Ездачите спряха. Вдигнаха очи и огледаха планинските ридове, бележещи границите на земите им — стръмните върхове на Високата стена. Вече цели две седмици дванадесетимата конници се бяха катерили нагоре и нагоре през планините, оставяйки далеч зад себе си обичайния маршрут на цуранските патрули. Търсеха нещо, което цураните не бяха издирвали от векове — път през Високата стена към тундрата на север.
Сред планините беше студено — усещане, непознато за повечето ездачи освен за онези, които бяха служили в Мидкемия през годините на Войната на разлома. За по-младите войници от домашната гвардия на клана Шинцаваи този студ бе нещо странно и почти плашещо. Но никой не издаваше външно притеснението си, само придърпваха разсеяно наметалата на раменете си и оглеждаха с почуда странната белота по върхарите, на стотина стъпки над главите им.
Пъг, облечен в черния халат на Велик, се обърна към спътника си.
— Смятам, че не е далече оттук, Хокану.
Младият офицер кимна и махна с ръка на патрула да продължат. От няколко седмици по-младият син на господаря на Шинцаваи водеше този ескорт отвъд условните граници на Империята на Цурануани, срещу течението на река Гагаджин, та чак до най-високия й извор, някакво безименно езеро в планините. Подбраните лично от него воини бяха изминали пътеките, следвани от цуранските гранични патрули. Сега се намираха сред пустата, пресечена и осеяна с голи скали ивица, деляща Империята от тундрата — родината на номадската раса на туните. Хокану се чувстваше уязвим дори в при съствието на Великия. Ако се натъкнеха на някое мигриращо тунско племе, стотици млади воини щяха да им се изсипят от всички страни, търсейки всяка възможност да вземат цуранска глава за трофей.
Завиха по пътеката, навлязоха в тясна седловина, от която се откриваше гледка към земите оттатък ридовете, и за пръв път видяха ширналата се до хоризонта тундра. В далечината на север смътно се очертаваше бяла преграда.
— Какво е онова там? — попита Пъг.
Хокану сви рамене и цуранското му лице си остана невъзмутимо.
— Не зная, велики. Подозирам, че е друга планинска верига, отвъд тундрата. А може и да е онова нещо, което вие описахте, стената от лед.
— Глетчер.
— Все едно. То е на север, където според вас може да са Бдящите.
Пъг се озърна през рамо към десетимата смълчани конници, след това попита:
— Колко има дотам?
Хокану се засмя.
— Повече от месец езда, стига да можем да го изминем, без да измрем от глад. Ще трябва да се спираме за лов.
— Съмнявам се, че тук ще се намери много дивеч.
— Повече, отколкото можете да предположите, велики. Всяка зима туните се опитват да стигнат до южните си предели, които сме им отнели преди повече от хиляда години, но все пак оцеляват някак тук зиме. Онези от нас, които са воювали на вашия свят, знаят как да си осигуряват продоволствие в заснежена местност. Спуснем ли се отново под дървесната линия, все ще се намерят твари като вашите зайци и сърни. Ще преживеем някак.
Пъг прецени възможностите наум и отвърна:
— Не мисля, Хокану. Може и да си прав, но ако онова, което се надявам да намеря, се окаже само легенда, тогава всичко, което ще понесем, ще се окаже без полза. Бих могъл да се върна с чародейството си в бащиния ти дом, а и бих могъл да взема няколко души със себе си, трима, дори четирима, но останалите? Не, смятам, че е време да се разделим.
Хокану понечи да възрази, защото заповедта на баща му бе да пази Пъг, но Пъг носеше черен халат.
— Ваша воля, велики. — Той даде знак на хората си. — Съберете половината от дажбите. — После се обърна към Пъг. — Ще ви стигне за няколко дни, ако се храните пестеливо, велики.
Магьосникът и офицерът се отдалечиха малко и синът на Шинцаваи каза:
— Велики, много мислих за предупреждението, което ни донесохте, и за вашето издирване. — Като че ли му беше трудно да изрече онова, което му беше на ума. — Вие донесохте много неща в живота на семейството ми, не всички от които — добри, но също като баща ми и аз смятам, че сте човек на честта, коварство във вас няма. Щом вие вярвате, че този легендарен Враг е причината за всички неприятности, сполетели вашия свят, за които ни разказахте, и щом смятате, че той се кани да нахлуе и във вашия свят, и в нашия, аз трябва също да го вярвам. Признавам, че това ме плаши, велики. Срам ме е.
Пъг поклати глава.
— Нищо срамно няма, Хокану. Врагът е нещо непонятно. Зная, че за теб това е нещо легендарно, нещо, за което са ти разказвали като малко момче, когато първите ти учители са те запознавали с историята на империята. Дори аз, който го видях в своето тайнствено видение, дори аз не мога да си го въобразя, мога само да преценя, че това е най-голямата заплаха, застрашаваща нашите два свята. Не, Хокану, не е срамно. И аз се боя от неговото идване. Боя се от силата му и от безумието му, защото това е нещо безумно в своята ярост и омраза. Бих се усъмнил в разумността на всеки, който не се плаши от него.
Хокану сведе глава, после я вдигна и погледна магьосника в очите.
— Миламбер… Пъг. Благодаря ти за радостта и облекчението, които донесе на моя баща. — Говореше за писмото, което Пъг бе донесъл от Касуми. — Дано боговете на двата свята ви пазят, велики. — Той сведе глава в знак на почит, след което бавно извърна коня и тръгна към хората си.
Скоро Пъг остана сам на билото на прохода, през който никои цуранин не беше преминавал от векове. Под него се простираха лесовете на северния склон на Високата стена, а отвъд тях — земите на туните. А оттатък тундрата? Сън или легенда навярно. Странните същества, зърнати за кратко в едно видение, което преживяваше всеки магьосник в последното си изпитание за черния халат. Съществата, известни под името „Бдящите“. Надеждата на Пъг беше, че те пазят някакво знание за Врага, някакво знание, което може да се окаже решаващо в предстоящата битка. Защото седящият на гърба на уморения си кон Пъг бе сигурен, че е започнала велика борба. Борба, която може да донесе гибелта на два свята.
Пъг смуши коня си и животното и тръгна надолу, към тундрата и неизвестното.
Пъг дръпна юздите. След като се бе разделил с патрула на Хокану, не бе видял нищо сред хълмовете, докато слизаше надолу към тундрата. Сега, на един ден път от подножията, към него диво препускаше орда туни. Кентавроидите тътнеха с яките си копита и пееха бойните си песни. Но за разлика от легендарните кентаври, приличаха повече на гущери, придобили човешка форма над тежкото туловище на кон или на муле. Също като други местни форми на живот на Келеуан, и те бяха шестокраки, и също като при другата разумна туземна раса, инсектоидите чоджа, предните им крайници се бяха развили в ръце. А за разлика от хората, имаха по шест пръста.
Пъг изчака кротко, докато туните се приближиха до него, след което вдигна мистична бариера и загледа спокойно как се блъскат в нея. Туните бяха едри войнствени самци, макар че на Пъг му беше трудно да си представи как точно изглеждат техните самки. И все пак тези същества, колкото и странна да бе външността им, реагираха също като човеци при подобни обстоятелства — разгневиха се и се объркаха. Неколцина заудряха безсилно в невидимата преграда, а останалите се оттеглиха да огледат. После Пъг свали късата пелерина, която господарят на Шинцаваи му беше дал за из път. През мъглата на мистичната бариера един от младите туни видя, че е облечен в черен халат, ревна нещо на събратята си и те се обърнаха и побягнаха.
Още три дни го следваха на почтително разстояние. Някои налитаха, а понякога и другите туни се присъединяваха към безплодните атаки. Това бягане и връщане, с по неколцина туни, които го следваха неотлъчно, продължи досадно дълго. Нощем Пъг издигаше защитен вал около себе си и коня, но събудеше ли се на заранта, туните наоколо бдяха зорко. Най-сетне, на четвъртия ден, туните се решиха на примирие.
Един тун се затече към него, вдигнал непохватно ръце нагоре, със сбрани длани според цуранския обичай, в знак, че иска да преговаря. Като се приближи до Пъг, стана ясно, че са пратили най-стария.
— Чест и слава на твоето племе — каза Пъг с надеждата, че съществото говори цурански.
