Елгахар понечи да му отвърне нещо, но се отказа и викна на войника отвън да му отвори. Излезе, а Хочопепа изпъшка:
— Той е луд!
— Не — отвърна Пъг. — Не е луд. Просто вярва на брат си.
Всеки, който може да погледне в очите на Аксантукар и Ергоран и да си въобрази, че точно тези двамата ще донесат възход на Империята, е глупак или заблуден идеалист, но не е луд. Онзи, от когото наистина трябва да се боим, е Ергоран.
Отново се умълчаха и Пъг се замисли над онова, което му бе прошепнал Елгахар. Но смразяващата възможност, скрита в тази дума, бе твърде плашеща и той реши да се зарови отново в търсенето на онзи странен миг, в който за пръв път през живота си бе успял да зърне истинското съвършенство на Низшия път.
Мина време. Пъг не знаеше колко, но допусна, че са четири часа след залез слънце — времето, отредено от Властелина за начало на разпита. В килията влязоха стражи и свалиха оковите на Мийчъм, Доминик и Пъг. Хочопепа го оставиха на мира. Отведоха ги в помещение, пълно с инструменти за изтезания. Властелинът стоеше в средата на помещението, облечен в пищна зелена роба, извезана със злато, и говореше на магьосника Ергоран. До тях мълчаливо чакаше реда си мъж с червена качулка. Войниците овързаха пленниците на трите каменни пилона, разположени така, че да могат да се виждат един друг.
— Въпреки основанията ми, Ергоран и Елгахар ме убедиха, че ще по-разумно да те запазим жив, макар всеки от тях да изтъкна различни причини. Елгахар е склонен донякъде да повярва на версията ти, поне дотолкова, че да смята за разумно да се постараем да научим всичко, което е възможно. Ние двамата с Ергоран не сме на същото мнение, но има други неща, които искаме да научим. Ето защо ще се погрижим да изтръгнем от теб истината и само истината. — Властелинът на войната даде знак на палача, който разкъса расото на Доминик и го остави само по долна риза. После отвори една запечатана делва и бръкна в нея с пръчка. Когато я извади, тя бе покрита с някаква гъста слузеста каша. Намаза от нея по гърдите на Доминик и монахът се вкочани. Поради оскъдицата на метали цураните бяха усъвършенствали методи за мъчение, различни от тези на Мидкемия, но не по-малко ефикасни. Веществото се оказа сгъстена киселина, от която кожата на монаха веднага пламна и се покри с мехури. Доминик стисна зъби и не извика.
— Заради икономия на време решихме, че ще си по-склонен да ни признаеш истината, ако най-напред отделим внимание на приятелите ти. Според това, което знаем за вас от бившите ви съотечественици, както и след непростимото ти избухване по време на Имперските игри, твоят характер, изглежда, е твърде състрадателен, Миламбер. Е, ще ни кажеш ли истината?
— Всичко, което ви казах, е самата истина! Изтезанията на приятелите ми няма да го променят.
— Господарю! — извика палачът и Властелинът се извърна към него.
— Какво?
— Този човек… вижте.
Болката се беше махнала от лицето на Доминик. Беше увиснал на стълба с блажено изражение.
Ергоран пристъпи към монаха и го огледа.
— Изпаднал е в някакъв транс…
Двамата с Властелина се извърнаха удивени към Пъг.
— Що за хитрини прилага този лъжежрец, Миламбер?
— Той наистина не е жрец на Хантукама, но е духовник от нашия свят. Може да поставя съзнанието си в покой, независимо какво става с тялото му.
Властелинът кимна на палача, който взе от масата с инструментите остър нож, пристъпи към монаха, замахна и сряза рамото му. Доминик не помръдна. С помощта на щипци палачът взе горещ въглен от мангала и го постави в раната. Плътта запуши, но монахът пак не помръдна.
Палачът остави щипците и каза:
— Безполезно е, господарю. Умът му е блокиран. Имали сме този проблем и преди с наши жреци.
Пъг сбръчи чело. Върховният съвет обикновено се държеше предпазливо с храмовете и техните служители. Щом Властелинът на войната бе започнал да подлага на разпити жреци, значи част от храмовете бяха минали на страната на противниците на Военната партия. След като на Хочопепа този факт беше убягнал, това означаваше, че Властелинът е действал прикрито и е получил надмощие в похода си срещу опозицията. Повече от всичко досега това го убеди, че Империята е поставена пред сериозно изпитание, че почти е изправена на ръба на гражданската война. Скоро щеше да последва пряк щурм срещу привържениците на императора.
— Но този не е жрец — каза Ергоран, застана пред Мийчъм и се вгледа в лицето на високия горянин. — Този е най-обикновен роб и би трябвало да е по-податлив. — Мийчъм се изхрачи в лицето му. Ергоран, свикнал с безпрекословната боязън и почит към един Велик, се стъписа, сякаш го бяха ударили с кривак по главата. Олюля се, отстъпи, изтри храчката с опакото на ръката си и изсъска: — Току-що си заслужи бавна и ужасна смърт, жалки робе!
Мийчъм се усмихна — за първи път с такава широка усмивка, откакто Пъг го познаваше, широка и чак похотлива. Белегът на бузата му му придаде неописуемо демоничен израз.
— Но поне ще си струва, скопец нещастен.
В гнева си Мийчъм бе проговорил на езика на Кралството, но тонът, вложен в обидата, беше съвсем недвусмислен. Магьосникът сграбчи един остър нож от масата на палача, замахна и посече Мийчъм през гърдите. Горянинът се вкочани и лицето му пребледня, а от дългия прорез потече кръв. Застаналият пред него Ергоран го изгледа победоносно, но Мийчъм отново вдигна глава и го заплю.
Палачът се извърна към Властелина.
— Господарю, Великият се меси в деликатна работа. Магьосникът отстъпи назад и ножът падна от ръката му. Изтри отново слюнката от лицето си, застана до Властелина и каза с омраза:
— Не бързай много с признанието си, Миламбер. Искам тази мърша да получи един хубав урок.
Увиснал на стълба, Пъг се помъчи отново да преодолее магичното въздействие на гривните на китките си, но без успех. Палачът се залови с Мийчъм, но здравият горянин устояваше на мъченията, без да извика. Половин час упражни палачът върху тялото му кървавия си занаят, докато накрая Мийчъм не издаде приглушен стон и не изгуби свяст. Властелинът каза:
— Защо се върна, Миламбер?
Пъг, изтърпял цялото страдание на Мийчъм като свое, отвърна:
— Казах ви истината. — Обърна очи към Ергоран. — Ти знаеш, че е истина. — Разбираше, че е все едно да говори на глух, защото вбесеният магьосник искаше само да удължи мъчението на Мийчъм, без изобщо да го интересува казаното от Пъг.
Властелинът даде знак на палача, че е време да започва с Пъг. Мъжът с червената качулка разкъса робата му и оголи плътта му. Извади отново пръчката с разяждащата киселина и мацна от нея по гърдите му. Годините, преживени в изнурителен труд като роб сред блатата, бяха направили Пъг строен и мускулест, и когато болката започна, тялото му се изопна. При първото мацване не изпита нищо, но само след миг химикалът в гъстата каша започна да действа и рязката болка прониза плътта му. Пъг чу как кожата му зацвърча и след това чу гласа на Властелина.
— Защо се върна? С кого се свърза?
Пъг затвори очи. Огънят раздираше гърдите му. Той потърси убежище в носещите духовен покой упражнения, на които го беше учил Кълган като чирак. Ново мацване с лепкавата паста и нов пламък — този път по чувствителната плът от вътрешната страна на бедрото. Отново и отново се напрегна да преодолее невидимата бариера на гривните, възпираща чародейството му. В младостта си беше успявал да намери път към магичното само в мигове на силен потрес. Беше се добрал до първото си заклинание, когато се оказа застрашен от тролите. Когато се беше сбил със скуайър Роланд, неволно го бе поразил с магия. А когато бе сринал Имперската арена, беше извлякъл силата от дълбокия кладенец на гнева. Сега умът му се мяташе като побеснял звяр, блъскаше се в решетките на магическата клетка и също като животно действаше слепешком, удряше се и блъскаше отново и отново в бариерата, решен или да се освободи, или да загине.
Опряха в плътта му нажежени въглени и той изрева. Беше животински рев, изпълнен с болка и бяс, и умът му се замята диво. Мислите му се замъглиха и той сякаш се озова на някакво друго място, обкръжен от
