— Съпругът й не възразява ли?
— Уилсън? Той мисли, че тя отива на гости у сестра си в Ню Йорк. Толкова е тъп, че просто не съзнава, че живее.
Така Том Бюкенан, приятелката му и аз отидохме заедно в Ню Йорк — всъщност не съвсем заедно, тъй като мисис Уилсън седеше дискретно в друг вагон. Том зачиташе поне дотолкова деликатността на онези обитатели на Ист Ег, които може би бяха във влака.
Беше сменила роклята си с кафяв муселин на фигури, който се опъна плътно по възшироките й бедра, когато Том й помогна да слезе на перона в Ню Йорк. Тя си купи от вестникарската будка един брой на „Нюйоркски клюки“ и едно филмово списание, а от дрогерията на гарата крем за лице и малко шишенце парфюм. Горе, в кънтящия мрачен тунел, тя пропусна четири таксита, след което избра едно ново, бледолилаво със сива тапицерия, и с него ние напуснахме гарата и излязохме на блесналата слънчева светлина. Но веднага се извърна рязко от прозореца, и като се наклони напред, почука на предното стъкло.
— Искам да си взема едно от онези кученца — каза нетърпеливо тя. — Искам едно за апартамента. Хубаво е човек да си има куче.
Със заден ход колата се приближи към един побелял старец, който странно много приличаше на Джон Д. Рокфелер. В провесена на врата му кошница се бяха свили десетина новородени паленца от неопределена порода.
— Каква порода са? — запита нетърпеливо мисис Уилсън, когато той се приближи до прозореца на таксито.
— Всякаква. Каква порода искате, госпожо?
— Бих желала да имам едно от онези полицейски кучета, но сигурно нямате такива.
Човекът се завзира неуверено в кошницата, пъхна си ръката и извади едно, държейки го за врата, докато то се гърчеше.
— Това не е полицейско куче — забеляза Том.
— Не, не е точно полицейско-рече човекът с разочарование в гласа си. — По-скоро е от породата еърдейл. — Той прокара ръка по кафявия му, приличен на парцал за миене гръб. — Погледнете този кожух. Кожух и половина. Това куче никога няма да ви създава неприятности с разни настинки.
— Колко е миличко — каза възторжено мисис Уилсън. — Колко струва?
— Това куче? — Той го погледна с възхищение. — Това куче ще ви струва десет долара.
Кучето, порода еърдейл — несъмнено в него имаше някакви следи от тази порода, при все че лапите му бяха удивително бели, — промени собственика си и се сгуши в полата на мисис Уилсън, където тя с възторг галеше мразоустойчивата му козина.
— Момче ли е или момиче? — запита деликатно тя.
— Това куче? Това куче е момче.
— Кучка е — рече Том решително. — Ето ти парите. Върви и си купи още десет кучета с тях.
Продължихме към Пето Авеню, топло и меко, почти пасторално в летния неделен следобед. Нямаше да се изненадам, ако видех голямо стадо бели овце да завиват на пресечката.
— Спри — рекох аз, — тук трябва да ви оставя.
— Не, няма — прекъсна ме бързо Том. — Мъртъл ще се обиди, ако не дойдеш в апартамента. Нали, Мъртъл?
— Карай — настоя тя. — Ще телефонирам на сестра си Катрин. Хора, които разбират, казват за нея, че е много красива.
— Е, бих желал да дойда, но…
Продължихме и отново пресякохме парка на запад. На Сто петдесет и осма улица колата спря пред една сграда, така притисната от съседните здания, че приличаше на резен бял кейк. Като хвърли царствен поглед на съседната околност, мисис Уилсън взе кучето си и другия покупки и влезе високомерно вътре.
— Ще поканя семейство Маккий — оповести тя, докато се качваше с асансьора. — И, разбира се, трябва да повикам и сестра си.
Апартаментът беше на най-горния етаж — малка всекидневна, малка столова, малка спалня и баня. Всекидневната беше препълнена с тапицирани мебели, прекалено големи за нея, така че, когато човек се движеше наоколо, непрестанно се спъваше в сцени, които представляваха дами, люлеещи се в градините на Версай. Единствената картина беше силно увеличена снимка, на пръв поглед кокошка, кацнала на замацана скала. Погледната от разстояние обаче, кокошката се превръщаше в боне и образът на пълна възрастна дама засияваше в стаята. Няколко стари броя на „Нюйоркски клюки“ лежаха на масата заедно с един екземпляр от книгата „Саймън, наречен Питър“ и няколко от малките списания, посветени на скандалната хроника на Бродуей. Мисис Уилсън се зае най-напред с кучето. Момчето, което обслужваше асансьора, отиде неохотно за кутия със слама и за малко мляко, към което добави по собствена инициатива кутия големи, твърди кучешки бисквити — една от които се разтопяваше апатично в чинийка с мляко цял следобед. Междувременно Том извади бутилка уиски от един заключен шкаф на бюрото.
Бил съм пиян точно два пъти в живота си и вторият път беше през този следобед, така че всичко, което се случи, има смътна, неясна форма, макар че до след осем часа апартаментът бе изпълнен с весела слънчева светлина. Седнала в скута на Том, мисис Уилсън повика по телефона няколко души; после цигарите се свършиха и аз отидох да купя от дрогерията на ъгъла. Когато се върнах, и двамата бяха изчезнали, така че аз седнах дискретно във всекидневната и прочетох една глава от „Саймън, наречен Питър“. Или четивото беше ужасно, или уискито изопачаваше нещата, тъй като не открих никакъв смисъл.
Точно когато Том и Мъртъл (след първата чаша мисис Уилсън и аз започнахме да си говорим на име) се появиха отново, гостите започнаха да пристигат.
Сестрата Катрин беше стройна, светска жена на около трийсет години, с плътно прилепнала червена коса, подстригана късо по модата, и с млечнобяло, напудрено лице. Веждите й бяха изскубани, а след това изрисувани дръзко под ъгъл, обаче усилията на природата да възстанови първоначалния образ придаваха неяснота на лицето й. Когато се движеше, непрестанно се чуваше тракането на безброй керамични гривни, които дрънкаха нагоре-надолу по ръцете й. Тя влезе така безцеремонно и огледа мебелите с такова чувство на собственост, че се почудих дали не живее там. Но когато я запитах, тя се засмя невъздържано, повтори на висок глас въпроса ми и заяви, че живее с приятелка в хотел.
Мистър Маккий беше блед, женствен мъж от долния етаж. Беше се току-що избръснал, тъй като на едната си скула имаше бяла следа от сапунена пяна. Поздрави всички в стаята с най-голямо уважение. Уведоми ме, че е от „артистичните кръгове“ и по-късно подразбрах, че е фотограф и че той бе направил неясното увеличение на снимката на мисис Уилсъновата майка, която висеше на стената, размазана като ектоплазма. Жена му беше писклива, отпусната, хубава и ужасна. Тя ми каза гордо, че откакто са се оженили, съпругът й я бил снимал сто двайсет и седем пъти.
Мисис Уилсън си бе сменила тоалета малко преди това и сега беше в сложен модел следобедна рокля от кремав шифон, която непрестанно шумолеше, когато се носеше из стаята. Под влияние на роклята личността й също беше претърпяла промяна. Кипящата жизненост, която беше така забележителна в гаража, се бе превърнала във внушително високомерие. Смехът й, жестовете й, думите й всеки момент ставаха все по-превзети; тя сякаш се увеличаваше, а стаята около нея се смаляваше, докато най-после изглеждаше, като че ли се върти на една шумна, скърцаща ос в изпълнения с дим въздух.
— Скъпа — каза тя на сестра си с висок, превзет крясък, — повечето от тези хорица непрестанно те мамят. Само за пари мислят. Миналата седмица повиках тук една жена да се погрижи за краката ми и когато ми даде сметката, човек можеше да си помисли, че ми е оперирала апендикса.
— Как се нарича тази жена? — запита мисис Маккий.
— Мисис Ебърхард. Занимава се с краката на хората по домовете им.
— Роклята ви ми харесва — забеляза мисис Маккий, — възхитителна е.
Мисис Уилсън отхвърли комплимента, като вдигна презрително вежди.
— Нищо и никакъв парцал — рече тя. — Измъквам я понякога, когато не ме интересува как изглеждам.
— Но на вас ви стои чудесно, ако разбирате какво искам да кажа — продължи мисис Маккий. — Ако само Честър можеше да ви улови в тази поза, смятам, че би могъл да направи нещо хубаво.
