— Последвай ме — заповяда Каспар и двамата тръгнаха да търсят още нашественици.
Каспар се мъчеше да намери изход от дългия коридор на вилата — пушеците бяха смалили видимостта до няколко стъпки. Съвзе се и каза на талноя:
— Ако падна, вдигни ме и ме отнеси някъде на безопасно. Най-сетне видя изход и забърза натам. Мислеше си, че ще се озове на склона, водещ към ливадата, но вместо това гледаше централната градина.
Дворът изпъкваше в рязък контраст с обкръжаващите го овъглени сгради. Пламъците по някакъв начин не бяха засегнали зеленината, нито малките езерца, но валмата пушек и тук бяха гъсти.
Каспар спря да реши кой път изглежда най-обещаващ за безопасен изход от горящата сграда. За миг се почувства освободен от вълните горещина, които го бяха обливали вътре. Помисли да остане в средата на градината, да се потопи в някое от езерата и да изчака огъня да догори, но изведнъж го обзе паника и той осъзна, че пръстенът започва да му въздейства. Тъкмо се канеше да го свали, когато посоката на вятъра се промени и го лъхна лютив дим. Докато обмисляше накъде да тръгне, от облака спокойно пристъпи фигура.
В първия миг Каспар си помисли, че е Томас, защото мъжът бе много висок, но щом се приближи, Каспар видя, че не е толкова широкоплещест като приятеля на Пъг. Косата му беше руса и падаше свободно на раменете. Очите му бяха яркозелени и блестяха от сълзите, причинени от пушека. Не изглеждаше на повече от двадесет и пет години. Беше облечен в светлосин халат. Каспар осъзна, че това е същият мъж, който бе изчезнал зад ъгъла няколко мига преди той да намери тялото на Алисандра.
Мъжът се усмихна и каза:
— Каспар! Каква неочаквана изненада.
Каспар се стъписа — никога досега не беше виждал този човек.
После очите на мъжа се спряха върху талноя и той каза:
— Чудесно! Къде ли не го търсих това нещо. — Пристъпи напред. — Ще те облекча от него веднага.
Едва сега Каспар осъзна кой е това.
— Варен!
Чародеят се ухили.
— Харесваш ли новото ми аз? Онази развратница, която се опита да ме убие — лейди Роуена, — ми напомни за удоволствия, които не бях изпитвал от години. — Усмивката му се разшири. — Затова реших, че едно по-младо тяло ще е идеално, за да ме приведе в по-добро настроение. Умирането често е болезнено! — Посочи над рамото му. — Странно обаче, натъкнах се преди няколко минути на нея и трябва да кажа, че изглеждаше доста по-добре, отколкото последния път, когато я видях да виси на стената ми — е, твоята стена беше, строго казано; цитаделата беше все пак. Много объркана изглеждаше защо я убивам. Не можех да реша дали е по-забавно да я оставя да умре, без да разбере, или да й го кажа. Тъжно ми е да го кажа, но докато го реша, тя вече беше умряла.
— Защо?
— Защото ми беше забавно да видя как умира — отвърна магьосникът. — Но това е проблемът със смъртта: умрат ли, забавлението спира! Изтезаването на труп не е забавно. Има заклинания, които могат да връщат хора, но… ами, съживените не са толкова възприемчиви на болка като живите. Можеш да ги накараш да правят какви ли не забавни неща, но страданието просто май е извън възможностите им. — Изгледа меча в ръката на Каспар и добави: — Ти май си сменил съюзниците.
— Дълга история — отвърна Каспар.
— Е, с удоволствие бих седнал да си побъбрим, защото съм сигурен, че разказът ще е интересен, но времето ме притиска, а наоколо има хора, които много искат да ми навредят, тъй че трябва да си тръгвам. Трябва да призная обаче, имах съвсем смътна представа какво точно търся — аурата му е много чужда, — но още щом го подуших разбрах, че е нещо специално. Нещо забавно, гарантиращо, че ще предизвика хаос и общо взето ще притесни противниците ми. Леко съм разочарован обаче. То просто не изглежда… достатъчно голямо.
Каспар отпусна меча в десницата си.
— Може да се позатрудниш малко с налагането на контрол върху него. Би могъл да използваш помощта ми.
— Предлагаш ми сделка? — ухили се Варен. — Какво пък, приятно ми е да видя, че оценяваш трудността на ситуацията. Не се притеснявай, все ще успея някак да наложа контрол над това същество. В края на краищата след като ти си му намерил цаката, едва ли ще ми отнеме много време. Е, стари ми домакине, време е да си кажем сбогом.
Изведнъж Каспар осъзна, че Варен се кани да го убие. Магьосникът вдигна ръка и около нея започна да се оформя странна светлина.
— Съжалявам, Каспар, но щом си минал на другата страна, не мога да те оставя да им помагаш. — Очите му се разшириха и Каспар разбра, че какъвто и да е новият му облик, Варен си е също толкова луд, колкото навремето. — Ще боли, и то много — каза магьосникът с усмивка.
Ръката на Варен се стрелна напред, а Каспар падна настрани и пръстите на мага го подминаха само на педя.
— Убий го! — извика Каспар.
И очите на Варен се изцъклиха. Той погледна надолу и видя черния меч, показал се от корема му. Кръв бликна от носа и устата му. Магьосникът погледна Каспар и успя да изпъшка:
— Трябваше да се сетя… И рухна.
Каспар бавно се изправи. Спомни си какво му беше казала Хилди за хлебарките. Варен изглеждаше мъртъв, но като нищо можеше вече да се е преселил в ново тяло.
Виеше му се свят, но знаеше, че неизбежната лудост от пръстена не е единственият проблем, пред който е изправен. Сигурно щеше да умре от вдишания дим.
— Намери най-безопасния изход оттук — заповяда Каспар на талноя и съществото моментално се обърна и тръгна към една врата, от която бълваше пушек. Може и да беше най-безопасният изход, помисли си Каспар, ала това не значеше, че не е гибелен.
Последва талноя през изпълнения с дим коридор, излязоха през друга врата и той с облекчение видя, че са от другата страна на къщата. Понечи отново да тръгне след съществото, но нов пристъп на кашлица го накара да се присвие на две.
Не можеше да диша. Падна на колене, после по очи сякаш върху влажна пръст, а не паваж. Опита се да се изправи, но рухна.
Събуди се и се закашля. Дробовете го боляха, но изненадващо по-слабо, отколкото бе готов да си помисли, след като се бе почувствал толкова ужасно в пламъците. Амафи седеше в ъгъла.
— Ваше великолепие! Вие сте буден.
— Благодаря, че ми го каза.
— Изненадан съм, нищо повече. Смешният дребосък снощи ви даде да пиете нещо и каза, че ще се оправите, но бяхте на ръба на смъртта, когато ви донесоха тук.
Каспар се надигна и се огледа.
— Къде сме?
— В една от незасегнатите от пожара сгради — каза Амафи. — Много ученици бяха избити, господарю, и още повече са ранени. Повечето сгради пострадаха сериозно, но тези хора са удивителни. Както може би подозирате, неколцина от магьосниците използват изкуството си, за да възстановят това място. До месец ще е като ново, така ми казаха.
— Къде са ми дрехите? — попита Каспар.
Амафи бръкна под леглото му и му подаде мек вързоп.
— Чисти и готови за обличане, ваше великолепие. Каспар стана. Беше съвсем леко замаян.
— Колко време съм спал?
— Три дни, господарю. Талноят ви вдигна и ви изнесе, иначе сградата щеше да се срути там, където бяхте паднали. Онзи дребният, Накор, ви приготви отвара, която оправи дишането ви за няколко минути, след като ви я сипахме в гърлото.
