шума.
— Вие очевидно сте схванали същественото, Хю — отвърна кралят. — И как са намерили смъртта си четиримата нещастници?
— Лорд Хю е осведомен по-добре от мен. — Пазителят на печата посочи с отрупаната си с пръстени ръка мъжа в ъгъла.
— Аз, ваше величество, имам основателен интерес към съдбата на дамата. — Хю дьо Босер излезе на светло и се вгледа в пъстрите прозорци зад главата на краля. — Лейди Малори, както се нарича сега… овдовялата лейди Малори… е била омъжена на шестнадесет години за Роджър Нийдхем, чиято първа жена беше далечна братовчедка на баща ми. Има едно парче земя, за което аз претендирам от името на сина си. Лейди Малори оспорва правото му да го наследи. Тя задържа от всеки свой съпруг всяко пени, всеки хектар земя.
— Наистина блестящо постижение — отбеляза пазителят на печата. — Но сигурно има баща… или брат, или чичо, който я съветва и урежда делата й.
— Не, милорд! Дамата управлява имуществото си съвсем сама.
— Как е възможно? — Очите на краля засвяткаха между дебелите гънки плът, в които изглеждаха като две блестящи черни стафиди.
— Тя познава в подробности наследственото право, ваше величество — обясни лорд Хю. — Опечалената вдовица умело прилага познанията си в своя полза, преди да сключи нов брак.
— Нима тя лично изготвя брачните си договори? — Кралят не можеше да повярва. Той подръпна брадата си и грамадният рубин на показалеца му пламна в огън.
— Точно така, ваше величество.
— За бога!
— При всеки от браковете си дамата се е погрижила след смъртта на съпруга си да наследи цялото му имущество.
— И нещастните съпрузи са напуснали скоропостижно земния свят? — прошепна замислено кралят.
— Всички до един.
— Има ли наследници?
— Две малки момичета от брака с втория й мъж, лорд Хадлоу.
Кралят важно поклати глава.
— Велики боже — промърмори той. — Тези договори… не може ли да се обявят за невалидни?
Лорд-пазителят на печата, бивш адвокат, вдигна от масата сноп документи.
— Накарах най-добрите ни учени да проверят в детайли всеки договор, ваше величество. Толкова добре са съставени, като че ги е писал самият председател на Върховния съд.
— Ние подкрепяме ли интереса на Хю Босер към притежанията на дамата? — попита Хенри.
— След като едно толкова голямо и богато графство като Дербишайър се намира практически в ръцете на една-единствена личност, кралят и съкровищницата му имат право да получават съответните данъци — отговори надуто пазителят на печата. — Мисля, че трябва да поискаме най-малко десятък.
Кралят замълча. А когато отново заговори, премери много добре думите си.
— Ако само един от тези… хм… преждевременни смъртни случаи е бил в разрез със закона, злодейката не бива да остане законна притежателка на наследените имоти. В такъв случай те са незаконно придобити.
— А може да загуби и главата си — допълни тихо Томас Кромуел.
— Хм…
— Доколкото ми е известно, лорд Малори беше близък до римската църква — продължи по-високо пазителят на печата и прокара пръст по издадената си горна устна. — Може би ще успеем да извадим наяве връзките му с въстанието в Йоркшир миналата година. Какво ще кажете, лорд Хю?
— Искате да изкарате, че Малори е имал връзка с Робърт Аски и поклонническото му пътуване, така ли, лорд Кромуел? — Хю го изгледа пренебрежително отстрани.
— Има много начини да одереш кожата на една котка — отбеляза лордът. — Бихме могли да конфискуваме имуществото на дамата, като я изкараме съучастница на съпруга й във въстанието на Аски. Негово величество реши да разтури всички манастири и който поставя под въпрос това решение, може да бъде обвинен в държавна измяна. Доста хора пострадаха за много по-дребни провинения. Немалко богатства влязоха по този начин в кралската съкровищница.
— Точно така — промърмори кралят. — И Аски ще бъде обесен. — Той се обърна отново към лорд Хю. — Но да се върнем на вдовицата, която раздразни любопитството ни. Подозирате ли я в престъпление, милорд?
— Ще кажа само, че случайностите ми изглеждат невероятни. Единият съпруг паднал от коня при лов на елени — за съжаление подобни събития се случват често. Вторият бил улучен от стрела на ловец — и никой от участващите ловци не признал тази стрела за своя. Третият съпруг бил отнесен от внезапна, загадъчна болест… едър, силен мъж в разцвета на годините си, който дотогава изобщо не бил боледувал. А четвъртият паднал от прозорец… от прозореца на спалнята на жена си, и си счупил врата.
Спокойният разказ на лорд Хю, който броеше на пръстите си отделните смъртни случаи, беше оцветен с леко съмнение.
— Наистина странно — съгласи се кралят. — Мисля, лорд Кромуел, че е редно да разследваме случая.
Пазителят на печата кимна.
— Ако ваше величество няма нищо против — лорд Хю Босер е склонен да поеме тази задача.
— Нямам възражения. В крайна сметка самият той има интерес към случая, но… — Кралят спря и смръщи чело. — Според мен има нещо много странно. Как дамата е успяла да накара четирима благородници, мъже с опит и богатство, да приемат условията й?
— Тя е вещица, ваше величество! — Загърнатият в червена роба епископ на Уинчестър се обади за първи път тази сутрин. — Не мога да намеря друго обяснение. По времето, когато са срещнали лейди Гуинивър, жертвите й са били в пълно владение на духовните си сили. Само омагьосан може да подпише договор, продиктуван от дявола в образа на жена. Изисквам тази жена да бъде доведена тук за разпит, все едно какъв резултат ще дадат разследванията на лорд Хю.
— Знае ли се как изглежда дамата?
— Този портрет е правен две години след сватбата й с Роджър Нийдхем. Естествено оттогава се е променила. — Хю подаде на господаря си рисувана миниатюра в обсипана с диаманти рамка.
Кралят разгледа внимателно майсторското произведение.
— Красавица — пошепна той. — Дори да се е променила много, пак е запазила някои от прелестите си. — Той стисна миниатюрата в лапата си и вдигна глава. — Много съм заинтересуван да се запозная с магьосница, която на всичкото отгоре е и отлична правистка. Все едно убийца или не — ние искаме да я видим!
— Това означава почти двумесечно пътуване. Тръгвам веднага. — Хю Босер се поклони и изчака няколко секунди, за да види дали кралят ще благоволи да му върне миниатюрата; но когато стана ясно, че я е загубил завинаги, той се поклони отново и излезе от стаята за аудиенции.
В гората беше горещо и тихо. Обедна леност се разстилаше над широката зелена карета за разходки под короните на огромни дъбови и букови дървета. И птиците мълчаха, неспособни да запеят в горещината. Ловната компания се бе събрала под група дървета и чакаше сигнала на ловеца, който имаше задачата да вдигне желаната плячка.
— Дали ще намерят глиган, мамо? — попита шепнешком малкото момиче, възседнало петнисто пони, сплашено от изпълнената с очакване тишина. То държеше малък лък и вече бе приготвило стрелата си.
Гуинивър погледна усмихнато голямата си дъщеря.
— Сигурна съм, че ще намерят, Пен. Много пари ми струваше да напълня гората с глигани — за да си ловуваме на воля.
— Денят е много горещ, милейди. При такъв пек глиганите почти не се показват — извини се главният ловец и по лицето му пролича, че му е много мъчно да разочарова детето.
— Но днес е рожденият ми ден, Грийни. Обещахте ми, че на рождения си ден ще убия глиган! — извика
