наоколо, откакто съм тук, освен един път, когато варосахме една ограда навън, където държат прасетата.
— Искам да кажа, че рисувам. Портрети и пейзажи. — Погледна отсечената си ръка. — Поне го правех, преди…
— О, като ония шарени картини, дето богаташите си ги кичат по стените ли? Виждал съм такива понякога, докато тарашех.
— Такива, да.
— Тука май няма да се търси повече и от варосването.
— Аз и музика свирех, но… — Тал махна многозначително с отсечената си ръка.
— Същата работа, нали? — усмихна се Уил. — Но виж, за готвенето ще кажа на Зирга.
— Благодаря.
Уил излезе, а Тал пак легна. Мъчеше се да овладее чувствата си. Чувстваше се като животно в клетка, а беше виждал много пленени животни да блъскат решетките, за да се освободят, докато не се наранят. Знаеше, че не може да избяга и че единствената му надежда да се махне от острова е първо да излезе от клетката. Нямаше да бърза. С време разполагаше в изобилие.
Тал се издърпа силно и надигна тялото си до прозореца. Видял беше гледката отвън вече десетина пъти през последния половин час, но не мразовитият зимен пейзаж го интересуваше, докато се повдигаше. Опитваше се да си възвърне отчасти силата. След цял месец лежане в килията и редките приказки с Уил скуката заплашваше да отнеме разсъдъка му. Първия път, когато се опита да се издърпа с лявата ръка, успя само да надникне за миг, преди да се наложи да се пусне.
От прозореца можеше да види северния двор на крепостта. Не можеше да види къде държат животните, но чуваше грухтене на прасета, блеене на овце и кудкудякане на кокошки. Понякога излайваше псе. Виждаше нещо, което бе може би старият казармен плац, покрит сега от пелена бял сняг, накъсана от сиви и кафяви петна.
През последния месец бе започнал да цени малката гледка от своя свят, кръпка покрита със сняг земя, част от стена и скална урва зад нея. В далечината можеше да се види морето, когато облаците се вдигнеха достатъчно. Иначе зад скалите беше само една сива пелена.
Храната беше лоша и малко. Знаеше, че е изгубил тегло заради раната и оскъдното хранене, но все пак не гладуваше. Хлябът, колкото и груб да беше, засищаше. Готвеното не беше нещо повече от рядка супа с по някой и друг зеленчук, но както му каза Уил, от време на време хвърляха и по някое парче месо в нея. Кашата беше само засищаща.
Искаше му се да може да се окъпе. Чак сега разбираше колко е хубаво винаги да си чист. Като дете на оросините, бе преживявал повечето зими, без да се къпе, и му беше все едно, но вече беше „цивилизован“ човек и обичаше горещите бани, масажите и мазилата.
Веднъж попита Уил дали е възможно да му дадат чисти дрехи, а той му каза, че ако някой в Опардум или в Бранителя му купи дрехи и плати подкуп на капитана на следващия кораб, който ще докара затворници или продоволствие, може и да ги получи, стига да е включен подкуп и за Зирга.
Тал си даде сметка, че това едва ли е вероятно, и разбра, че ще трябва да се примири с каквото има, освен ако някой не умре. Тогава, каза му Уил, можело да получи дрехите на нещастника, стига да не ставали на някой, когото пазачите харесвали повече.
Всеки ден Тал се бореше да държи отчаянието настрана: не искаше да се предаде и да се остави смъртта да го вземе без борба. Виждал беше ранени и пленени животни, които преставаха да се борят и просто лягаха и се оставяха ловецът да вземе живота им. Нямаше да е такова животно.
Стига да оцелееше.
Глава 14
Готвач
Тал се събуди.
На прозореца беше кацнала птица. Той бавно пристъпи към нея, за да не я стресне. Опита се да различи вида й, но не успя. Приличаше донякъде на планинската сипка от родния му край, но клюнът беше различен, по-дълъг и по-тесен, а перцата бяха с малко бяла шарка по крилата, каквато планинската сипка нямаше. Постара се да се приближи колкото може повече, но щом пристъпи до стената, птицата отлетя.
Той скочи, хвана се за желязната пръчка и се издърпа нагоре. Надникна през прозореца и видя, че последният лед и сняг са се стопили. Вятърът беше хладен, но не и хаплив. Тал се пусна долу.
Настъпила бе поредната пролет.
Вече беше в Крепостта на отчаянието от повече от година. Започнал бе да приема, че за неизвестно колко още време ще трябва да търпи да е тук.
Беше си създал рутина, с чиято помощ да опази разсъдъка си. Основаваше се на три принципа: че отчаянието е първият убиец; че мисията му в живота да отмъсти за своя народ ще се провали, ако умре; и че умът му трябва да остане буден, за да не остане незабелязана нито една възможност за бягство.
За да запълва времето си, правеше умствените упражнения, на които го бяха научили на Острова на чародея: да си спомня в най-големи подробности неща — прочетени книги, изиграни партии шах, разговори с други ученици и с учители. Понякога потъваше в спомени за часове наред, сякаш наново изживяваше преживени някога неща.
Избягваше обаче капана да се изгуби в тези спомени и предпочиташе да не си припомня любящи женски прегръдки, възбудата на лова, удоволствието от печеленето на карти. Такива спомени бяха клопка, избягване на страданието, което понасяше в Крепостта, и с нищо нямаше да му помогнат да се подготви да сложи край на своя плен.
И за да избегне още повече съблазънта на безсмислените спомени, поне веднъж на ден се отдаваше на голо наблюдение, било на зидарията на стените и пода в килията, било през прозореца.
Доколкото бе по силите му, се стараеше да не мисли за мръсотията. Беше убедил Уил когато може да му носи малко повече вода и с нейна помощ се опитваше да се опази чист. Жалка утеха, но все пак беше някаква утеха, а и той правеше всичко, което можеше, за да облекчи донякъде неумолимата безизходност на положението си. Накор веднъж му беше казал, че радостта в живота често идва от малките победи, нищожните триумфи, и макар извличането на удоволствие от влажна кърпа и студена вода да беше невероятно, той все пак се домогваше до него.
Полагаше всички усилия да се поддържа във форма. Беше трудно при тази жалка храна и постоянния студ. Знаеше, че е загубил много тегло, ала сега, когато времето се затопляше, се чувстваше обновен. Упражняваше се в тясното пространство на килията си, тичаше на място, издърпваше се с лявата ръка на железните пръчки на прозореца. Измисляше начини да приспособи към средата си упражненията, които бе научил от Накор на Острова на чародея. Не беше в пълна форма и трудно можеше да се каже, че е силен, но поне се поддържаше толкова здрав, колкото позволяваха обстоятелствата.
Поддържаше дневния си режим и държеше ума си ясен и остър. Знаеше, че рано или късно — след месец, година, десет години — все ще се случи нещо. Все нещо ще се промени. И когато тази промяна дойдеше, той щеше да е готов.
В края на втората си година в Крепостта Тал се беше научил да използва максимално осакатената си ръка. Можеше да я използва не само за да пази равновесие по време на упражненията си. Беше измислил начини да дърпа, да бута и да носи с нея. Един следобед, докато седеше на сламеника, вратата се отвори и влезе Уил.
Този път беше с празни ръце и Тал попита:
— Не е време за вечеря и не носиш нищо. Приятелска визита ли е това?
— Дойдох да ти кажа, че вечерята ще закъснее.
— Защо?
— Умря Чарлз, готвачът.
— Какво се е случило? — попита Тал, винаги любопитен за всичко, което можеше да наруши монотонността на дните му. Почеса се по брадата, която вече бе израсла до гърдите му.
— Не знам точно — отвърна Уил и седна на пода. — Изнасях както обикновено кашата тази сутрин, а
