Катала въздъхна и отвърна с внезапно раздразнение:
— Хочо, Кълган, с вашите си изследвания можете да правите каквото си искате, но на бедния Елгахар силите му се изцедиха. Той води почти цялото обучение на магьосниците по новия Висш път и изобщо не се оплаква. Би трябвало да отделите малко усилия и да му помогнете.
Кълган извади лулата си и каза:
— Ще гледаме да се поправим.
Двамата с Хочопепа се спогледаха. И двамата разбираха, че резкият тон на Катала се дължи на това, че съпруга й го няма от цяла година.
— Наистина — изпъшка Хочопепа и също извади лула — беше придобил навика да пуши, откакто работеше с Кълган. Както бе отбелязал преди време Мийчъм, двамата магьосници си приличаха като две грахчета в шушулка.
— Ако смятате да ги палите тези миризливи неща, по-добре се изнесете оттук — каза Катала. — Това е спалнята на Гамина и няма да позволя да се напълни с пушек.
Кълган тъкмо се канеше да си запали лулата, но спря.
— Е, добре де. Как е детето?
Гамина беше престанала да хлипа и отвърна тихо:
— Добре съм. — Откакто се беше научила да говори, гласът й никога не се извисяваше над тихия детски шепот. — Аз… сънувах лош сън.
— Какъв сън? — попита Катала.
Очите на Гамина се премрежиха от сълзи.
— Чух, че татко ме вика.
Кълган и Хочопепа се втренчиха в момиченцето.
— Какво ти каза той, чедо? — попита я тихо Кълган, за да не я изплаши.
Катала пребледня, но не издаде страха си. Беше родена в род на воини и бе подготвена да изтърпи всичко, всичко освен едно — да не знае какво става със съпруга й. Тя промълви тихо:
— Какво каза той, Гамина?
— Той беше… — и както правеше често, когато изпаднеше в потрес, момичето превключи на умствената си реч: „Беше на едно странно място, много далече. Беше с някого? някои? други. Той каза, каза…“
— Какво, чедо? — промълви Хочопепа.
„Каза, че трябва да чакаме съобщение, а после нещо… се промени. Той… изчезна? в някакво празно? място. Аз се уплаших. Почувствах се сама.“
Катала притисна детето до гърдите си и каза:
— Не си сама, Гамина.
Но мислите на детето отекнаха в душата й. Дори когато Пъг й бе отнет от Конгрегацията, за да стане Велик, Катала не се беше чувствала толкова сама.
Пъг притвори уморено очи. Главата му клюмна напред и падна на рамото на Томас.
— Успя ли? — попита го приятелят му. Пъг въздъхна тежко и отвърна:
— Да, но… оказа се по-трудно, отколкото си мислех, и изплаших детето.
— Все пак си успял да пробиеш. Можеш ли да го направиш отново?
— Мисля, че да. Умът на това дете е уникален и би трябвало следващия път да го достигна по-лесно. Вече знам повече за процеса. Преди го знаех само на теория. Сега вече съм го правил веднъж.
— Добре. Това умение може да ни потрябва.
Носеха се през сивотата, която двамата бяха привикнали да наричат „пространствен разлом“, онова място между самите нишки на времето и физическата вселена. Томас бе дал указание на Риатх да се впусне там веднага щом Пъг му беше дал знак за края на контакта му с хората на Звезден пристан. Сега драконът им изпрати умствено послание: „Накъде желаеш да ви понеса, валхеру?“
Томас отвърна на глас:
— Към Вечния град.
Риатх сякаш потръпна и безликата сивота запулсира, и двамата някак усетиха, че сменят посоката сред това безгранично измерение. А после тъканта на сивотата около тях се разкъса и те се озоваха някъде другаде.
Пред тях в сивото изникна едно странно петно, първият признак за някаква реалност сред пространствения разлом. Започна рязко да нараства, сякаш Риатх се носеше през някаква реална равнина, й после се озоваха над него. Беше град, място с ужасяваща и призрачна красота. Имаше кули, изкривени в ужасяваща симетрия, с невъзможно тънки минарета, сгради със странна конструкция, пръснати под изящните арки, свързващи кулите. Фонтани хвърляха капчици втечнено сребро, което се превръщаше в кристали, изпълващи въздуха с кънтяща музика, докато се търкаляха по плочите на фонтана, отново се втечняваха и се оттичаха в улеите.
Драконът закръжи и се понесе надолу, прелитайки над великолепен булевард, широк почти сто разкрача. Цялата улица беше застлана с плочи и плочите блестяха с меки цветове, всеки смътно отличим от околните, така че отгоре приличаше на хилядоцветна, плавно преливаща от цвят на цвят дъга. И с преминаването на сянката на дракона плочките светваха и засилваха, после сменяха цвета си и музика изпълваше въздуха, мелодия величава и пълна с красота, носеща копнежа за зелени поля край блестящи поточета, край които меки пастелни залези оцветяват величествени планини. Образите бяха толкова завладяващи, че Пъг трябваше да разтърси главата си, за да я прочисти, за да се отърве от тихата скръб, че такова чудесно място е невъзможно да се намери. Прелетяха под гордо извисяващи се арки, на сто стъпки над главите им, и над нежни цветчета, засияли в бяло и златно, блеснали в розово и яркочервено, зелени и сини багри се струпаха около тях, тих и галещ дъждец, просмукан с мириса на горски цветя, заваля, докато се носеха към сърцето на приказния град.
— Кой е построил това чудо? — попита Пъг.
— Никой не знае — отвърна Томас. — Някоя неизвестна раса. Навярно мъртвите богове. — Пъг огледа града, над който прелитаха. — А може би никой не го е строил.
— Как така? — попита Пъг.
— В една безкрайна вселена всички неща са не само възможни, но колкото и да изглежда невероятно, някои неща просто съществуват някъде по някое време. Възможно е този град просто да е възникнал от само себе си в самия миг на сътворението. Валхеру са го открили преди векове точно както го виждаш сега. Това е една от най-големите загадки сред многото вселени, които валхеру са пребродили. Никой не е живял тук, или поне ние, валхеру, не сме намерили обитатели. Някои са идвали да се заселят, но никой не се е задържал за дълго. Това място никога не се променя, защото се намира там, където времето не съществува. Казват, че Вечният град може би е единственото безсмъртно нещо сред вселените. — Томас добави с тъжна и примирена въздишка: — Неколцина от валхеру се опитаха да го унищожат, просто от гордост. Може би този град се оказа единственото нещо, което устоя невъзмутимо на гнева им.
После някакво потръпване във въздуха привлече вниманието на Пъг и изведнъж откъм една далечна сграда към тях се понесе ято същества. Той ги посочи и Томас каза:
— Изглежда, ни очакват.
Съществата се понесоха устремно към тях, по-големи и червени разновидности на онези ефимерни същества, които Пъг бе унищожил край бреговете на Великото звездно езеро предната година. Бяха с човешки тела и огромните им пурпурни прилепови криле плющяха на вятъра. Пъг тихо промълви:
— Ще кацаме ли?
— Това е само първото ни изпитание. Ще свърши бързо. Риатх нададе боен писък и ятото демони свърна настрани, след което пак се спусна към тях. Още с първата атака златният меч на Томас се изви в дъга и две от съществата полетяха надолу към каменните плочи с посечени криле. Пъг замята сини мълнии и те заиграха от едно чудовище на друго, карайки ги да се сгърчват от болка и да политат като камъни надолу. Щом всяко докоснеше земята, изчезваше сред зелен пламък и сребърни искри. Риатх изригна огън и онези, които попаднаха в обсега му, се сгърчиха и се превърнаха в пепел. След миг съществата изчезнаха.
Драконът зави и се понесе към някаква зловеща сграда от черен камък, издигаща се като мрачно чудовище сред околната красота.
