Гетсби. Пътят през главната порта бе препречен с въже и застаналият до нея полицай държеше любопитните настрана, обаче малките момчета скоро откриха, че могат да влизат през моя двор, и край басейна винаги се навъртаха по няколко, събрани накуп, със зяпнали уста. Някакъв човек със самоуверен вид, може би детектив, употреби израза „луд човек“, когато онзи следобед се наведе над тялото на Уилсън, и неуместно авторитетният му глас определи тона на вестникарските съобщения на другата сутрин.
Повечето от тези съобщения бяха кошмарни — гротескни, подробни, сензационни и неверни. Когато показанията на Михаелис при съдебното следствие изкараха на бял свят подозренията на Уилсън срещу жена му, аз си помислих, че цялата история ще бъде поднесена като някакъв пикантен пасквил — но Катрин, която би могла да каже какво ли не, не каза думица. Тя прояви изненадващ характер — гледаше решително съдебния следовател изпод изписаните си вежди и се закле, че сестра й никога не е виждала Гетсби, че сестра й била напълно щастлива с мъжа си, че сестра й никога не се е заплитала в някаква история. Тя убеди сама себе си в това и се разплака в кърпичката си, сякаш не би могла да понесе дори едно загатване за противното. Уилсън бе представен като „побъркан от скръб“, за да може случаят да остане в най-простата си форма. Така си и остана.
Но цялата тази част на историята изглеждаше далечна и маловажна. Открих, че съм на страната на Гетсби, и то само аз. От момента, когато телефонирах в Уест Ег за нещастието, всяка догадка за него и всеки практически въпрос бяха отправяни до мен. Отначало бях изненадан и сбъркан; после, докато той лежеше в къщата си и нито мърдаше, нито дишаше, нито говореше, час подир час, аз все повече се убеждавах, че сега аз трябваше да отговарям за всичко, защото никой друг не проявяваше интерес — искам да кажа, такъв силен личен интерес, на какъвто всеки има някакво право, когато настъпи краят му. Обадих се по телефона на Дейзи половин час след като го намерихме, позвъних й инстинктивно и без колебание. Но тя и Том били заминали рано същия следобед, като взели със себе си багаж.
— Да са оставили адрес?
— Не.
— Да са казали кога ще се върнат?
— Не.
— Да имате представа къде са? Как бих могъл да вляза във връзка с тях?
— Не знам. Не мога да кажа.
Исках да му повикам някого. Исках да отида в стаята и да го успокоя: „Аз ще ти доведа някого, Гетсби. Не се тревожи. Само вярвай в мен и аз ще ти доведа някого…“
Името на Улфсхайм не беше в телефонния указател. Икономът ми даде адреса на кантората му на Бродуей и аз позвъних на бюро справки, но докато науча номера му, пет часът беше отдавна минал и никой не отговори на телефона.
— Ще позвъните ли пак?
— Позвъних им три пъти.
— Много е важно.
— Съжалявам. Боя се, че няма никой.
Върнах се в гостната и за миг помислих, че те са случайни посетители — всички тези представители на властта, които я бяха изпълнили внезапно. Но макар че те отдръпваха чаршафа и поглеждаха потресено Гетсби, неговият протест продължаваше да звучи в съзнанието ми.
„Виж какво, приятелю, трябва да ми намериш някого. Трябва да положиш големи усилия. Не мога да мина през всичко това сам.“
Някой започна да ми задава въпроси, но аз се отскубнах и като се качих горе, прерових бързо незаключените чекмеджета на бюрото му — той никога не ми беше казал изрично, че родителите му са умрели. Но нямаше нищо — само портретът на Дан Коуди, символ на забравени бури, гледаше вперено от стената.
На следната сутрин изпратих иконома в Ню Йорк с писмо до Улфсхайм, с което му исках някои сведения и настоявах да дойде със следващия влак. Това искане изглеждаше излишно, когато го написах. Сигурен бях, че той ще тръгне, когато види вестниците, както бях сигурен, че преди обяд ще има телеграма от Дейзи — но не пристигна нито телеграмата, нито Улфсхайм; не пристигна никой освен още полицаи, фотографи и журналисти. Когато икономът донесе отговора на Улфсхайм, започна да ме обзема войнственост, чувство на солидарност между Гетсби и мен в презрението ни срещу всички тях.
„Драги мистър Карауей. Това е едно от най-страшните сътресения в живота ми, просто не мога да повярвам, че е истина. Безумната постъпка на този човек трябва да накара всички ни да се замислим. Не мога да дойда сега, тъй като съм зает с много важна работа и не мога да се забърквам в тази история. Ако има нещо, което бих могъл да направя малко по-късно, пратете ми писмо по Едгар. Просто не съм на себе си, когато чуя нещо подобно; съвсем съм изумен и потресен.
По-долу беше прибавено набързо:
„Обадете ми как е минало погребението и т.н. Не познавам семейството му.“
Когато същия следобед телефонът позвъня и от централата казаха, че се обаждат от Чикаго, помислих си, че това ще е най-после Дейзи. Но когато ме свързаха, чух мъжки глас, много тънък и далечен.
— Говори Слейгъл…
— Да? — Името беше непознато.
— Дяволска работа, нали? Получи ли телеграмата ми?
— Не са идвали никакви телеграми.
— Младият Парк е загазил — каза той бързо. — Заловили го, когато предавал ценните книжа на гишето. Само пет минути преди това получили от Ню Йорк циркуляр с номерата им. Какво знаеш ти за това? В тези просташки градчета човек никога не може…
— Ало! — прекъснах го аз задъхано. — Вижте какво. На телефона не е Гетсби. Мистър Гетсби умря.
На другия край на жицата настъпи мълчание, последвано от възклицание, подир това бързо щракване и връзката бе прекъсната.
Мисля, че беше на третия ден, когато от един град в Минесота пристигна телеграма, подписана „Хенри С. Гетс“. В нея се казваше само, че изпращачът тръгва незабавно и да се отложи погребението до неговото идване.
Това беше бащата на Гетсби, тържествен старец, много безпомощен и стъписан, омотан в дълго евтино палто в топлия септемврийски ден. Очите му постоянно сълзяха от вълнение и когато взех от ръцете му чантата и чадъра, той започна да дърпа рядката си сива брада така продължително, че ми беше много трудно да сваля палтото му. Малко оставаше да припадне, затова го заведох в музикалния салон и го накарах да седне, като поръчах да му донесат нещо за ядене. Но той не искаше да яде и чашата мляко се разля в треперещата му ръка.
— Разбрах от чикагския вестник — каза той. — Всичко беше написано в чикагския вестник. Веднага тръгнах.
— Не знаех как да вляза във връзка с вас.
Очите му, които не виждаха нищо, шареха непрестанно из стаята.
— Човекът е бил луд — рече той. — Сигурно е бил луд.
— Не бихте ли искали малко кафе? — настоях аз.
— Не искам нищо. Сега съм добре, мистър…
— Карауей.
— Е, сега съм добре. Къде са сложили Джими?
Заведох го в гостната, където лежеше синът му, и го оставих там. Няколко малки момчета се бяха качили по стъпалата и гледаха във вестибюла; когато им казах кой е дошъл, те си отидоха неохотно.
След малко мистър Гетс отвори вратата и излезе с отворена уста, с леко зачервено лице и с очи, от
