светъл цвят. — Прилича на гранит, само че е още по-здрав. Този камък е доста обичаен за тукашните планини, но е по-труден за обработка от всичко, което съм виждал. Не се знае как е бил обработен. А темелите под плочата са на двадесет стъпки в земята, с тридесет стъпки ширина. Не мога дори да си представя как са били пренесени тези блокове от каменоломните в планините. Ако изобщо можеше да се прокопае тунел под тях, цялата стена ще се срути. А и никой не би могъл да го направи, защото стената е изградена върху скалната твърд.
Арута се загледа към града и каза:
— Това е най-укрепеният град, който съм виждал. Би могъл да го задържиш при съотношение двадесет към едно.
— Десет към едно е обичайното съотношение за превземане на замък, но съм склонен да се съглася. Ако не вземем предвид едно: проклетата магия на този Мурмандамус. Той може и да не иска да събаря тези стени, но съм повече от сигурен, че иска да ги премине. Някак. Иначе нямаше да тръгне насам.
— Сигурен ли си? Защо просто да не те запуши тук с някаква част, която да ви безпокои непрекъснато, и да придвижи армията си на юг?
— Не може да си позволи да ни остави зад гърба си. Беше се захванал с нас година преди аз да поема командването и щеше да ни обезкърви до смърт, ако не бях променил правилата на играта. През последните две години научих бойците на всичко, което знам. С помощта на Арманд и Амос сега те разполагат с всички предимства на съвременния бой. Не, Мурмандамус много добре знае, че сега има една армия от седем хиляди арменгарци, готови да го ударят в тил, ако им обърне гръб. Не може да ни остави зад войската си. Ще го подкосим.
— Значи трябва първо да се отърве от вас и чак тогава да нападне Кралството.
— Да. И при това трябва да го направи скоро, иначе ще изгуби още една година. Тук зимата идва много бързо. Снегът пада няколко седмици преди да го видите в Кралството. Проходите се запушват за броени дни, понякога само за часове. Тръгне ли на юг, той трябва само да побеждава, защото няма да може да върне войските си на север преди следващата пролет. Той е зависим от времето. Трябва да се появи през следващите две седмици.
— Значи трябва да изпратим съобщението колкото се може по-скоро.
Ги кимна и каза:
— Ела, искам да ти покажа още нещо.
Арута го последва. Изпитваше странно чувство. Разбираше, че е длъжен да помогне на арменгарците, но все още не се чувстваше добре в компанията на Ги. Бе започнал да разбира защо Ги бе направил това, което бе направил, и по някакъв странен начин, макар и с огромна неохота, му се възхищаваше, но не го харесваше. И при това знаеше защо не го харесва: Ги го беше накарал по някакъв начин да види приликата между двамата — волята да се направи това, което трябва да се направи, независимо от цената. Досега Арута не беше стигал толкова далече, колкото Ги, но вече разбираше, че на мястото на Ги навярно би постъпил по същия начин. И точно това разкритие за самия него никак не му харесваше.
Двамата тръгнаха през града и Арута започна да разпитва Ги за онези подробности, които бяха забелязали, когато влизаха в Арменгар.
— Да — каза Ги. — Тук няма открити огневи линии, така че всеки завой и ъгъл може да крие засада. Имам карта на града в цитаделата и градът е такъв по замисъл, а не случайно. Видиш ли веднъж плана, лесно можеш да избереш посоката, по която да стигнеш до определена точка в града, но ако не го знаеш, можеш още по-лесно да бъдеш объркан и да се върнеш при външната стена. — Посочи една от сградите. — Къщите тук нямат прозорци към улицата и всеки покрив представлява площадка за стрелците. Този град е построен така, че да струва скъпо на всеки нашественик.
Върнаха се в цитаделата и видяха двете момчета във вътрешния двор.
— Къде са ви момичетата? — попита Арута.
Локлир, който изглеждаше доста разочарован, отговори:
— Трябваше да отидат да свършат някои неща и да се върнат на служба.
Ги изгледа двамата скуайъри и каза:
— Е, ако нямате какво да правите, елате с нас. Последваха Ги до първия етаж и повдигащата платформа. Ги звънна с камбанката определения сигнал да ги издигнат на най-високия етаж, под покрива. Щом стигнаха, се загледаха към града и равнината отвъд него.
— Арменгар. — Протекторът вдигна ръка към хоризонта. — Ето там е равнината на Исбандия, границата на нашето владение на север и северозапад. Равнината отвъд нея е на Мурмандамус. На изток са лесовете на Еддер, почти толкова просторни, колкото е Черни лес или Зеленото лоно. Не знаем много за него, освен че можем спокойно да сечем дървен материал по краищата му. Но всеки, който проникне навътре в леса, не се връща. — Той посочи на север. — Отвъд онази верига е Сар-Саргот. Ако човек е достатъчно смел, може да се изкатери на нея и да види светлините на двойника на този град.
Джими заразглежда бойните машини по покрива.
— Не разбирам много от тези неща, но могат ли тези катапулти да мятат отвъд градските стени?
— Не — отвърна Ги. — Елате с мен.
Тръгнаха обратно към повдигача и Ги дръпна въжето. Арута забеляза, че има някакъв код, означаващ нагоре и надолу, и може би номера на етажа.
Спуснаха се до приземния етаж, а после още надолу. Стигнаха до някакво подземие и Ги ги поведе покрай гигантско съоръжение с четири коня, привързани към огромно колело, които очевидно задвижваха повдигача. Съоръжението изглеждаше внушително, с огромни зъбчати колелета и странно опънати въжета и големи скрипци. Ги не обърна внимание на конете, нито на хората край тях и ги подмина мълчаливо. После посочи една голяма залостена врата.
— Това е изходът оттук. Държим я заключена, защото по някакво недомислие, когато е отворена, тук постоянно става течение и духа силен вятър, нещо, което трябва да се избягва. — Срещу голямата врата имаше друга, той я отвори и ги поведе през нещо като естествен тунел. Взе някакъв странен на вид фенер от стената до вратата, който светеше с по-приглушена светлина, отколкото можеше да се очаква, и каза: — Това нещо излъчва светлина с помощта на някаква алхимия. Не го разбирам напълно, но работи. Тук не можем да рискуваме с огън. Ще разберете защо.
Джими забърса от камъка на стените някакво белезникаво, лепкаво като восък вещество, разтри го между палеца и показалеца си и го помириса.
— Ясно — промълви младежът с гримаса. — Земно масло.
— Да. — Ги се обърна към Арута. — Сече му пипето на това момче.
— Откъде разбра? — попита принцът.
— Помните ли при моста южно от Сарт, миналата година? Онзи, дето го подпалих, за да не могат Мурад и Черните кръвници да минат? Е, тогава използвах същото.
— Елате — каза Ги и ги поведе към друга врата.
Щом минаха пред нея, ги лъхна люта миризма. На вериги от тавана висяха странни на вид огромни бурета. Дузина голи до кръста мъже местеха буретата над един огромен басейн, пълен с черна течност. По стените на пещерата горяха същите странни фенери.
— Цялата планина е надупчена като пчелна пита от такива тунели и това вещество го намираме във всеки от тях. Отдолу има някакъв естествен източник на земно масло и то непрекъснато блика на повърхността. Трябва да го извличаме непрекъснато, иначе се просмуква в подземията на града през пукнатините на скалата. Ако тази работа се спре, за няколко дни мазетата на града ще се запълнят. Но арменгарците го правят от години и всичко е под контрол.
— Сега разбирам защо не искате да рискувате с огън — обади се Локлир.
— С пожарите се оправяме някак. През последната година имаше много, но ги потушаваме бързо. Това, което сме открили, или скоро арменгарците са открили, са приложения на този материал, неизвестни в Кралството. — Той ги заведе в друго помещение, където между десетки цистерни бяха извити странни на вид тръби. — Тук извършваме дестилирането и приготвяме някои смеси. Разбирам едва една десета от всичко това, но алхимиците могат да ви го обяснят. Правят най-различни неща от това масло, дори някои особени мехлеми, предпазващи раните от забиране, но едно от нещата, които са открили, е тайната на производството на квеганския огън.
— Квеганския огън! — възкликна Арута.
