сърдито малката.
— Даже Грийни не може да прави чудеса — успокои я майката и в тона й прозвуча лек укор. Детето веднага кимна на ловеца и му се усмихна дружелюбно.
— Аз те разбирам, Грийни, но… — Тя въздъхна и извинението загуби силата си. — Виж, аз казах на сестра си, че на рождения си ден ще убия глиган, и ако не го направя, тя непременно ще убие глиган на своя.
Тъй като познаваше лейди Филипа, главният ловец изобщо не се усъмни, че тя ще има повече успех от сестра си с първия си глиган и със сигурност ще се завърне със скъпоценна плячка на десетия си рожден ден. За щастие не му се наложи да отговори, тъй като в този миг прозвуча сигналът, пронизителен и тревожен, следван от шумове в гъсталака. Кучетата се разлаяха бясно и задърпаха каишките си. Конете затанцуваха неспокойно и издуха ноздри. Напрежение изпълни въздуха.
— Това не е наш рог — прошепна смаяно главният ловец.
— Обаче глиганът е наш — отвърна успокоително лейди Гуинивър. — Ела, Пен. — Тя пришпори млечнобялата си кобила и прекоси полянката на път към дърветата, между които се чуваше шумно чупене на съчки. Детето я последва на понито си, а Грийни наду рога си. Пуснаха кучетата и животните се втурнаха към плячката, следвани от ловците.
Между дърветата се виеше тясна пътека. Там беше спрял глиганът, червените му очички святкаха заплашително. Той издаде гневно ръмжене и сведе глава със страшните остри зъби.
Пен вдигна лъка си. Пръстите й трепереха от възбуда. Глиганът се втурна право срещу понито на детето.
Гуинивър вдигна своя лък и изпрати една стрела към нападателя. В същия миг от другата страна профуча втора стрела и улучи глигана в тила. Стрелата на Пен, изпратена с известно закъснение поради страха и вълнението на детето, падна на земята. Въпреки двете стрели в тялото си глиганът продължи нападението, тласкан от дива ярост. Пен изпищя, когато животното се приготви за скок и бивните му заплашиха да се забият в гърдите на понито й.
В този миг в тила на глигана се заби още една стрела и той рухна в краката на понито. Ужасеното животно се изправи на задните си крака и детето се вкопчи в гривата му.
Непознат ездач изскочи от гъсталака встрани и сграбчи юздите на понито тъкмо преди то да се втурне в панически бяг. Кончето изцвили сърдито, изпръхтя и отново се надигна на задните си крака. Мъжът успя да хване детето точно когато то полетя към земята. Понито нервно затропа с копита. Още няколко мъже изскочиха от храсталака и застанаха срещу ловците на Гуинивър.
Пен вдигна поглед към мъжа, който я бе настанил пред себе си на седлото. Никога не беше виждала толкова сини очи.
— Всичко наред ли е? — попита тихо той.
Тя кимна, все още твърде развълнувана, за да говори. Гуинивър насочи коня си към тях.
— Приемете благодарността ми, сър! — Тя огледа любезно, но изпитателно мъжа и придружителите му. — Кой язди в земите на Малори?
Мъжът се приведе и постави Пен на гърба на вече успокоилото се пони. Вместо да отговори, той на свой ред зададе въпрос:
— Предполагам, че вие сте лейди Гуинивър?
В погледа му имаше предизвикателство. И Гуинивър като дъщеря си помисли, че никога не е виждала толкова сини очи, ала тя прочете враждебност в неподкупния поглед. Любезната усмивка изчезна и тя инстинктивно вирна брадичка.
— Да, макар че не знам откъде ви е известно. Вие се намирате на моя земя, сър, и простреляхте мой глиган!
— Стори ми се, че имате нужда от помощ — отбеляза той.
— Стрелях точно — възрази тя и очите й блеснаха недоволно. — Не се нуждаех от помощ. Ако наистина беше така, ловците ми щяха да се намесят.
Мъжът огледа групата мъже, видя кучетата, които отново бяха вързани, и вдигна рамене, като че те не заслужаваха вниманието му.
Гуинивър усети растящ гняв.
— Кой сте вие, навлязъл без разрешение в земите на Малори?
Мъжът я огледа замислено. Погледът му обхвана гордо изправената фигура на седлото. Не пропусна да отбележи елегантния костюм за езда, украсен с избродирани лози, колосаната бяла яка, вдигната на тила, за да създаде прекрасна рамка за малката глава, тъмнозеленото було, прихванато с тънка диадема, пшениченорусите къдрици, нападали по челото. Очите й бяха тъмно виолетови, като зрели сливи. Миниатюрата ме е лъгала, каза си той. А може би очарованието и красотата на младото момиче от портрета бяха отстъпили място на завладяващата прелест на зрелостта.
Погледът му се плъзна към млечнобялата кобила, чиито тесни хълбоци и грациозно извита шия издаваха благороден произход. Дамата не само беше богата, но имаше и добър вкус.
— Хю Босер — представи се спокойно той.
Значи беше дошъл лично. Вече не се задоволяваше да предявява претенциите си към земята й писмено, ами беше дошъл самият той. Гуинивър се задоволи да вдигне иронично едната си вежда и отговори на погледа му. Видя мъж в разцвета на силите си, със силно тяло и енергична брадичка. Гъстата посивяла коса под кадифената барета беше късо подстригана, обрулената от слънцето и вятъра кожа беше на рицар, който явно не прекарваше времето си в плетене на интриги по коридорите на палата.
— Това е синът ми Робин. — След знака му от групата се отдели едно момче и застана редом с баща си. Беше наследило сините му очи.
— От негово име предявявам претенции към земите между Грийт Лонгстоун и Уордлоу — обясни с твърд глас Хю Босер.
— А аз отхвърлям тези претенции — отговори също така твърдо Гуинивър. — Моето право върху земята е неоспоримо.
— Простете, но аз го оспорвам — отговори спокойно мъжът.
— Вие влязохте неканен в чужда земя, Хю Босер. Тъй като направихте услуга на дъщеря ми, не ми се иска да насъскам кучетата срещу вас — но ще го направя, ако не се отдалечите доброволно. — Тя се обърна и махна на ловците да изведат напред готовите за нападение кучета, които теглеха каишките си.
— Значи ми хвърляте ръкавица — обобщи бавно той.
— Не е нужно. Вие прекрачихте границата на моя имот, нали?
Пен се местеше неспокойно на седлото. По едно време срещна погледа на младия Робин и разбра, че гневната размяна на думи между възрастните караше и него да се чувства неловко.
— Грийни, пусни кучетата — заповяда хладно Гуинивър. Хю вдигна отбранително ръка.
— Ще обсъдим този въпрос в по-подходящо време и без свидетели. — Той стигна юздите и обърна коня си.
— Нямам какво да обсъждам с вас. — Младата жена изпъна рамене. — Питам се само дали мъж, изминал напразно толкова голямо разстояние, е наред с ума си. — Тя посочи пътеката с камшика. — Препускайте все на запад и ще напуснете земята на Малори след по-малко от час. Преди няколко месеца щяха да ви приемат радушно в манастира на Арбър, но през февруари той бе разрушен. Сега самите монаси си търсят подслон. — Думите й преливаха от сарказъм.
— Нима поставяте под въпрос мъдрото решение на Негово величество да разтури манастирите? В такъв случай аз имам причина да се съмнявам в здравия ви разум. Общуването с Робърт Аски е опасно.
— Исках само да ви покажа на какви рискове са изложени закъснелите пътници — отговори надменно тя. — Сбогом, Хю Босер! Погрижете се до два часа да сте напуснали земите на Малори.
Тя обърна коня си и повика дъщеря си.
— Ела, Пен. Грийни, пригответе глигана да печене. Трябва да бъде готов за празненството по случай рождения ден на лейди Пен.
— О, не, мамо, аз не го убих сама. — Тонът на Пен издаваше, че не желае да се кичи с чужди заслуги, но погледът й се стрелна към Робин. Момчето кимна приятелски.
— Ти също се прицели и стреля в него — рече окуражително то. — Нали видях стрелата ти. Глиганът
