които прокапваха отделни, случайни сълзи. Той беше стигнал възрастта, когато смъртта вече не предизвиква ужас и изненада, и като се огледа наоколо, сега за първи път, и видя височината и великолепието на вестибюла и големите стаи, които се отваряха от него към други стаи, в скръбта му започна да се примесва благоговейна гордост. Помогнах му да се качи в една спалня горе; докато си сваляше сакото и жилетката, аз му казах, че всичко е отложено за след пристигането му.
— Не знаех какво ще искате вие, мистър Гетсби…
— Името ми е Гетс.
— …мистър Гетс. Помислих си, че може да искате да занесете тялото на Запад.
Той поклати глава.
— Джими винаги предпочиташе Изтока. Той се издигна на Изток. Приятел ли бяхте на момчето ми?
— Бяхме близки приятели.
— Пред него се откриваше голямо бъдеще. Макар че беше млад, имаше голям ум.
Той докосна внушително главата си и аз кимнах.
— Ако беше живял, щеше да стане велик човек. Човек като Джеймс Дж. Хил. Щеше да помогне за изграждането на страната ни.
— Вярно е — казах неловко аз.
Той заопипва бродираната покривка, мъчейки се да я махне от леглото, и като легна тромаво, в миг заспа.
Същата вечер един явно изплашен човек се обади по телефона и поиска да знае кой съм, преди да каже името си.
— Тук е мистър Карауей — казах аз.
— О! — В гласа му прозвуча облекчение. — Тук е Клипспрингър.
Аз също почувствах облекчение, защото това, изглежда, обещаваше още един приятел на гроба на Гетсби. Не исках за погребението му да се съобщава във вестниците и да се привличат зяпачи, затова аз сам се обадих на няколко души. Трудно беше да ги намеря.
— Погребението е утре — казах аз. — Три часа, тук вкъщи. Бих желал да кажете на всеки, който би проявил интерес.
— О, да — прекъсна ме той бързо. — Разбира се, няма вероятност да видя някого, но ако видя…
Тонът му събуди у мен подозрение.
— Разбира се, вие ще дойдете.
— Е, то се знае, че ще се постарая. Обадих се, защото…
— Чакайте — прекъснах го аз. — Ще дойдете ли, или не?
— Вижте, работата е там — истината е, че съм на гости у едни хора тук в Гринич и те, тъй да се каже, очакват утре да бъда с тях, ще има пикник или нещо такова. Разбира се, ще направя всичко възможно да се освободя.
Възкликнах невъздържано: „Ами!“ — и той сигурно ме чу, защото продължи притеснено:
— Обадих се за едни обувки, които оставих там. Надявам се, че няма да е голямо неудобство, ако икономът ми ги изпрати. Виждате ли, те са за тенис и аз, тъй да се каже, съм безпомощен без тях. Адресът ми е чрез Б. Ф.…
Не чух останалата част на името, защото затворих телефона.
След това почувствах някакъв срам за Гетсби — един господин, на когото телефонирах, намекна, че той си е получил онова, което заслужава. Това обаче беше моя грешка, защото той беше един от хората, които най-жлъчно се надсмиваха над Гетсби, придобили смелост от уискито на Гетсби, и аз в никакъв случай не трябваше да му се обаждам.
На сутринта в деня на погребението отидох в Ню Йорк да намеря Майер Улфсхайм; не ми беше възможно да вляза във връзка с него по друг начин. Вратата, която ми посочи момчето от асансьора, имаше надпис: „Свастика Холдинг Къмпани“ и отначало изглеждаше, че вътре няма никой. Но след като напразно извиках няколко пъти „ало“, зад една преграда избухна спор и от някаква вътрешна врата се появи прелестна еврейка, която ме изгледа с враждебни черни очи.
— Няма никой — каза тя. — Господин Улфсхайм е в Чикаго.
Първото очевидно не беше вярно, защото някой вътре засвири фалшиво с уста „Броеницата“.
— Моля, кажете, че Карауей иска да го види.
— Не мога да го доведа от Чикаго, не ви ли е ясно?
В този момент един глас, без съмнение гласът на Улфсхайм, извика от другата страна на вратата: „Стела!“
— Оставете името си на писалището — каза тя бързо. — Ще му го дам, когато се върне.
— Но аз знам, че е тук.
Тя направи крачка към мен и започна да плъзга с възмущение ръце нагоре и надолу по бедрата си.
— Вие, младите хора, мислите, че можете да влизате насила тук, когато ви скимне — скара се тя. — Това ни е дошло до гуша. Когато казвам, че е в Чикаго, значи, че е в Чикаго.
Споменах името на Гетсби.
— О! — Тя ме изгледа още веднъж. — Ако обичате — как се казвате?
Тя изчезна. В миг на вратата застана тържествено Улфсхайм, прострял напред и двете си ръце. Той ме издърпа в канцеларията си, като забеляза с подходящ почтителен тон, че за всички ни е настъпил тъжен момент, и ми предложи пура.
— Спомням си, когато го видях за първи път — каза той. — Млад майор, току-що уволнил се от армията, а цял покрит с медали, получени във войната. Беше толкова затруднен парично, че трябваше да носи униформата си, защото не можеше да си купи цивилни дрехи. Видях го за първи път в игралния дом на Уайнбренър на Четирийсет и трета улица, където беше дошъл да търси работа. Не беше хапвал нищо от един-два дена. „Елате да обядвате с мен“ — рекох аз. За половин час изяде храна за повече от четири долара.
— Вие ли му помогнахте да започне работа? — запитах аз.
— Помогнал съм му! Та аз го създадох.
— О!
— Издигнах го от нищо, направо от улицата. Веднага видях, че е хубав младеж, благороден на вид и когато ми каза, че е бил в Оксфорд, разбрах, че ще мога да го използвам добре. Уредих му да влезе в Американския легион и той си извоюва високо положение там. Веднага свърши работа на един мой клиент в Олбъни. Двамата бяхме неразделни във всичко — той вдигна два топчести пръста, — винаги заедно.
Интересно дали това сътрудничество е включвало и аферата с резултатите от междущатските състезания по бейзбол, помислих си аз.
— Сега той е мъртъв — казах след малко аз. — Вие сте били най-добрият му приятел, затова знам, че ще искате да дойдете на погребението му днес следобед.
— Бих желал да дойда.
— Е добре, тогава елате.
Космите в ноздрите му потрепнаха леко и когато поклати глава, очите му се изпълниха със сълзи.
— Не мога — не мога да се забърквам в това — каза той.
— Няма нищо за забъркване. Сега всичко е свършено.
— Когато убият някого, никак не обичам да се забърквам по какъвто и да било начин. Стоя настрана. Когато бях млад, беше друго — ако някой мой приятел умреше по какъвто и да било начин, аз стоях с него до края. Можете да мислите, че е сантиментално, но така си беше — до самия край.
Видях, че поради някаква лична причина той бе твърдо решил да не идва, затова станах.
— Вие били ли сте в колеж? — запита внезапно.
За миг помислих, че ще подхвърли за някакви „делови контакти“, но той само кимна с глава и ми стисна ръката.
— Нека се научим да проявяваме приятелството си към един човек, когато е жив, а не когато е мъртъв — заяви той. — След това правилото ми е да не се меся повече.
Когато напуснах кантората му, небето бе потъмняло и аз се върнах в Уест Ег под ръмящия дъжд. След като се преоблякох, отидох в съседната къща и заварих мистър Гетс да се разхожда развълнуван напред- назад в салона. Гордостта, която изпитваше при мисълта за сина си и неговите богатства, постоянно се
