кажа.
Майра забеляза компанията отпред, за миг се мярна майка й, а после, жалко за благовъзпитанието, погледна в очите до нейните.
— Завий по тази улица, Ричард, и карай право в клуба! — изкрещя тя в съобщителната тръба. С въздишка на облекчение Еймъри потъна назад в меката тапицерия на облегалката.
„Мога да я целуна — помисли си. — Бас държа, че мога. Бас!“
Небесният купол над тях ту кристализираше прозрачно бистър, ту тънеше в мъгла, а нощният мраз наоколо тръпнеше в богатство от вълнения. От стълбите на клуба се протягаха пътища до хоризонта — черни гънки върху бялото одеяло; огромни преспи сняг като следи от гигантски къртичини ги обточваха отстрани. Майра и Еймъри спряха на стълбите да погледат бялата празнична луна.
— Бледата лунна светлина като тази — Еймъри неопределено махна — прави хората тайнствени. Сега приличаш на малка вещица без шапка с разрошена коса. — Ръцете й посегнаха нагоре. — О, остави я, толкова е хубава!
Понесоха се по стълбите и Майра го въведе в мечтаната от него малка пещера с разгорян уютен огън в камината пред едно масивно меко канапе, в което се потъваше. Няколко години по-късно тази стая щеше да се превърне за Еймъри в голяма сцена, в люлка на не един от емоционалните му сривове. Сега обаче те се заприказваха за пързаляне с шейни.
— Забелязала ли си, че на всяка пързалка се оформя малка група срамежливци — подхвърли той, — които вечно се нареждат на опашката на шейната, все нещо се спотайват, шепнат и остават зад гърба на другите. И винаги има по едно шантаво кривогледо момиче — показа нагледно, ужасно разкривявайки лице, — което се сопва на достопочтените шаперони.
— Толкова си особен — дивеше му се Майра.
— Кво искаш да кажеш? — моментално съсредоточи вниманието си Еймъри, най-после на свой терен.
— Ами винаги говориш едни такива щури приказки. Защо не дойдеш утре на ски с мен и с Мерлин?
— Не ми харесват момичетата денем — отряза той, но като помисли, че е прекалил с безцеремонността, добави: — Но ти ми харесваш! — И след като прочисти гърлото си: — Харесвам те на първо, второ и на трето място.
Очите на Майра се премрежиха замечтано. Колко има да разказва на Мерлин! Тук на канапето с това възхитително момче… огъня в камината… чувството, че са сам-сами в огромната сграда…
Майра се предаде. Обстановката беше повече от подходяща.
— Аз те харесвам на първите двайсет и пет места — призна си тя с треперещ глас, — а Фроги Паркър чак на двайсет и шесто.
За един час Фроги беше паднал с двайсет и пет точки. И още не го знаеше.
А Еймъри, озовал на място, бързо се наведе и целуна Майра по бузата. Никога преди не бе целувал момиче и любопитно близна устните си, сякаш беше мляснал неизвестен плод. После, като диви цветя във вятъра, устните им се приплъзнаха за миг.
— Ние сме ужасни — тихо ликуваше Майра. Тя мушна ръката си в неговата, главата й се отпусна на рамото му. Внезапно всичко в Еймъри се преобърна, заля го отвращение, омраза към цялото приключение. Изпита неистово желание да се махне, да не вижда вече Майра, никога никого да не целува; изведнъж усети как лицата им са сведени едно към друго, как ръцете им са сплетени и пожела да изпълзи от тялото си и да се притули в сигурно скривалище от погледите в някое кътче на съзнанието си.
— Целуни ме пак — долетя гласът й от бездънна празнота.
— Не искам — чу се той да произнася. И ги притисна нова тишина.
— Не искам! — повтори той разпалено.
Майра скочи, страните й пламтящи от наранена суета, голямата панделка в косата й отзад съответно разтреперана.
— Мразя те! — изкрещя тя. — Да не си посмял да ми проговориш!
— Какво! — заекна Еймъри.
— Ще кажа на мама, че си ме целувал! Ще видиш! Ще видиш! Ще кажа на мама и тя ще забрани да си играя с тебе!
Еймъри стана и я зяпна безпомощно, сякаш гледаше непознато животно, за чието присъствие на земята дотогава не бе подозирал.
Вратата внезапно се отвори и на прага се появи майката на Майра, която въртеше из ръцете си лорнет.
— Е, деца — започна тя и грациозно намести лорнета, — портиерът ми каза, че сте вече тук… Приятно ми е да се запозная е тебе, Еймъри.
Еймъри, втренчен в Майра, очакваше катастрофата — но нищо подобно не се случи. Цупенето се стопи, яркорозовото избледня и когато отговори на майка си, гласът на Майра беше ведър като лятно езеро:
— Ами ние тръгнахме толкова късно, мамо, та си помислих, че е по-добре да…
Той чу екота на писъци и смехове отдолу и долови блудкавия мирис на горещо какао и сладкиши, докато мълчаливо следваше майката и дъщерята по стълбите. Звуците от грамофона се размесваха с пригласящите гласове на много момичета, в него се надигна мека топлина и се разля по цялото му тяло:
Моментална снимка на младия егоцентрик
Еймъри изкара почти две години в Минеаполис. През първата зима той носи мокасини, чиято рождена окраска беше жълта, но след многобройни наслоения от боя и нечистотии те придобиха цвета на зрелостта си — мръсно зеленикаво-кафяв; ходеше с късо палтенце от дебел кариран двулицев плат, скроено като военна куртка, и с дълга като чорап червена плетена шапка. Неговото куче, Граф Дел Монте, изяде червената му шапка, та чичото му подари друга, сива, която се нахлузваше през лицето. Бедата със сивата шапка беше, че дишаше в нея и дъхът му замръзваше. Един ден бузата му се вкочани под тая проклетия. И въпреки че здраво я разтри със сняг, тя пак си стана синьо-черна.
Веднъж Граф Дел Монте изяде цяла кутия синка, но нищо не му се случи. След време обаче се побърка и хукна бясно по улицата, като се блъскаше в оградите, търкаляше се из канавките, докато изчезна по своя смахнат път от живота ка Еймъри. Еймъри плака, прострян на леглото си.
— Горкичкият ми малък Граф — хълцаше той. — Ох, горкичкият ми малък Граф!
След няколко месеца той заподозря Графа в блестящо изиграна сцена на полудяване.
Еймъри и Фрог Паркър решиха, че най-великото изречение в литературата се съдържа в третото действие на „Арсен Люпен“.
Всяка седмина, в четвъртък и събота, те сядаха на първия ред на дневните представления. Изречението гласеше:
„Ако човек не може да бъде велик творец или велик войник, най-добре е да стане велик престъпник!“
Еймъри се влюби отново и написа стихотворение. Следното:
