последните свободни места във влака. Аз отивах в Ню Йорк да видя сестра си и да прекарам там нощта. Той носеше официален костюм и лачени обувки и аз не можех да откъсна очи от него; всеки път, когато ме поглеждаше, трябваше да се преструвам, че разглеждам рекламите над главата му. Когато влязохме в гарата, той беше до мен, а нагръдникът на бялата му колосана риза се допираше плътно до ръката ми, затова му казах, че ще повикам полицай, но той знаеше, че лъжа. Бях толкова възбудена, че когато влязох с него в едно такси, просто не разбрах, че това не е метрото. Едничкото нещо, което постоянно се въртеше в главата ми, беше: „Няма да живееш вечно; няма да живееш вечно.“
Тя се обърна към мисис Маккий и стаята прокънтя от изкуствения й смях.
— Мила — извика тя, — ще ти дам тази рокля веднага щом я захвърля. Трябва утре да си купя друга. Ще направя списък на всички неща, които са ми необходими. Масаж, ондулация и нашийник за кучето, и една от онези сладки пепелнички с пружинка, и венец с черна копринена панделка за маминия гроб, който да трае цяло лято. Необходимо е да приготвя списък, за да не забравя какво трябва да направя.
Часът беше девет — почти веднага след това погледнах часовника си и видях, че е десет. Мистър Маккий спеше на един стол със свити на скута юмруци, като снимка на човек на действието. Извадих носната си кърпичка в изтрих от бузата му петното засъхнала сапунена пяна, което ме беше дразнило цяла вечер.
Малкото куче седеше на масата, гледайки със слепи очи през дима, и от време на време тихо изскимтяваше.
Хора изчезваха, отново се появяваха, правеха планове да отидат другаде, а после се изгубваха едни други и се намираха на няколко крачки. По едно време към полунощ Том Бюканан и мисис Уилсън стояха изправена един срещу друг, разисквайки възбудено дали тя има право да споменава името на Дейзи.
— Дейзи! Дейзи! Дейзи! — крещеше мисис Уилсън. — Ща го казвам, когато си искам! Дейзи! Дей…
Като направи кратко, ловко движение, Том Бюканан разби носа й с разтворена длан.
После по пода на банята имаше кървави кърпи, каращи се женски гласове, и високо над бъркотията един дълъг съкрушен вой от болка. Маккий се събуди от дрямката и тръгна замаяно към вратата. Когато мина половината път, той се извърна и впери поглед в зрелището — жена му и Катрин се караха и утешаваха, спъвайки се тук-таме сред отрупаните мебели и разхвърляни превързочни материали, а от потъналата в отчаяние фигура течеше изобилно кръв и тя се мъчеше да постеле един брой „Нюйоркски клюки“ върху тапицерията със сцени от Версай. После Маккий се обърна и излезе от стаята. Като си взех шапката от полилея, аз го последвах.
— Елате някога на обяд — предложи той, докато асансьорът ни носеше с пъшкане надолу.
— Къде?
— Където и да е.
— Махнете си ръцете от лоста — сопна се обслужващият асансьора.
— Извинете — каза с достойнство Маккий, — не забелязах, че го докосвам.
— Добре — съгласих се аз, — с удоволствие.
…Стоях край леглото му, а той седеше между чаршафите, по долни дрехи, с голям албум в ръце.
„Красавицата и Звярът… Самота… Старият впрегатен кон… Мост и поточе…“
После лежах полузаспал върху една пейка на студения перон на Пенсилванската гара, вперил очи в сутрешното издание на „Трибюн“, и чаках влака в четири часа.
ГЛАВА III
През летните нощи от къщата на съседа ми се чуваше музика. В сините му градини мъже и жени идваха и си отиваха като нощни пеперуди сред шепота, шампанското и звездите. Следобед, по време на прилива, наблюдавах как гостите му се гмуркаха във водата от площадката на сала му или правеха слънчеви бани върху горещия пясък на плажа, докато двете му моторници пореха водата на пролива, теглейки хидроплани над водопади от пяна. В края на седмицата неговият ролс-ройс ставаше омнибус, като пренасяше компании към и от града от девет часа сутринта до късно след полунощ, а многоместната му кола сновеше като енергична буболечка да посреща всички влакове. Всеки понеделник осем слуги, включително допълнително наетият градинар, се трудеха цял ден с парцали и четки, с чукове и градински ножици да поправят опустошенията от предишната вечер.
Всеки петък пет кашона портокали и лимони пристигаха от един магазин за плодове в Ню Йорк — всеки понеделник същите тези портокали и лимони се изкарваха през задния вход във вид на пирамиди от кухи половинки. В кухнята имаше машина, която можеше да изстиска сока на двеста портокала за половин час, ако едно малко бутонче се натиснеше двеста пъти от палеца на някой прислужник.
Най-малко веднъж на две седмици пристигаха един екип декоратори с няколкостотин метра брезент и достатъчно пъстри лампички, за да превърнат огромната градина на Гетсби в коледна елха. На дълги маси, украсени с апетитни ордьоври, печени бутове, шпиковани с подправки, се нареждаха нагъсто пъстри салати и красиво гарнирани прасенца и пуйки, изкусно изпечени до тъмнозлатист цвят. В главната приемна поставяха бар с истинско пиринчено перило, зареден с различни видове джин, уиски и ликьори, забравени толкова отдавна, че повечето от гостите бяха твърде млади, за да могат да ги различат един от друг.
Към седем часа музиката беше вече пристигнала — не някакъв камерен състав от пет инструмента, а цял оркестър от обои и тромпети, саксофони и виоли, валдхорни и пиколи, барабани и тимпани. Последните плувци са се завърнали от плажа и се обличат на горния етаж; колите от Ню Йорк са паркирани по пет в редица, на алеята за коли и коридорите, гостните и верандите са изпъстрени с най-различни цветове, виждат се странни нови прически и шалове, за които не може да мечтае дори Кастилия. Барът е в разгара си и подноси с коктейли се отнасят навън в градината, докато въздухът бръмчи от оживени разговори и смях, от небрежно направени намеци и познанства, които веднага се забравят, както и възторжени срещи между жени, които дори и не знаят имената си.
Със залязването на слънцето светлините стават по-бляскави и сега оркестърът свири лека коктейлна музика, а хорът от гласове се извисява с един тон. От минута на минута смехът зачестява, като се разлива щедро, предизвикан от една весела дума. Групите се разместват по-бързо, увеличават се с пристигането на нови гости, разпадат се за миг, след това отново се очертават; вече има скитници, самоуверени девойки, които се вмъкват тук-таме сред по-едрите и по-силните, за един напрегнат щастлив миг стават център на някоя група и възбудени от тази победа, се понасят по-нататък през морето от лица, гласове и цветове под постоянно променящата се светлина.
Веднага една от тези циганки-скитници, в потрепващо опалово одеяние, грабва някакъв коктейл изневиделица, глътва го наведнъж за смелост, раздвижва ръце и излиза самичка с танцови стъпки на брезентовия подиум. За миг всичко стихва, диригентът сменя любезно ритъма заради нея и из залата се понася шепот, когато плъзва невероятният слух, че тя е дубльорката на Гилда Грей от „Фоли Бержер“. Вечерта е започнала.
Мисля, че първия път, когато отидох в къщата на Гетсби, бях един от малкото гости, които наистина са поканени. Хората не чакаха покана — те просто отиваха там. Качваха се в автомобили, които ги понасяха към Лонг Айланд и накрая спираха пред вратата на Гетсби. След като веднъж се озоваваха там, те бяха представяни от някой познат на Гетсби и подир това започваха да се държат според правилата на поведението, което човек свързва с парковете за забавление. Понякога те идваха и си отиваха, без изобщо да се видят с Гетсби, идваха за празненството с онази наивност, която сама по себе си представлява входен билет.
Аз бях действително поканен. Един шофьор в униформа, бледосиня като яйце на червеношийка, прекоси моравата ми рано тази събота сутрин с изненадващо официална бележка от господаря си: в нея се казваше, че бих направил чест на Гетсби, ако отида на „малката вечер“, която той устройва. Бил ме виждал няколко пъти и отдавна се канел да ме посети, но му пречели редица различни обстоятелства. Бележката беше подписана „Джей Гетсби“ с внушителен почерк.
Издокаран в бял спортен костюм, аз прекосих моравата му малко след седем часа и се помаях наоколо, чувствайки се донейде неловко сред водовъртежа от хора, които не познавах — но все пак тук-таме имаше по някое лице, което бях забелязал във влака от предградието за центъра. Веднага ми направи впечатление големият брой млади англичани, разпръснати наоколо; всички добра облечени, всички с вид на малко гладни хора и всички разговарящи с ниски оживени гласове със солидни и преуспяващи американци, Бях сигурен,
