— Не. Не бих могла да ти причиня това.
— Затова ли остана близо до Лондон? — В погледа му имаше страх и съмнение.
— Ако не те обичах и ако не знаех какво означава да бъда обичана от теб, никога нямаше да се върна при теб, даже заради детето.
Той отново я притегли към себе си и завладя устата й.
— Обичам те толкова силно, че чак ме е страх.
— Тогава да започнем заедно новия си живот — засмя се тя. — А сега ме прегърнете, лорд Хю, като че се срещаме за първи път!
ЕПИЛОГ
Палачът вдигна главата и я показа на ревящото множество. Хю, който стоеше в задните редици, обърна коня си и напусна Тайбърн Трий, следван от Джак Стедмън и четирима войници с извадени мечове. Трябваше да побързат, за да не попаднат в задръстването, което неизбежно следваше екзекуциите. Тази вечер в града се очакваше общо веселие.
Лорд-пазителят на печата беше мъртъв.
Хю и спътниците му яздеха безмълвно през навалицата, събрала се на мястото за екзекуции. Равномерната стъпка на силните коне, тежките брони на гърдите им разчистваха пътя. Херолдът даде продължителен сигнал, който накара хората да се разстъпят. Някои се развикаха недоволно, но като видяха въоръжените мъже във военни одежди, предвождани от величествен мъж с пронизващи сини очи и изискано поведение, бързо замлъкнаха и им направиха път.
— Вкъщи ли си отиваме, милорд? Или ще минем през Уайтхол?
Въпросът на Джак Стедмън накара Хю да се обърне. Днес беше венчавката на краля с Катрин Хауърд. Ала Хю дьо Босер нямаше намерение да се прояви като придворен ласкател. Имаше новини за жена си, които щяха да предизвикат оживени дискусии.
Той попипа пергамента с кралския печат в джоба на жакета си и даде заповед.
— Вкъщи, Джак!
— Много добре, сър!
Малкият отряд препусна на изток към Холборн. Насреща му тичаха търговци, улични музиканти, артисти, фокусници, водачи на танцуващи мечки. Днес беше ден за радост. Не само защото кралят се женеше за пети път. Омразното господство на Томас Кромуел, лорд-пазителя на печата, беше намерило края си на Тайбърн Трий. Множеството постепенно се разреждаше и в Холборн улиците бяха почти пусти. Хю и войниците минаха по същия път, където убийците на Кромуел бяха нападнали лорда в деня на сватбата му. Когато херолдът наду тромпета си, пазачът на портата притича и я отвори широко. Ездачите навлязоха в тихия парк.
Къщата в дъното на парка пламтеше под слънцето. Всички прозорци бяха със стъкла и фасадата, огряна от лъчите на ранния следобед, беше като в пламъци. Моравите бяха грижливо подрязани, всички храсти бяха приведени в нужната форма, навсякъде цъфтяха цветя.
Хю скочи от седлото и предаде юздите на Джак. Лейтенантът му продължи начело на отряда към обора. Хю остана пред къщата си на покритата с чакъл алея и се вслуша със сведена глава. На устните му заигра усмивка. Както винаги Пипа поучаваше малката си сестричка как да се отнася към света около себе си.
Хю се запъти бързо към гласовете. Където бяха децата, беше и Гуинивър.
Той пое по тясната пътека, оградена с жив плет, която водеше към зелената морава с ухаеща розова беседка в средата. Тихо местенце, където всички обитатели на къщата обичаха да си почиват. Ако не бяха Пипа и сестричката й, щеше да цари абсолютна тишина.
— Татко! — Ана се изправи на пълните си крачета и се затича по тревата към баща си. Хю се засмя, наведе се и я вдигна високо във въздуха. Двегодишна, кръгличка и все още без коса! Очите й бяха странна смес от синьо и виолетово. Невероятно дете, каза си Хю и я целуна по ухаещите бузки.
— Е, лорд Хю, Кромуел умря ли най-после? — Пипа, вече висока млада дама, но все още палава и убедена, че светът не може да съществува без нея, почисти тревичките от роклята си и го погледна сериозно.
— Да, Пипа — отговори с усмивка Хю. — Къде е майка ти?
— Ето ме — обади се Гуинивър откъм беседката. — Търся сянка. В този луд град е много горещо. — Тя се появи усмихната в рамката на беседката.
Хю предаде дъщеричката си на Пипа.
— Моля те, вземи Ана и помоли Пен да дойде при нас. С майка ти имаме да обсъдим нещо с нея.
— А с мен? — попита обидено Пипа.
— Този път не.
Младата дама не беше готова да признае поражението си, но тъй като познаваше баща си, видя в позата му нещо, което заглуши спонтанния й протест. Отмести поглед към майка си, но видя, че и тя бе станала сериозна, и кимна примирено.
— Добре, отивам да я доведа. — Пипа вдигна малката си сестричка, целуна я и излезе от беседката.
— Какво има? — попита тихо Гуинивър. Хю извади пергамента от джоба си.
— Две неща. И двете са много важни. Да седнем на сянка.
Той я последва в хладната беседка и седна до нея на пейката. После разгъна пергамента и го приглади.
Гуинивър изчака, но когато той не й съобщи новината, реши да започне първа:
— Значи дългата ръка на лорд-пазителя на печата най-после беше отсечена… Не беше лесно да живеем три години в сянката му. Не минаваше ден, без да се страхувам от някоя нова интрига.
— Благоволението на краля не позволи на Кромуел да ни напада — отговори примирително Хю. — Имахме основание за опасения само ако Хенри беше престанал да ни покровителства.
Гуинивър се усмихна едва-едва.
— Не беше лесно да запазим кралската благосклонност. Но мисля, че момичетата дадоха всичко от себе си.
— Права си. Хенри е искрено привързан към тях, защото е впечатлен от естествеността им — те не го ласкаят, нито се държат покорно с Негово величество.
Хю посегна отново към пергамента.
— Ето какво получих.
— Носи печата на краля — отбеляза тихо Гуинивър и зачака да чуе новината.
— Кралят ме удостоява с титлата ърл на Кендъл.
Гуинивър се усмихна.
— Защо ме гледаш толкова сериозно? Това е повод за празнуване.
Хю сведе глава.
— Може би. Но както знаем, Хенри често мени настроенията си и лесно лишава приближените си от милостите, с които ги е удостоил. Естествено аз приех и благодарих за високата чест, но не знам какво ще ми донесе бъдещето. По-важната новина обаче засяга Пен.
— Какво за Пен?
— Хенри иска дъщеря ти да отиде да живее при лейди Мери. Това е голяма чест, след като Мери най- после се покори на баща си и отново се ползва с благоволението му, макар че няма право да наследи трона. — Той помълча малко, но когато Гуинивър не отговори, продължи: — Според мен Пен е в подходяща възраст за такава стъпка…
Гуинивър знаеше, че Хю има право, но още не беше в състояние да отговори. На тринадесет децата от аристократичните семейства биваха изпращани в чужди къщи, за да се усъвършенстват в придворните умения — и да получат възможност да завържат изгодни връзки. Робин от две години живееше в дома на Хенри Грей, маркиз на Дорсет, чиято съпруга бе братовчедка на краля — най-доброто място за сина на новия ърл на Кендъл. Несъщата дъщеря на Хю също имаше пълното право да се присъедини към двора на
