червенокоса млада дама от прочуто вариете и пееше. Тя бе изпила значително количество шампанско и по време на пеенето, кой знае защо, беше решила, че всичко е много, много тъжно — тя не само пееше, но и плачеше. Когато в песента имаше пауза, тя я изпълваше със задъхани, съкрушени въздишки, а сетне подхващаше наново лиричната мелодия с трепкащо сопрано. Сълзите се стичаха по бузите й — обаче не направо — и влезеха ли в достир със силно начернените й клепачи, те придобиваха мастилен цвят и довършваха пътя си в бавни черни поточета. Беше направено шеговито предложение да изпее нотите, изписани на лицето й, при което тя вдигна нагоре ръце, отпусна се в един стол и потъна в дълбок пиянски сън.
— Тя се скара с някакъв мъж, който твърди, че й бил съпруг — обясни една девойка до мене.
Огледах се. Повечето от останалите жени сега се караха с разни мъже, които твърдяха, че са техни съпрузи. Дори компанията на Джордън, четворката от Ист Ег, беше разкъсвана от раздори. Един от мъжете говореше със странна разпаленост на някаква млада актриса, а жена му, след като се опита да се изсмее и да отмине това положение с достойнство и безразличие, не издържа и прибягна към флангово нападение — от време на време се появяваше внезапно до него и с искрящи от яд очи изсъскваше в ухото му: „Ти обеща!“
Неохота да си тръгнат проявяваха не само мъжете бохеми. Сега вестибюлът беше зает от двама възмутително трезви мъже и техните изпълнени с негодувание съпруги. Жените изразяваха взаимно съчувствието си с леко повишени гласове:
— Винаги когато види, че се забавлявам, иска да си отиваме.
— Никога през живота си не съм чувала нещо по-егоистично.
— Все ние първи си тръгваме.
— И ние.
— Добре де, тази вечер сме почти последни — каза стеснително един от мъжете. — Оркестърът си отиде преди половин час.
Въпреки общото заключение на съпругите, че едно такова зложелателство е просто невероятно, спорът приключи с кратка борба, двете жени бяха вдигнати на ръце и отнесени ритащи навън в нощта.
Докато чаках за шапката си във вестибюла, вратата на библиотеката се отвори и Джордън Бейкър и Гетсби излязоха заедно. Той й казваше последните думи, обаче оживлението му изведнъж се превърна в официалност, когато няколко души се приближиха до него да си вземат довиждане.
Компанията викаше Джордън нетърпеливо от верандата, но тя се побави за миг, да се ръкува.
— Току-що чух нещо съвсем удивително — прошепна тя. — Колко стояхме там?
— Ами че около час.
— Беше… просто удивително — повтори разсеяно тя. — Но се заклех, че няма да го казвам, а ето че сега ви измъчвам. — Тя кокетливо се прозина в лицето ми. — Моля, елате ми на гости… В указателя… телефонният номер на мисис Сигърни Хауард… Леля ми… — Отдалечи се бързо, говорейки — загорялата й ръка махна в закачлив поздрав и тя се сля с компанията си на вратата.
Позасрамен, че още при първото си посещение бях останал толкова до късно, аз се присъединих към последните гости на Гетсби, които се бяха насъбрали край него. Исках да обясня, че рано вечерта го бях търсил, и да се извиня, че не го бях познал в градината.
— О, няма нищо — увери ме той енергично. — Не мислете за това, приятелю. — Свойският израз не съдържаше повече фамилиарност от ръката, която успокоително докосва рамото ми. — И не забравяйте, че утре сутринта в девет часа излитаме с хидроплана.
Сетне икономът зад рамото му каза:
— Викат ви на телефона от Филаделфия, сър.
— Добре, след минутка. Кажа им, че веднага идвам… Лека нощ.
— Лека нощ.
— Лека нощ. — Той се усмихна и аз изведнъж долових някакво приятно особено значение в това, че бях измежду последните гости, които си отиваха, като че ли той го бе желал през всичкото време. — Лека нощ, приятелю… лека нощ.
Но докато слизах надолу по стъпалата, видях, че вечерта не беше напълно завършила. На петдесет крачки от вратата десетина автомобилни фарове осветяваха една чудновата и шумна сцена. В канавката, без да е обърната, обаче с едно изхвръкнало колело, стоеше нова двуместна закрита кола, която беше напуснала алеята за автомобили на Гетсби преди по-малко от две минути. Острата издатина на една стена беше причината за откъсването на колелото, което, сега се радваше на значително внимание от страна на пет-шест любопитни шофьори. Но тъй като те бяха оставили колите си да препречват пътя, другите отзад надаваха рязък, неблагозвучен вой, който засили и без това големия смут.
Един мъж в дълга връхна дреха бе слязъл от катастрофиралата кола и сега стоеше по средата на пътя, като поглеждаше приветливо и озадачено от колата към гумата и от гумата към наблюдателите.
— Виждате ли! — обясни той. — Отиде в канавката.
Това обстоятелство будеше у него безкрайно удивление и аз разпознах най-напред необичайната способност за учудване, а след това и самия човек — късния посетител в библиотеката на Гетсби.
— Как стана това?
Той вдигна рамене.
— Не разбирам нищо от механика — рече решително той.
— Но как стана? В стената ли се блъснахте?
— Не ме питайте — каза човекът с очи на бухал, измивайки си ръцете от цялата работа. — Нищо не разбирам от каране на коли — почти нищо. Колата се блъсна, и толкова.
— Ами че като сте лош шофьор, не бива да се опитвате да карате нощем.
— Но аз дори не се опитвах — обясни възмутено той, — дори не се опитвах.
Зрителите посрещнаха това с вцепенено мълчание.
— Да се самоубиете ли искате?
— Имате късмет, че е пострадало само колелото! Лош шофьор — и дори не се опитал!
— Вие не разбирате — обясни обвиняваният. — Аз не карах. В колата има друг човек.
Шокът, който последва тази декларация, намери израз в едно продължително „Ааа!“, когато вратата на колата се отвори бавно. Тълпата — вече се беше насъбрала цяла тълпа — отстъпи неволно крачка назад и когато вратата се отвори широко, настъпи гробно мълчание. Тогава постепенно, на части, един бледен, клатушкащ се индивид излезе от катастрофиралата кола, като пристъпваше предпазливо с големи, несигурни танцови стъпки.
Заслепено от блясъка на фаровете и объркано от непрестанния вой на клаксоните, привидението се спря, олюля се за миг и тогава забеляза човека с връхната дреха.
— Какво е станало? — запита спокойно той. — Бензинът ли се е свършил?
— Погледни!
Половин дузина пръсти сочеха към ампутиралото колело. Той се взря за миг в него, после погледна нагоре сякаш подозираше, че е паднало от небето.
— Изскочило е — обясни някой.
Той кимна.
— Отначало не забелязах, че сме спрели.
Мълчание. Сетне, като пое продължително въздух и разкърши рамене, той запита решително:
— Бихте ли ми казали къде има бензиностанция?
Най-малко десетина души, някои в малко по-добро състояние от неговото, му обясниха, че колелото и колата вече не са съединени с никаква физическа връзка.
— Дайте да я избутаме — предложи той след малко. — Да я изкараме на пътя.
— Но колелото е изскочило!
Той се поколеба.
— Няма да има вреда, ако опитаме — каза.
Воят на клаксоните беше стигнал до кресчендо и аз си тръгнах, като прекосих моравата за към дома. По едно време погледнах назад. Нощта беше прекрасна; лунният кръг светеше над къщата на Гетсби, ням и безразличен към смеха и глъчката във все още осветената градина. Някаква внезапна празнота се излъчваше от прозорците и големите врати, като обвиваше в пълна самота фигурата на домакина, който
