мога да използвам шарка. Оттам ще взема кон и ще прекося тундрата на туните. Ако Бдящите все още съществуват, ще ги намеря и ще се върна на Мидкемия с онова, което те знаят за Врага. Тогава ще се срещнем отново. А дотогава, скъпи приятели, грижете се един за друг.
Пъг припя тихо заклинание, въздухът около него потръпна и той изчезна.
Глава 18
Мъст
Джими се сепна и се събуди. Някой минаваше горе на повърхността. Джими беше поспал през деня с останалите, изчаквайки да падне нощта, за да претърсят черното здание. Беше заел позиция точно под процепа.
Потръпна. През целия ден беше сънувал странни сънища, населени с тревожни образи — не чак кошмари, но сънища, изпълнени със странни копнежи и смътни спомени. Все едно че бе наследил нечии чужди сънища, и това друго същество, на което принадлежаха те, не беше човешко. Странни, протяжни спомени за ярост и омраза. Чувстваше се омърсен от тях.
Той тръсна глава да се разбуди и се надигна. Другите още дремеха, освен Бару, който сякаш бе потънал в съзерцание.
Джими се вслуша в звуците отгоре и чу:
— … тук някъде.
— Ако е бил толкова глупав, че да се напъха вътре, тогава вината си е негова — доехтя другият глас; беше със странен акцент. „Тъмен брат“ — помисли си Джими.
Какво пък, аз няма да тръгна да го търся… след като ни наредиха да стоим настрана — отвърна вторият човешки глас.
Рейц каза да намерим Джаккон, а го знаеш какъв е. Ако не намерим Джаккон, ушите ще ни отреже.
— Рейц го остави — чу се гласът на моредела. — Мурад е заповядал никой да не стъпва в черното здание. Да не искаш да си навлечеш гнева му и да се разправяш с Черните кръвници?
— Не — отвърна първият човешки глас. — Но ти измисли какво да кажем на Рейц. Не ща да…
Гласовете заглъхнаха. Джими изчака, докато съвсем престанаха да се чуват, и надникна крадешком. Двама мъже и един моредел крачеха към моста, единият мъж ръкомахаше. Спряха в края на моста, сочейки към сградата, и почнаха да обясняват нещо. Говореха на Мурад. На другия край на моста се виждаше цял отряд конници, които изчакаха четиримата да преминат. Джими се спусна долу и разбуди Арута.
— Горе си имаме отряд конници — прошепна момчето. Сниши глас, за да не чуе Бару, и добави: — И приятелят ти с белезите е с тях.
— Колко остава до залез?
— По-малко от час, може би два часа до смрачаване.
Арута кимна и седна да изчака. Джими се промуши до горната кухина и зарови в торбата си за къс сушено месо. Стомахът му отново се беше разбунтувал, след като цял ден го бе оставил празен, и той реши, че ако ще се мре тази нощ, по-добре първо да се наяде.
Времето течеше бавно и Джими усети, че нещо по-силно от обичайното при такава ситуация напрежение е завладяло всички. Мартин и Лаури се бяха умислили и смълчали, а Арута беше изпаднал в униние. Бару мълвеше нещо като в транс, а Роалд беше забил празен поглед в стената пред себе си. Джими се отърси от странната върволица образи на странно облечени същества, улисани в странна шетня, и се съвзе с усилие.
— Ей — промълви той достатъчно настойчиво, за да накара всички; да се сепнат и да се обърнат към него. — Нещо май не сте наред, а?
Очите на Мартин сякаш се проясниха.
— Аз… мислех си за татко.
Арута промълви:
— Заради мястото е. Аз… почти бях изгубил надежда, готов бях да се предам.
— Аз отново се видях в Касапската клисура, само дето армията на Високи замък нямаше да дойде навреме — каза Роалд.
— Аз пък пеех… предсмъртната си песен — каза Бару.
Лаури пристъпи до Джими.
— От мястото е. Аз си мислех, че Карлайн си е намерила друг, докато ме няма. — Погледна Джими. — А ти?
Джими сви рамене.
— И с мене станаха някакви дивотии, но си рекох, че е от възрастта или нещо такова. Накара ме да си мисля за странни хора, облечени в шантави дрехи. Не знам. Ядоса ме нещо.
— Според елфите моределите идват тук, за да сънуват сънища за власт — каза Мартин.
— Всеки случай изглеждахте като мъртъвци, излезли от гробовете си. — Джими се промъкна до цепнатината. — Тъмно е. Ще взема да изляза да поогледам и ако всичко е наред, можем да тръгваме.
— Мисля, че е по-добре да излезем двамата — каза Арута.
— Не — отсече малкият крадец. — Моите уважения, но щом ще си рискувам живота в нещо, в което съм експерт, оставете ме да си го свърша сам. Ще трябва някой да пропълзи вътре в онова нещо, а, не искам да се влачите зад мен.
— Много е опасно — рече Арута.
— Не отричам — отвърна Джими. — Бас държа, че в оня олтар на Господаря на дракона трябва да си адски ловък, обаче ако е останало малко ум в главата ви, ще ме оставите да отида сам. Иначе ще загинете преди да мога да ви кажа: „Не стъпвайте тук, ваше височество“, така че по-добре изобщо да не влизаме. По-добре да се бяхте оставили Козодоите да ви изпият кръвчицата, а и аз щях да си прекарам много по- приятно нощите в Крондор.
— Прав е — каза Мартин.
— Никак не ми харесва, но наистина си прав — въздъхна Арута и докато момчето тръгваше, добави: — Казвал ли съм ти, че понякога ми напомняш за пирата Амос Траск?
Въпреки непрогледния мрак усетиха как Джими се ухили.
Джими се измъкна от процепа и бързо затича към сградата. Стигна до стената, зави и се озова пред вратата. Постоя известно време неподвижно, премисляйки как да подходи към задачата. Отново огледа вратата, после бързо се закатери по стената до нея, впивайки босите си крака в издатините на зида. И отново надникна в преддверието през прозореца. Забеляза разтворените врати и черния мрак зад тях. Инак помещението беше съвсем празно. Джими погледна нагоре към плоския таван. Какво ли го чакаше вътре да му вземе животеца? Че имаше някакъв капан вътре — в това беше толкова сигурен, колкото че уличният помияр има бълхи. И като е така, що за капан беше и как можеше да го избегне? Отново усети онзи натрапчив сърбеж в главата си за нещо странно в това място.
Смъкна се на земята и вдиша дълбоко. Пресегна се и махна резето на вратата. Дръпна я и скочи настрани, вляво, така че отварящата се врата да го прикрие за миг. Нищо не се случи.
Джими надникна вътре предпазливо, оставяйки сетивата си сами да доловят нещо нередно, някакви особености, пропуски в подредбата на нещата вътре, някакъв намек за капан. Нищо. Облегна се на вратата. Ами ако капанът беше магически? Нямаше никаква защита срещу заклинание, нещо, което убива, да речем, или неморедели, или всеки, който е облечен в зелено, или кой знае какво. Протегна ръката си през прага, готов всеки миг да я дръпне. Нищо не се случи.
Джими седна. После легна по очи. От ниския ъгъл всичко изглеждаше по-различно и той се надяваше, че така ще може да забележи нещо. Докато се надигаше, наистина забеляза нещо. Подът беше от мраморни плочи с еднакви размери и повърхност, с тънки фуги между тях. Той постави леко едното си стъпало върху плочата зад вратата и бавно започна да прехвърля тежестта си на него, опипвайки непрекъснато с пръсти и пета за най-малкото помръдване. Нищо.
Влезе и заобиколи покрай стената към отсрещните врати. Проверяваше всяка от каменните плочи, преди да стъпи на нея, и най-после реши, че уловката не е в тях. Огледа грижливо стените и тавана за най-малкия признак, който да му подскаже къде е скрита клопката. Нищо. А познатото чувство отново го облада: тук имаше нещо гнило.
