присъствалите членове едва неколцина се въздържаха и никой не гласува против. Всеки беше заставал на Кулата на изпитанието и беше видял яростта и мощта на Врага.
Шимоне, един от най-старите приятели на Пъг в Конгрегацията и негов бивш учител, влезе с Доминик. След сблъсъка с палача на Властелина предната нощ силите на монаха се бяха възстановили забележително бързо. Беше приложил при това магичните си церителски изкуства върху Мийчъм и Пъг. Но освен това се оказа, че притежава ценни знания, и беше дал указания на магьосниците в Конгрегацията как да приготвят отвара, която да предпази от възпаление раните и изгарянията, които сам беше изтърпял.
— Миламбер, този твой приятел е цяло чудо. Та той сподели с нас удивителни способи да опишем в каталог нашите трудове!
— Просто им казах какво правим в Сарт — поясни Доминик. Бъркотията тук е голяма, но не чак толкова, колкото изглежда на пръв поглед.
— Това, което всъщност ме тревожи, е, че тук няма почти нищо, което вече да не знаем — каза Хочопепа и се протегна. — Като че ли онова, което всички ние виждаме на кулата, е най-първият спомен за Врага, и след него не е записано нищо.
— Може да е така — каза Пъг. — Не забравяйте, че повечето истински велики магьосници са загинали на златния мост, оставяйки след себе си само чираците и низшите магове. Може да са минали години, преди да се съставят първите хроники.
Влезе Мийчъм — носеше огромен куп древни томове. Пъг му посочи място на пода до себе си и Мийчъм ги постави там. Пъг раздаде на всички по един том. Елгахар разтвори внимателно своя и тежката подвързия изпука в ръцете му.
— Богове цурански, тези трудове наистина са много древни!
— Едни от най-древните в Конгрегацията — уточни Доминик. — Цял час ни трябваше на двамата с Мийчъм само докато разберем къде се пазят, и още един, докато ги изровим.
Шимоне се зачете.
— Та това е почти на друг език, толкова е древно. Тук се срещат спрежения и склонения, за каквито не съм и чувал.
— Миламбер, чуй това! — възкликна Хочопепа. — „И когато мостът изчезна, Аварии пак настоя за съвет.“
— Златния мост ли? — попита Елгахар.
Пъг и останалите спряха другите си занимания и заслушаха четящия Хочопепа.
— „От Алстванаби оцелелите бяха едва тринадесет, сред тях Аварий, Марлий, Карон…“ — списъкът продължава — „и бяха неутешими, но Марлий им заговори с думи властни и утеши страховете им. Ние сме на този свят, създаден за нас от Чакакан“ — да не би това да е древната форма за „Чочокан“? — „и ще устоим. Онези, що бдяха казват, че сме спасени от Тъмнината.“ Тъмнината? Нима е възможно?
Пъг прочете отново пасажа.
— Но това е същото име, което използва Роджън след видението си. Сходството е твърде голямо, за да е съвпадение. Ето го нашето доказателство: Врагът по някакъв начин е замесен в опитите да бъде убит принц Арута.
— Но тук има и нещо друго — каза Доминик. Елгахар се съгласи.
— Да, кои ли са „онези, що бдяха“?
Пъг остави книгата настрана. Умората от предния ден го беше налегнала и очите му се притваряха за сън. От всички с него беше останал само Доминик. Ишапийският монах, изглежда, бе в състояние да потиска умората в себе си колкото пожелае.
Пъг притвори очи, решил да им даде отдих само за малко. Умът му в последно време беше зает е твърде много неща и твърде много беше оставил засега настрана. Сега в главата му отново проблясваха образи, но никой не се задържаше трайно.
Скоро Пъг заспа, и като заспа — засънува.
Отново стоеше на покрива на най-високата кула на Конгрегацията. Носеше сивия халат на обучаем, както по времето, когато Шимоне го беше извел по стъпалата на кулата. Разбираше, че трябва да я изкачи, отново да преживее бурята и отново да премине през изпитанието, което щеше да му донесе ранга на Велик.
Качваше се все по-нагоре и при всяка стъпка виждаше нещо — низ от примигващи и чезнещи образи. Птица, подобна на албатрос, се заби във водата да улови риба и пурпурните й криле изпляскаха между морската и небесната синева. После на порой се изсипаха още и още образи — роби, трудещи се сред зноя на джунглата, сблъсък на воини, издъхващ войник, туни, препускащи през северните тундри, млада жена, съблазняваща пазача на дома на своя съпруг, продавач на подправки зад сергията… А после погледът му се отнесе на север и той видя…
Видя заледени поля, смразени от хапещ, студ и пометени от режещ като стоманено острие вятър. Вековниятстуд удари ноздрите му. А от някаква кула от сняг и лед се показаха фигури, загърнати плътно срещу вятъра. Приличаха на хора, но по плавните им крачки личеше, че са някаква друга раса, не човешка. Бяха древни същества, носещи непостижима за хората мъдрост, и търсеха с очи някакъв небесен знак. Взираха се нагоре и гледаха. Бдяха. Бдящите.
Пъг се сепна и отвори очи.
— Какво има, Пъг? — попита Доминик.
— Доведи другите — каза той. — Разбрах.
Пъг стоеше пред тях и утринният вятър развяваше диплите на черния му халат.
— Никого ли няма да вземеш със себе си? — попита отново Хочопепа.
— Не, Хочо. Ти можеш да помогнеш, като върнеш Доминик и Мийчъм в имението ми, за да могат оттам да се завърнат на Мидкемия. Предал съм им всичко, което научих тук, за да го отнесат на Кълган и останалите, с писма до всички, които трябва да узнаят какво сме открили досега. Възможно е да се окаже, че съм тръгнал по следите на една легенда, мъчейки се да намеря тези Бдящи на север. Повече ще ми помогнеш, ако върнеш приятелите ми.
Елгахар пристъпи напред и каза:
— Ако позволиш, бих искал да придружа приятелите ти на вашия свят.
— Защо?
— Конгрегацията няма голяма нужда от човек, замесил се в деянията на Властелина, а според думите ти във вашата академия има Велики, които се нуждаят от обучение. Приеми го като знак за помирение. Ще се задържа там поне за известно време, ще помогна в обучението на учениците ви.
— Добре — каза Пъг. — Кълган ще ти обясни какво трябва да се прави. Но никога не забравяй, че рангът на Велик не значи нищо на Мидкемия. Ти ще бъдеш само един от всички в поселението. Може да се окаже трудно.
— Все ще го понеса някак — отвърна Елгахар.
— Страхотна идея — възкликна Хочопепа. — Отдавна се дивя как ли изглежда тази варварска земя, за която чух толкова хвалби, пък и ще имам повод да се махна от жена си. И аз ще ида.
— Хочо! — засмя се Пъг. — Академията е сурово място. Ще се лишиш от удобствата, с които си свикнал.
— За това не се безпокой, Миламбер. На твоя свят ще ти трябват съдружници. Думите ми може да са лековати, но приятелите ти ще имат нужда от помощ, и то скоро. Врагът е нещо, което надвишава опита на всеки от нас. Тепърва ни предстои да се борим с него. Колкото до неудобствата, ще се оправя.
— А освен това — каза Пъг — се облизваш за библиотеката на Макрос още откакто ти споменах за нея.
Мийчъм поклати глава.
— Той и Кълган. Представям си ги. Като две зърна от една шушулка грах.
— Какво е това грах? — попита Хочопепа.
— Скоро ще разбереш, приятелю. — Пъг прегърна Хочо и Шимоне, стисна ръцете на Мийчъм и Доминик и се поклони на останалите от Конгрегацията. — Следвайте указанията ми при активирането на разлома точно както съм ги описал. И не забравяйте да го затворите веднага след като преминете: Врагът ще търси разлом, за да проникне в двата свята. Аз отивам в имението на Шинцаваи — най-северната точка, до която
