбата, а и защото ударът беше силен. Веднъж Джими беше видял стоманена кираса, изложена в една кръчма. Металният нагръдник беше с дупка колкото юмрука му, пронизана от стрелата на тежък арбалет. Бяха я овесили на стената не заради големината на дупката, съвсем обичайна за оръжието, а защото носещият я воин някак бе оживял. Но оръжието си имаше недостатъци. Освен че ставаше неточно на повече от дузина разкрача, имаше малък обхват.
Джими протегна врат да изгледа отново Козодоя и усети леко пукване под дясната си ръка. Премести предпазливо тежестта си на лявата. Изведнъж една от керемидите под дланта му се счупи със силно пращене, плъзна се надолу и се разби с трясък върху каменната настилка на улицата. За Джими това прозвуча като небесен гръм, предвещал съдбата му.
Убиецът се завъртя с нечовешка бързина и стреля. Единствено подхлъзването на Джими опази живота му, защото нямаше да може да залегне достатъчно бързо, за да избегне стрелата, но тежестта му осигури нужната бързина. Срина се върху покрива и чу как металната стрела профуча над главата му. За кратък миг си представи как главата му се пръсва като зряла тиква и отправи тиха благодарствена молитва към Банат, бога покровител на крадците.
По-нататък го спаси рефлексът му, защото вместо да се скове на място, той се превъртя светкавично. А на мястото, където лежеше допреди миг, с трясък се стовари острието на сабя. Съзнавайки, че няма да може да надбяга убиеца, хлапакът скочи присвит на кълбо и с едно движение измъкна камата от ботуша си. Никак не си падаше по битките, но още в началото на кариерата си беше проумял, че понякога животът му може да зависи от използването на камата и се упражняваше с нея най-старателно, когато му останеше свободно време. Съжаляваше само, че този нощен набег по покривите не му бе позволил да си вземе и меча.
— Бързо се помоли на боговете, които са те довели тук, момче — изсъска убиецът. — На Джими тази реплика му се стори неуместна, защото само отвличаше говорещия. Убиецът замахна, оръжието изсвистя във въздуха, където допреди миг стоеше Джими, и хлапакът хукна.
Втурна се по покрива и се метна обратно върху сградата на тепавичаря. Миг след това чу и тежкия скок на преследвач. Затича се бясно напред и се озова пред зейнала пропаст. В бързината му беше излязло от ума, че от тази страна на сградата има широка пресечка и че съседната сграда е невъзможно далече. Закова се на място и се обърна.
Убиецът се приближаваше бавно, насочил върха на сабята си към Джими. Изведнъж на хлапака му щукна нещо и той заподскача и затупа бясно с пети по керемидите. Само след миг на шумотевицата се отзова гневен глас отдолу: — Крадец! Обират ме!
Джими моментално си представи надвесения през прозореца тепавичар — как вдига по тревога градската стража, и много му се дощя убиецът да си представи същото. Суматохата долу със сигурност щеше да изпълни улиците около къщата с патрули и любопитни зяпачи. Хлапакът бързо се помоли дано наемникът да реши да побегне, вместо да си отмъщава.
Убиецът обаче не обърна внимание на виковете на стопанина и продължи да се приближава към Джими с насоченото оръжие. Замахна отново, а Джими се сниши, свря се под гърдите му, замахна с камата и усети как върхът й промуши ръката на Козодоя, държаща сабята. Оръжието издрънча долу на паважа, а убиецът изрева от болка, заглушавайки виковете на тепавичаря. Джими чу как кепенците се тръшнаха и се зачуди какво ли се е превъртяло в ума на нещастния дебелак при този рев над главата му.
Убиецът избегна втория замах на Джими и измъкна кама от колана си. Отново настъпи, вече без приказки, стиснал оръжието в лявата си ръка. Джими чу виковете долу от улицата и едва се сдържа да не извика за помощ. Никак не беше сигурен, че ще надвие Козодоя, въпреки че убиецът се биеше с по-слабата ръка, но не изпитваше и голямо желание да обяснява какво търси на покрива на тепавичаря. А освен това ако извикаше помощ, докато стражата дойде, докато се качи по стълбите и стигне до покрива, работата щеше отдавна да е приключила.
Джими заотстъпва чак докато петите му не стъпиха на ръба на покрива. Убиецът се стегна, а момчето чакаше точно това. Присви се, моментално отстъпи назад и полетя надолу. Убиецът тъкмо замахваше и след като оръжието му не срещна очакваната; съпротива, изгуби равновесие и се преметна. Джими обаче успя да се улови за ръба и по-скоро усети, отколкото видя прелитащия покрай него убиец.
За миг Джими увисна с пламнали от болка длани, мишци и рамене. Толкова просто беше да се пусне и да полети надолу в тихия мрак. Но момчето стисна зъби да преодолее умората и болката, напрегна стенещите си мускули и отново се покатери на покрива. Легна задъхан на керемидите, после се превъртя и погледна надолу.
Убиецът лежеше неподвижно и неестествено извърнатият му врат показваше ясно, че вече не е жив. Момчето потръпна и бързо се сниши, когато видя двамата притичващи по уличката мъже. Те награбиха трупа, обърнаха го, вдигнаха го и се забързаха. Джими се замисли. Това, че убиецът си имаше съдружници, беше сигурно доказателство, че начинанието не е лично, а на Гилдията на смъртта. Но кого бяха чакали да мине по улицата в този късен час? Огледа се и претегли риска да се позадържи тук още малко, за да задоволи любопитството си срещу сигурната поява на градската стража само след няколко минути. Любопитството надви.
Сред мъглата отекна тропот на конски копита и скоро в светлото петно около горящия срещу дома на Триг уличен фенер се появиха двама ездачи. Кой знае защо, точно в този момент Триг реши да отвори отново кепенците и да се развика. Очите на Джими се разшириха, щом ездачите вдигнаха погледи към прозореца на тепавичаря. Хлапакът не беше виждал единия повече от година, но го познаваше много добре. Малкият крадец си направи изводи от видяното, поклати глава и реши, че е крайно време да офейква. Но мъжът, когото видя долу, накара Джими да реши, че работата му за тази нощ далеч не е свършила. Нощта най-вероятно щеше да се окаже дълга. Той се надигна и закрачи по Булеварда на крадците към приюта на Шегаджиите.
Арута дръпна юздите и вдигна глава към мъжа по нощница на прозореца, който ревеше с цяло гърло.
— Лаури, според теб за какво е тази врява?
— Доколкото мога да разбера нещо от тези ревове и писъци, онзи господинчо горе току-що е станал жертва на някакъв грабеж.
Арута се засмя.
— Това и сам го предположих.
Не познаваше добре Лаури, но му допадаше хитрината и чувството за хумор у странстващия певец. Досещаше се, че има някаква неприятност между Лаури и Карлайн и че заради това Лаури го беше помолил да го придружи в пътуването му до Крондор. Карлайн щеше да дойде след седмица с Анита и Луам. Но Арута отдавна беше решил, че това, което Карлайн не желае да споделя с него, не е негова работа. Освен това, ако Лаури беше изпаднал в немилост пред Карлайн, Арута можеше да изпита само съчувствие към него. След Анита Карлайн беше последната личност, с която държеше да се скара.
Принцът огледа района. По прозорците на околните сгради се появиха сънени физиономии и започнаха да викат някой да им обясни какво става.
— Е, скоро някой ще дойде тук да проучва. Май ще е най-добре да си продължим по пътя.
Думите му излязоха пророчески, защото двамата се сепнаха от нечий глас, доехтял от мъглата:
— Насам!
От мрака изникнаха трима мъже със сивите плъстени шапки и жълтите табарди на градската стража. Най-левият патрулен — мъжага с биче телосложение и дебели навъсени вежди, носеше в едната си ръка запален фенер, а в другата — дебела тояга. Мъжът по средата беше в напреднала възраст, пред пенсия, ако се съдеше по външността му, а третият беше младок, но и на двамата им личеше, че имат опит с уличните крамоли — дланите им лежаха на дръжките на мечовете почти небрежно.
— Какво става тук? — попита с добродушна насмешка и в същото време властно най-старият.
