тя. — Лорд Хю е тук!
Пен не бързаше като сестра си.
— Добро утро, лорд Хю — поздрави тя, без да се усмихне.
— Добро утро, Пен. — Той остави Пипа на земята, наведе се и целуна по-голямата си доведена дъщеря по челото. — Както чух, майка ви спи.
— Да, сър, много е уморена. Вчера пристигнахме много късно — разказа сдържано Пен. — Искате ли да я видите?
— Не, нека първо се наспи — отговори с усмивка Хю. — Като се събуди, кажете й, че съм идвал и че ще се върна следобед. Донесох й книгите.
— О, мама много ще се зарадва — отговори Пен и сериозното й лице се разведри, в кафявите очи светна радост. — Вчера не каза нито дума за тях, но аз знам, че й беше трудно да се раздели с книгите си.
— И защо го направи? — Хю беше много любопитен да чуе отговора на момичето.
Пен помисли малко и отговори честно.
— Не знам точно. — Погледът й беше открит, питащ. — Знам само, че много бързахме да тръгнем, но не разбирам защо. Вие знаете ли причината, лорд Хю?
— Само майка ви може да ви я обясни — отговори меко той. — Щом се събуди, предайте й моите поздрави и й кажете, че възнамерявам да я посетя следобед.
Пен кимна с готовност.
— Разбира се, че ще й предам.
— Добро момиче! — Той отново се наведе и я целуна по челото. Целуна и сестра й и се метна на коня си.
— И лорд Хю изглежда уморен като мама — отбеляза Пипа и сърдито изтри мокрите си от дъжда клепачи. Двете стояха под дъжда и гледаха след втория си баща. — Защо и двамата са толкова уморени, Пен?
Пен замислено сведе глава към локвата под краката си.
— Защо, Пен? — Пипа я дръпна за ръкава.
Пен вдигна глава и погледна снизходително сестра си.
— Ти си още малка, Пипа.
— Не съм малка! Просто попитах.
— Изтощени са, защото е станало нещо лошо — обясни Пен с чувство за превъзходство.
— Нещо лошо ли? И какво е то? — попита изплашено Пипа.
— Откъде да знам! Но каквото и да е станало, и двамата са много нещастни, а ние не можем да сторим нищо, за да им помогнем. О, защо Робин не беше тук? — добави меланхолично тя, но веднага разтърси глава и изрече рязко: — Аз влизам вътре. Навън е много мокро. — Обърна гръб на сестра си и хукна към къщата.
Пипа се поколеба, но само няколко секунди, после събра калните си поли и се затича след сестра си.
— Пен, чакай ме, Пен!
Хю препусна обратно към Холборн, без да обръща внимание на непрестанния дъжд. Гуинивър спеше. Той трябваше да вярва, че тя спи, а слугите й са го излъгали. Пипа и Пен не бяха в състояние да измислят подобна лъжа. А може би тя им беше казала, че ще спи, за да я оставят на спокойствие… Не, не биваше да се лишава от оптимизма си.
Гуинивър се събуди малко преди обяд. Лежеше неподвижно и се взираше като замаяна в бродирания балдахин на леглото. Капаците бяха затворени, в помещението цареше полумрак, само огънят в камината разпръскваше светлина и топлина. Дъждът трополеше по покрива.
Тя се замисли за детето, което носеше. Детето на Хю. Ръката й се плъзна по корема и остана там. Беше се събудила с тази мисъл, като че в съня съзнанието й се бе съсредоточило върху новия живот в утробата й.
Това беше нейно дете, но беше и на Хю. Дете, което имаше право да знае кой е баща му. Баща, който имаше право върху детето си. Баща, който щеше да закриля и обича детето си. Който щеше да го дарява със същата безусловна любов, която изпитваше към Робин. И към несъщите си дъщери.
Вратата се отвори тихо. Момичетата влязоха безшумно и се приближиха на пръсти към леглото. Гуинивър обърна глава и им се усмихна нежно в полумрака.
— Будна ли си, мамо? — попита тихо Пен и се наведе над нея.
— Току-що се събудих. Запали свещите, миличка.
— Аз ще го направя! — Пипа грабна праханта, преди сестра й да се е обърнала. — Аз се справям много добре.
Пен въздъхна и се покатери на леглото до майка си.
— Лорд Хю донесе книгите ти.
— Аз исках да го кажа на мама! — извика възмутено Пипа. — Аз исках да й кажа, че лорд Хю беше тук!
— Няма никакво значение кой ще ми каже — намеси се енергично майката, за да потуши спора.
— Ох, мамо! — Пипа се намести от другата й страна. — Каза ни още, че ще дойде следобед и че ти изпраща поздрави. Ние с Пен много искаме да знаем какво страшно се е случило.
Гуинивър се надигна и се облегна на възглавниците. Хю бе донесъл книгите й и тя веднага разбра символичното значение на този жест. Той беше готов да се откаже от тях, защото не вярваше, че тя ще се върне при него.
— Моля те, мамо, разкажи ни! — Пипа дръпна ръкава на нощницата й. — Какво лошо се е случило пак? Нали няма да те затворят още веднъж?
— Разбира се, че не — отговори успокоително Гуинивър и помилва главичката й. — Няма да ме затворят.
Тя носеше неговото дете. Бащата и детето имаха право да живеят заедно. Той знаеше какво й беше сторил, знаеше колко чудовищни бяха обвиненията му. Но беше ли достатъчно това, за да му прости? Трябваше ли заради него да се откаже от независимостта си? Да приеме любовта му и да стане зависима от нея? Ето къде беше най-страшната дилема.
— Може би причината е болестта на Робин? — попита нерешително Пен.
— Да, болестта на Робин е една от причините. Но не искам да говоря за това, преди с лорд Хю да сме обмислили всичко… преди да сме изяснили нещата.
— Той ще дойде следобед — повтори Пен.
— Много добре — кимна Гуинивър. — Тогава ще разчистим всички недоразумения. А сега ме оставете да стана. Вече сигурно е обед.
— Има задушен заек, убит от Грийни рано тази сутрин, и рибен пудинг, така ни каза мистрес Уули — съобщи тържествено Пипа и скочи от леглото. — А за десерт ябълкова торта. — Въпросът за отношенията между майка й лорд Хю беше забравен.
— Какво ще облечеш, мамо? — попита Пен и отвори шкафа.
— О, все ми е едно, Пен. Най-добре сива коприна.
— Не искам да носиш сиво — възрази Пен. — По-добре облечи това. — Тя извади рокля от турскосиня коприна на цветя с подплата от тежка тафта. Широката дантелена яка падаше до раменете, ръкавите също бяха обточени с дантела.
— Защо избра нея? — попита учудено Гуинивър. Тази роба беше подходяща само за празнични случаи.
Пен премълча, но сестра й веднага даде искания отговор:
— Защото тази сутрин лорд Хю изглеждаше много елегантен. Носеше смарагдовозелен жакет, а клинът и наметката бяха на златни ивици. И ти трябва да бъдеш красиво облечена като него!
— Разбирам — промърмори Гуинивър. — Въпреки това ще облека сивата си рокля. Тя е достатъчно добра за пансиона на Мурфийлдс.
