Всички погледнахме мълчаливо към мисис Уилсад, която отмести кичур коса над очите си и отвърна на погледа ни със светнала усмивка. Мистър Маккий я наблюдаваше напрегнато, с глава на една страна, а после започна да движи бавно ръката си назад-напред пред лицето.
— Бих променил светлината — каза след малко той. — Бих искал да покажа моделировката на чертите и бих опитал да уловя цялата коса отзад.
— Аз не бих и помислила да променям светлината — извика мисис Маккий. — Смятам, че…
Съпругът и промълви: „Шт!“ — и ние всички погледнахме отново обекта, след което Том Бюканан се прозина гласно и се изправи на крака.
— Семейство Маккий, трябва да пийнете нещо — каза той. — Донеси още лед и минерална вода, Мъртъл, преди да са заспали всички.
— Казах на онова момче за леда. — Мъртъл вдигна вежди, отчаяна от хитруването на долните класи. — Какви хора! Все трябва да бъдеш нащрек с тях.
Тя ме погледна и се засмя безсмислено. После се хвърли към кучето, целуна го възторжено и се донесе към кухнята, сякаш цяла дузина майстор-готвачи очакваха там заповедите й.
— Направих някои хубави неща за Лонг Айланд — заяви мистър Маккий.
Том го погледна безучастно.
— Два от тях сложихме долу в рамка.
— Два какво? — запита Том.
— Два етюда. Единия наричам „Монток Пойнт — чайките“, а другия — „Монток Пойнт — морето“.
Сестра Катрин седна до мен на кушетката.
— И вие ли живеете на Лонг Айланд? — запита тя.
— Аз живея в Уест Ег.
— Наистина ли? Бях там преди около месец. У един човек, наречен Гетсби. Познавате ли го?
— Живея до него.
— Знаете ли, казват, че бил племенник или братовчед на кайзер Вилхелм. Оттам идвали всичките му пари.
— Така ли?
Тя кимна.
— Боя се от него. Не бих искала да имаме нищо общо.
Това интересно сведение за моя съсед беше прекъснато от мисис Маккий, която посочи внезапно към Катрин.
— Честър, мисля, че би могъл да направиш един етюд с нея — извика тя, но Маккий само кимна отегчено и насочи вниманието си към Том.
— Бих желал да работя повече из Лонг Айланд, но няма кой да ме представи. Единственото нещо, което искам, е да ме въведете.
— Отнеси се до Мъртъл — рече Том, като избухна в смях, когато мисис Уилсъв влезе с един поднос. — Тя ще ти даде препоръчителна писмо, нали, Мъртъл?
— Какво? — запита тя сепната.
— Ще дадеш на Маккий препоръчително писмо до съпруга ти, за да му направи няколко етюда. — Устните му замърдаха мълчаливо, докато измисляше заглавието: — „Джордж Б. Уилсън на бензиностанцията“ или нещо подобно.
Катрин се наклони към мен и зашепна в ухото ми:
— Никой от тях не може да понася човека, за когото се е оженил.
— Наистина ли?
— Не може да го търпи. — Тя погледна към Мъртъл, а после към Том. — Мисля си, защо трябва да продължаваш да живееш с човек, когото не можеш да търпиш? Ако бях на тяхно място, щях да се разведа и веднага да се оженя за другия.
— И тя ли не обича Уилсън?
Отговорът беше неочакван. Той дойде от Мъртъл, която бе дочула въпроса — и беше рязък и мръсен.
— Виждате ли — извика тържествуващо Катрин. Тя отново сниши гласа си: — Всъщност неговата жена ги държи разделени. Католичка е, а те не приемат развода.
Дейзи не беше католичка и аз бях малко шокиран от претенциозната лъжа.
— Когато най-после се оженят — продължи Катрин, — ще отидат да поживеят малко на Запад, докато нещата поутихнат.
— Би било по-дискретно да отидат в Европа.
— О, обичате ли Европа? — възкликна тя за моя изненада. — Току-що се връщам от Монте Карло.
— Наистина?
— Едва миналата година отидох там с едно друго момиче.
— Дълго ли стояхте?
— Не, просто отидохме до Монте Карло и се върнахме. Минахме през Марсилия. Имахме повече от хиляда и двеста долара, когато тръгнахме, но те всички се изпариха за два дни в частните игрални салони. Връщането ни беше ужасно, уверявам ви. Божичко, как намразих тези град!
Небето на късния следобед разцъфтя за миг в прозореца, подобно на сладостната синевина на Средиземно море — а сетне пискливият глас на мисис Маккий ме върна в стаята.
— Аз също едва не сбърках — заяви енергично тя. — Едва не се ожених за един човечец, който ме преследваше години наред. Знаех, че стои по-долу от мен. Всички ми повтаряха: „Люсил, този човек стои много по-долу от тебе!“ Ако не бях срещнала Честър, той положително щеше да ме пипне.
— Да, но виж какво — каза Мъртъл Уилсън, като кимаше с глава, — ти поне не си се омъжила за него.
— Така си е.
— А аз се омъжих — заяви многозначително Мъртъл. — И тази е разликата между твоя случай и моя.
— Защо го направи, Мъртъл? — запита Катрин. — Никой не те е заставял.
Мъртъл се позамисли.
— Омъжих се за него, защото го смятах за джентълмен — каза най-после тя. — Мислех, че разбира от добро държане, но той не беше достоен да оближе обувката ми.
— Известно време ти беше луда по него — рече Катрин.
— Луда по него! — извика презрително Мъртъл. — Кой каза, че съм била луда по него? Била съм луда по него толкова, колкото и по онзи мъж там.
Тя посочи внезапно към мен и всички ме загледаха с укор. Помъчих се да покажа с израза си, че нямам нищо общо с миналото й.
— Луда бях само когато се омъжих за него. Веднага разбрах, че съм направила грешка. Беше взел на заем нечий официален костюм, за да се ожени с него, като дори не ми каза за това, и човекът дойде да си го търси един ден, когато него го нямаше. „О, ваш ли е този костюм? — рекох аз. — За първи път чувам.“ Но му го дадох, а после легнах и се скъсах да рева цял следобед.
— Тя наистина трябва да се махне от него — подхвана отново Катрин, обръщайки се към мен. — Живеят над този гараж от единайсет години. И преди Том никога не е имала приятел.
Бутилката уиски — вече втора — сега минаваше от ръка на ръка. Не пиеше само Катрин, която „се чувстваше добре и без абсолютно нищо“. Том позвъни за портиера и го изпрати за някакви много известни сандвичи, които сами по себе си представлявали цяла вечеря. Искаше ми се да изляза и да тръгна на изток към парка в мекия здрач, но всеки път, когато се опитвах да стана, се забърквах в някакъв бурен, остър спор, който ме дръпваше назад, като с въжета, на стола. И все пак горе над града нашата редица жълти прозорци трябва да е допринесла своя дял човешка интимност за случайния наблюдател в притъмняващите улици и аз мислено го видях как гледа нагоре и се чуди. Бях вътре и вън, едновременно очарован и отблъскван от неизчерпаемото разнообразие на живота.
Мъртъл претегли стола си близо до моя и изведнъж топлият й дъх изля върху мен историята на първата й среща с Том:
— Това стана, докато седяхме на двете малки седалки с лице едно към друго, които са винаги
