Навън вятърът стенеше високо, а над пролива се носеше тътен на далечни гръмотевици. Сега всички светлини в Уест Ег бяха запалени; електрическите влакове, пълни с хора, се носеха през дъжда от Ню Йорк към дома. Това беше преломният час в човешкото ежедневие и въздухът трептеше от възбуда.
Когато отидох да си взема сбогом, видях, че изразът на объркване се беше върнал на лицето на Гетсби, сякаш го беше обхванало леко съмнение за естеството на сегашното му щастие. Почти пет години! Трябва да е имало моменти, дори този следобед, когато действителната Дейзи не е отговаряла напълно на мечтите му — не поради някаква нейна грешка, а вследствие на огромната жизненост на илюзията му. Тя се бе простряла отвъд нея, отвъд всичко. Той се бе хвърлил в тази илюзия с творческа страст, като през всичкото време й е прибавял по нещо; украсявал я е с всяко светло перце, което му е попадало. Никакъв огън, никаква сила не може да унищожи онова, което човек скътва в бленуващото си сърце.
Докато го наблюдавах, той явно се поокопити. Ръката му пое нейната и докато тя му казваше нещо тихичко в ухото, той се извърна към нея в изблик на чувство. Мисля, че този глас го привличаше най-много със своята трепкаща, трескава топлина, защото мечтите не можеха да го надхвърлят — този глас беше безсмъртна песен.
Те ме бяха забравили, но Дейзи вдигна очи и протегна ръка; Гетсби сега изобщо не ме виждаше. Погледнах още веднъж към тях и те ме погледнаха, отдалечени, изцяло погълнати от вътрешния си живот. Тогава аз излязох от стаята и слязох по мраморните стъпала на дъжда, като ги оставих сами.
ГЛАВА VI
Горе-долу по това време някакъв амбициозен млад репортьор от Ню Йорк пристигна една сутрин на вратата на Гетсби и поиска да узнае дали има да каже нещо.
— Нещо за какво? — попита учтиво Гетсби.
— Ами… някакво изявление за публикуване.
След пет объркани минути стана ясно, че човекът бил чул името на Гетсби в редакцията във връзка с нещо, което той или не искаше да разкрие, или не разбираше напълно. Това беше свободният му ден и с похвална инициатива той побързал „да види“.
Това беше изстрел наслуки и все пак инстинктът на репортьора беше верен. Известността на Гетсби, разпространявана от стотиците, които бяха приемали гостоприемството му и по този начин бяха станали авторитети по миналото му, се беше увеличавала цяло лято и той едва не стана вестникарска сензация. Разпространяваните по това време слухове, като този за „подземен петролопровод до Канада“, се свързваха с него и имаше една упорита мълва, че той изобщо не живее в къща, а в кораб, който прилича на къща и тайнствено се движи нагоре-надолу по брега на Лонг Айланд. Защо тези измислици бяха източник на задоволство за Джеймс Гетс от Северна Дакота, не е лесно да се каже.
Джеймс Гетс — това беше истинското или поне официалното му име. Той го бе променил на седемнайсетгодишна възраст, точно в момента, в който бе сложено началото на кариерата му — когато видял яхтата на Дан Коуди да хвърля котва край най-коварните плитчини на Горното езеро. Джеймс Гетс бил човекът, който скитал безцелно по брега този следобед в окъсана зелена фланелка и дочени панталони, обаче онзи, който взел гребна лодка и я закарал до „Туоломи“, за да уведоми Коуди, че може да го настигне вятър и да унищожи яхтата за половин час, бил вече Джей Гетсби.
Предполагам, че още по онова време той отдавна е имал в ума си готово име. Родителите му били неуспели фермери — въображението му всъщност никога не ги приело като негови родители. Истината е, че Джей Гетсби от Уест Ег, Лонг Айланд, се е родил от платоничното си схващане за самия себе си. Той бе син на бога — израз, който, ако означава нещо, означава именно това — и трябваше да върши същата работа, която върши небесният му баща, да служи на една широко разпространена вулгарна и евтина красота. Така бе създал във въображението си точно онзи образ на Джей Гетсби, който би могъл да създаде един седемнайсетгодишен юноша, и на този образ той остана верен докрай.
Повече от година се навъртал по южния бряг на Горното езеро, изравял миди и ловял риба, изобщо вършел всякаква работа, която му осигурявала храна и легло. Загорялото му каляващо се тяло живеело естествено през онези дни, когато се редували усилен труд и мързеливи занимания. Той познал жените отрано и тъй като те го разглезили, започнал да ги презира — младите девици, защото са невежи, другите, защото проявяват истерия за работи, които той поради преголямата си погълнатост в собствената си личност приемал като нещо, което идва от само себе си.
Но сърцето му било в постоянен, нестихващ кипеж. Нощем в леглото го преследвали най-чудновати и фантастични образи. Цял един свят на неизразима пъстрота се въртял в мозъка му, докато часовникът тиктакал над умивалника и луната потапяла във влажна светлина разхвърляните му дрехи на пода. Всяка нощ добавял по нещо ново към букета на мечтите си, докато дрямката спускала завесата на забравата върху някоя въображаема сцена. За известно време тези блянове отприщили потока на въображението му; чрез тях той прозирал колко невеществена е действителността, долавял, че скалата на света почива върху крилата на феите.
Някакъв усет към бъдещата му слава го довел няколко месеца преди това до малкия лютерански колеж „Свети Олаф“ в Южна Минесота. Останал там две седмици, отчаян от неговото страхотно безразличие към зова на съдбата му, към самата съдба и изпълнен с презрение към портиерската работа, с която трябвало да заплаща престоя си. След това се отправил назад към Горното езеро и все още търсел с какво да се залови в деня, когато яхтата на Дан Коуди хвърлила котва в плитчините край брега.
Тогава Коуди бил петдесетгодишен, продукт на сребърните залежи в Невада, на златотърсачеството по Юкон, на всяка треска за търсене на метал от седемдесет и пета година нататък. По време на сделките с мед в Монтана, които го направили неколкократно милионер, той бил физически здрав, но се намирал на границата на умственото западане и подозирайки това, множество жени се опитвали да го отделят от парите му. Недостойните машинации, посредством които Ела Кей, журналистка, играела ролята на мадам Де Ментенон пред неговата слабост и го изпратила по море с яхта, били добра храна за бомбастичния журнализъм на 1902 г. Той обикалял по прекалено гостоприемни брегове в продължение на пет години, когато се озовал в залива на Литъл Гърл и станал съдба за Джеймс Гетс.
За младия Гетс, облегнал се на веслата и загледан в оградената палуба, тази яхта представлявала цялата красота и очарование на света. Предполагам, че се е усмихнал на Коуди — навярно е бил открил, че хората го харесват, когато се усмихва. Както и да е, Коуди му задал няколко въпроса (в отговор на един от тях изникнало новоизмисленото име) и открил, че умът му работи бързо и е изключително амбициозен. Няколко дена по-късно го завел в Дълът и му купил синьо сако, шест чифта бели джинси и фуражка с емблема на яхтата. И когато „Туоломи“ се отправила за Антилските острови и Северна Африка, Гетсби също тръгнал на път.
Бил назначен на неопределена служба с личен характер — докато бил с Коуди, изпълнявал подред ролята на стюард, помощник-капитан, капитан, секретар и дори тъмничар, тъй като трезвият Дан Коуди знаел какви пакости би могъл бързо да направи пияният Дан Коуди и затова се подсигурил срещу такава случайност, като все повече и повече се доверявал на Гетсби. Споразумението траяло пет години, през които корабът обиколил три пъти континента. То можело да трае неопределено дълго време, ако не станало така, че една вечер в Бостън Ела Кей се качила на борда и седмица по-късно гостоприемството на Дан Коуди се свършило — той умрял.
